Истинският конфликт не е между Радев и Цветанов, а между Радев и Борисов

Дойде лятото и повечето българи вече мислят къде и как да преживеят летните горещини. И го правят независимо дали са изтощени от изнурителна работа, от изтощително търсене на работа или от деморализираща липса на работа. За разлика от тях обаче, политиците са неуморими. Може би защото набраха скорост от месеците с различни предизборни кампании или защото не знаят какво да правят в управлението, но политическото противопоставяне продължава с пълна сила.

Какво става? Дали Бойко Борисов не може да се примири, че за пръв път от много време има сериозен опонент за сърцата на българите? Или от ГЕРБ отклоняват вниманието от липсата на управленски програми и действия? Трудно е да се каже, но е безспорно, че отново наблюдюваме дълбоко политическо разделение.

А бяхме забравили голямото противопоставяне между десния президент д-р Желю Желев и автентично левия премиер Жан Виденов, завършило със залеза на политическите кариери и на двамата. Д-р Желев загуби предварителните избори за президент, организирани от СДС по американски модел за пръв и последен път на 1 юни 1996 г., а Виденов беше прогонен в края на същата година от властта, и от политиката. Това стана със съвместните усилия на съпартийците си, на политическите си противници, на външни фактори и на емоционално или материално стимулирани граждани.

Забравихме ги, защото от онези години на големи политико-идеологически противопоставяния, когато България трябваше и можеше да избира между различни вътрешнополитически и геополитически варианти за развитие, минаха вече две десетилетия. Докато последващите спорове имаха съвсем друг характер. Разминаване между президент и премиер (поставям президента на първо място като държавен глава, независимо че истинската власт по конституция и на практика е у премиера) имаше и по-късно, но беше различно.

При това в битките на върха не ставаше дума само за разлики между политически сили, а по-често за личностни. Спорове между личности бяха конфликтите между 1997 и 2001 г. (президент Петър Стоянов и премиер Иван Костов), между 2006 и 2009 г. (президент Георги Първанов и премиер Сергей Станишев), между 2011 и 2013 г. (президент Росен Плевнелиев и премиер Бойко Борисов) и между 2014 и 2017 г. (отново последните двама). Да ги припомня – между Стоянов и Костов (“Иване, кажи си“ през 1999 г.), между Първанов и Станишев (доста по-скрити, но в края на краищата Първанов беше принуден да напусне БСП след края на президентския си мандат), между Плевнелиев и Борисов (главно в отношението към Русия).

Как изглеждаха отношенията президент–премиер, когато идейният им произход беше различен? Нормално е там да очакваме големи конфликти. Но не е така. Защото след острите спорове между Желев и Виденов, отношенията между Първанов и Сакскобургготски (2001–2005) бяха по-скоро на близко сътрудничество, може би с изключение на престижния въпрос кой да подпише договора за присъединяването ни към ЕС на 25 април 2005 г., а и той беше решен по соломоновски – и двамата.

При съжителството на Първанов с Борисов във властта (2009 – 2011) отношенията се изостриха, но атаките срещу президента идваха от министри, а не от премиера. Най-яркият спомен от онова време бе атаката на вицепремиера Симеон Дянков, нарекъл през 2010 г. Първанов „млад милионер“. Но с Борисов нещата изглеждаха различно – двамата споделяха общи спортни страсти и сходни геополитически виждания не само в евроатлантическа посока, а и към Русия и Владимир Путин. Незабравими ще останат договореностите за „големия енергиен шлем“ на Първанов и прегърнатото от Путин каракачанско паленце, дарено му от Борисов. Дали това съжителство се дължи на вроденото умение и на двамата към компромиси и приспособяване към ситуацията, е друг въпрос.

Припомнянето на историята показва, че противопоставянето президент–премиер е по-скоро феномен от началото на прехода, когато идеологиите и институционалните отношения все още се изглаждаха. Затова не е толкова лесно да се обясни острият конфликт, в който управляващата партия ГЕРБ влезе с президена Радев. Но има разлика – става дума за противопоставяне не между президент и премиер, а между президент и парламентарният лидер на ГЕРБ Цветан Цветанов.

Дали обаче наистина е така? Според мен, не става дума за конфликт на президента с парламента, а за умението на Борисов, независимо дали е 1, 2 или 3, да разпределя политическите роли, за да печели от всяка ситуация. Да не забравяме, че сегашният кабинет е по-скоро чиновнически, а ярките политици на ГЕРБ останаха в парламента. Затова вместо ексцентричният вицепремиер Дянков, острието на атаката стана партийният строител Цветанов. Промени има и в характера на споровете – в началото на прехода те бяха геополитически, а сега зад тях прозират финансови интереси (парите движат света, нали така).

Но какво се крие зад кулисите, какви са истинските мотиви на възродения спор?

Според мен, същността на проблема е, че в българския политически живот днес има две ярки фигури на водачи с различен облик и виждания за целите на политиката. Формално и двамата са генерали, но едва ли може да става сравнение между армейски и полицейски офицер, да не говорим за пътя им до генералските пагони. И двамата имат силно влияние в българското общество, доказано чрез получени гласове. Думите и на двамата се слушат, а понякога се и чуват.

Всичко останало ги прави несъвместими. Борисов говори често, много, обикновено онова, което слушателите искат да чуят. Докато Радев пести думите си, изказва се рядко и немногословно, при това не с цел да го харесат и разберат всички. Борисов е чувствителен към променящата се ситуация, реагира мигновено и често сменя позициите си, включително и в диаметролно противопопожна посока. При Радев няма нищо такова – той повтаря вече заявеното и не отстъпва от позициите си, независимо че това може да му донесе обществено недоволство.

Това няма как да не породи борба за това кой ще спечели неформалното влияние върху българското общество, тъй като формалното е записано в конституцията.

И истинският конфликт не е между Радев и Цветанов, а между Радев и Борисов. Затова Цветанов е толкова уверен, че Борисов не може да му се разсърди. Този конфрикт е същностен, защото се отнася до най-важното – как трябва да се прави политика в България.

Чрез действия, които се харесват в момента, без да се мисли за последиците, или да се мисли стратегически, преди да се действа прагматично. Защото е вярно, че политиката е изкуство на възможното, но и това, че когато не знаеш накъде отиваш, стигаш до място, на което не искаш да бъдеш. А това не е ли най-краткото описание на нашия преход?