Както САЩ, НАТО и ЕС, така и Русия със съюзниците си в региона, продължава битката за влияние и контрол

С разпадането на СССР се оформят трите зони на несигурност в Южен Кавказ – Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах

В изпълнената с политически събития година малко встрани остана петдневната война на Кавказ от август 2008 г. На практика тя бе засенчена от подписаната на 12 август 2018 г. Конвенция за правния статут на Каспийско море. Без съмнение този факт ще окаже своето влияние върху бъдещите процеси в региона.

Кавказ, подобно на Балканския полуостров, е богат на история, конфликти и политика. Много народи са минали през земите им, много съдбоносни `грешки са правени, затова и на Кавказ, и на Балканите се фокусира вниманието на общество върху съвременни проблеми със силен исторически привкус. Независимо от многобройните прилики в обществените процеси от двете страни на Черно море, съществената разлика през последните десетилетия е геополитическото структуриране в различните международни организации и съюзи.

Балканите са част от Европа. Кавказ е в Евразия и през вековете е постоянен обект на битка за влияние между трите регионални субекта – Русия, Турция, и Персия (от 1935 г. Иран). Краят на Студената война поставя нелеки въпроси пред трите държави от т.нар. Закавказие – Грузия, Армения и Азербайджан. Възраждат се стари етноконфесионални проблеми, чието начало е поставено от края на Първата световна война. С разпадането на Съветския съюз много бързо се формират трите зони на несигурност в Южен Кавказ – Абхазия и Южна Осетия на територията на Грузия и конфликта за Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан. Във всяка една от конфликтните зони до 2008 г. се утвърждава устойчив модел на кавказкото геополитическо пространство – война, етническо прочистване на територията, референдум, с който правно се обосновава съществуването на т.нар. непризнати държави (Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах). С постигнатите между Русия и Грузия Дагомиски споразумения през юни 1992 г., се създават условия за развитието на Южна Осетия като самостоятелна държава. Две години по-късно с постигнатото между Руската Федерация и Грузия съглашение се решава и въпросът за Абхазия. През юни 1992 година се създава и така наречената Минска група със съпредседатели представители от Русия, Франция, САЩ, с което се очертава международноправната рамка за урегулиране на т.нар. замразени конфликти в Кавказ.

Първото десетилетие на 21 век преминава през опита на Грузия с революцията на розите от есента на 2003 година да преформулира ситуацията с Абхазия и Южна Осетия в посока възстановяване на грузинския интегритет. До лятото на 2008-а тези опити се проявяват в активизиране на провокации по грузинско-южноосетинската граница, в непрекъснати обвинения за създаване от страна на Цхинвали - столицата на Южна Осетия, на ситуации, засилващи контрабандата и като цяло икономическата несигурност в региона. Тбилиси преминава към радикалния вариант за решаване на своето обединение през август 2008 година в деня на откриването на летните олимпийски игри в Китай.

Предизвикателства за това има много. През февруари 2008 г. Косово едностранно обяви своята независимост, а на срещата на високо равнище на НАТО в Букурещ Грузия и Украйна се разминават, но получават щедри обещания за бъдещо членство в Североатлантическия пакт. Освен това тогавашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс и заместник-държавният секретар Матю Брайза няколко дни преди конфликта излизат с позиции, които наливат масло в огъня. Грузинският президент Михаил Саакашвили напада на 7 срещу 8 август Южна Осетия, с което създава най-голямата в постсъветското пространство провокация с директна насоченост към доскорошния принципал Русия. Много неща се изговориха и изписаха относно грузинско-южноосетиско-руски конфликт. Продължава да се мултиплицира тезата за руска инициатива за военно нахлуване в суверенна Грузия. И досега периодично отделни държави или международни организации излизат с декларации в защита на грузинското териториално единство. Важни са обаче два основни факта. Саакашвили беше провокиран да нахлуе в Южна Осетия, което убедително бе доказано от създадена по случая група от независими експерти, които година по-късно издадоха резултатите от проучването си. Вторият факт е свързан с отсъствието на всяка друга реакция от международни организации или отделни държави, освен войнствена риторика по отношение на Русия. Нещо повече, с активната намеса на Франция се осъществява бързото разрешаване на конфликта, което трайно променя ситуацията в Кавказ.

Независимо от малобройното признаване на Абхазия и Южна Осетия, те вече са със статута на суверенни държави. През следващите години руските дотации са сериозен стимул за тяхното икономическо укрепване, но също така създават условия и за тяхното превръщане в руски военни бази.

Укрепва се южнокавказката граница на Москва и се разширяват, преди включването на Крим в руските граници, черноморската акватория за Русия. Факт е, че признаването или сключването на различни договори с която и да е от двете републики, е своеобразно доказателство за различната степен на зависимост на съответната страна от Русия. Преди повече от месец излезе информация за подписани редица двустранни спогодби за интензивни търговски и икономически отношения между Сирия и Южна Осетия.

Десет години след кавказката война от 2008 година се наблюдават процеси, чиято противоречивост се проявява и на Кавказ, който е важна стратегическа трансмисия между Изтока и Запада. В енергийния XXI век продължават да се обсъждат и превръщат в политически проекти различни диверсификационни проекти в сферата на конвенционалните суровини с европейска насоченост. Черноморско-каспийските държави не се отказват да обвързват икономическия просперитет с политически сценарии и действия, ориентиране към енергийни схеми. Доколко това ще продължи да бъде актуално и в бъдеще, е въпрос на време и иновации в енергийната област.

Формално териториалното статукво, установено след. август 2008 година, продължава. Но както САЩ, НАТО и Европейският съюз, така и Русия със своите съюзници в региона, продължава битката за влияние и контрол. Смяната на властта в Армения, която някои много искаха да я обявят за поредната „цветна революция“ няма как да промени ситуацията в ущърб на Кремъл. Ереван, независимо от смяната на политиците, продължава да бъде руският форпост в южен Кавказ. Участие на грузинци, арменци и азери в учения на НАТО едва ли може да бъде възприето като качествена промяна на политическата картина. Освен това устойчивият троен формат на сътрудничество между Русия, Иран и Турция, както и подписаната Конвенция за правния статут на Каспийско море, утвърждават в Кавказкия регион регионалният фактор.

Независимо от войнствената риторика в глобалното пространство, както и разгарящата се икономическа война, тенденциите към политически диалог и установяването на достатъчно стабилни геополитически конфигурации, включващи трите южнокавказки републики, е надежда за някаква промяна. Кавказ продължава да е един лабиринт от пресечни точки на история, икономика и енергетика. В продължаващата политическа фрагментация, която засилва мобилността на съюзите и увеличава степента на непредсказуемост в региона, се установява достатъчно стабилна тенденция към диалог. Пътят, който извежда от кавказкия лабиринт, може да се окаже по-близо до оцеляването от другите варианти, които се предлагат.