Зная още от първите му стъпки в жанра доноси.

Защото не търся реванш

Говорим си ний двама със дама на тема Човекът… А дамата много подготвена на тема Човекът във времето 1944-1989 г. И неочаквано ми казва: “Ти знаеш ли, че си бил обект на разследване на Държавна сигурност?” Ама така изненадана, като че повече е очаквала да съм бил разследващ по това време. - Да, зная. “А чел ли си в архивите написаното?” Стандартният ми отговор е: “Не, защото авторът пише лошо.” Но се въздържам и казвам само: Не. “А знаеш ли, че имаш две досиета с двама автори на доносите? Боби и Искра.” И ме залива дамата с кални потоци. Но не собствени, а от творенията на агент Боби. “И знаеш ли кой е той?” Зная, мила. И вече ми става интересно, защото иззад нейните откъслечни цитати занича сюжет.

Здравей, агент Боби! Как си, стари мой предателю? Не питам как я караш, защото съм сигурен, че е все така, както си я подкарал преди много години - всепогубващо и страстно. “Знаеш ли кой е агент Боби!” - Зная, драга. Зная още от първите му стъпки в жанра доноси. Няма, обаче, да му споменавам името. Защото не търся реванш. Ще го премълча заради децата му. Но няма да мълча, защото разните там комисии оповестиха името му и чрез медиите. И още няма да мълча, защото той не е единак, а обществен типаж, който трябва да се познава.

- Ти много знаеш - казвам на дамата. - Но не знаеш защо е избрал името Боби. - Боби му е бил съученик. Такъв интелект разпръскваше, че служеше за мезе на компанията ни. Но беше безкрайно предан на агента Боби, предан до лесното за него оглупяване, наричано обожание. Та колко му е на агента да си избере името Боби. На такава благодарност той винаги е способен. А изборът му ще нарека циничен екстаз, продължение на шегичките изстъпления с оригинала Боби.

“Агент Боби пише, че си станал много близък с директора на музея (на литературата) Свежин.” - Я - почти зяпнах. - Точно аз, врагът на народа, представляван от директора и от кохортата подмазвачи и нагаждачи. - И се сещам. Потрябвах му на директора да напиша концепция за същността и развитието на музея. Поради което временно ми беше отнето званието враг на народа. А агентът Боби се оказа и ревнив към мястото си до дясното коляно на тронопритежателя. (Ще пропусна множеството доказателства за благоразположението.) Всъщност стрелял е с двуцевка. Прицелвал се и в директора - какъв ли може да е сближилият се със съмнителен тип откъм Държавната сигурност на родината. Няма ли да се сетиш, другарю водещ офицер?!

“А знаеш ли, че в неговите опуси твоето име е Перото. И знаеш ли как фигурира там колежката ти?…” И ми се дава бонус: “Тя по това време е живеела разделена с мъжа си.” Как ли пък няма да позная: - Парясницата. - И така двамата сме Перото и Парясницата според хиперизобретателния ум на агента Боби. Който даже не се и усети колко лесно го бях разкрил. Обажда ми се Боби - като агент на агента. Аз - в ролята на негов литературен агент. “Зная, че си приятел с А. С. Искам да се срещнем тримата, за да ми осигури отпечатването на художествени преводи от английски.”

Тук първом ми светна лампичката. Няма да си позволя злорадството да разкажа фактите, които ми родиха въпроса: Той и преводи. В уречения час агентът Боби дойде с бутилка корекомско уиски в музея “Вапцаров”. Само живелият тогава може да разбере, че тук лампичката ми запримига тревожно. Но чаканият гост, чакан да стане нов обект на агента Боби, не дойде. Куриозното е че и другият е бил… И по някакъв начин е разбрал какво се готви. Бог да го прости, той беше различен човек, много повече жертва, отколкото доброволец на всеслушащата система. Изпих половината бутилка (как ме е мразел!) и каквото остана, агентът си го прибра. Но забрави да си отнесе убедеността ми, че напредва в жанра доноси.

Звъни ми Парясницата. (Прощавай, приятелко, това е заради литературата!): “Да се видим някъде навън.” Срещаме се и сядаме с чашите кафе в квартална градинка. Тя ми казва: “Викаха ме в милицията и ме разпитваха и за тебе. Сигурно ще те потърсят.” Зараизисквахме кой ни издава и единодушно и бързо се разбрахме за безспорния - агентът Боби. И се договорихме да сме по-внимателни пред него, а и пред други от останалите ни колеги. Викнаха ме, разбира се. Но това е друга тема.

“Боби пише, с някакво спотаено недоволство, че непрекъснато правиш ремонти.” Е, тук е казал истината. Няма да ги описвам ремонтите, в тогавашния стил на живота ни всеки знаеше за другия много повече от днес. Но защо толкова се е вайкал за ремонтите ми? Пак е стрелял с двуцевката. Едно - да се оправдае, че няма достъп до мене и до изобличаваща ме информация. Но и скритом преувеличава - тоя само да се отвърже от задълженията и ви чака революция. Сега чак проумявам защо България закъсняваше с дисидентството си и с откритите действия срещу властта. Моят ангажимент с ремонти осуетяваше съпротивата и победата. Та агент Боби и при недостиг на уличаващи ме факти е успявал да ме представи като опасен враг.

Защо го е правил? Първо, да изглежда изключително благонадежден. И да гради кариера, пък посочените от него с преувеличаващо усърдие вълци ги яли. Но и това не е всичко. Не случайно ми е избрал името Перото. Той не понасяше това, че аз мога да правя добре това, което той жадуваше, но не можеше. След излизането на книгата ми “Преди и сега - равно на всякога” леко подпийнал, той излезе от прикриваната ненавист, заявявайки ми насаме: “И аз мога да пиша така.” - Че кой ти пречи - му отвърнах. - Мълчание, пречеше му неможенето.

В 1979 г. няколко месеца ми помагаше в музея “Вапцаров” поради огромната работа около 70-годишнината на поета. Отвсякъде се обаждаха за текстове - ама по така, ама нещо невиждано. Не можех да смогна навсякъде, но обещах от името на двамина уредника. Единият беше той. Импровизирайки устно и за кратко, им поднесох готови текстове. Поразих се, като прочетох подписания от него материал: буквално продиктуваното, без нищо негово. Добра памет и безсилие в съзидаването.

Но жаждата си оставаше. След около 25 години, след 1979 г., тя се изля по странен начин. Седим в неговия кабинет. (Причината да го виждам след 1989 г. беше, че очаквах да си признае. Уви! Веднъж, пак пийнал, започна и несръчно ме излъга. Убедително, според него.) Нали аз - никой административно, а той стремително полетял. Та да ми разкрие виденията си от бъдещето. Нямало да се занимава с писане сега, това са дреболии. Виждал се след години като посланик някъде, без много работа - мечтата на неможещия ленивец. И пише мемоари, с тях ще каже цялата истина. Щото вече се сдобил с преживявания и с впечатления , но дотогава ще натрупа още и още. Връх! Прости ми Господи, за непристойната фантазия - видях го кротнал туловище на стол и около него две грозни служителки на Външно помахват с палмови клонки. Той запотен, с пура и с чаша уиски. Пъшка, но ядец. Няма ни ред. Така е драги, доносът е всепоглъщащ и разрушителен жанр за изповядващия го.

След 10 ноември 1989 г. той се превърна в разгневен моралист. Трибун на святостта, безпощаден изобличител, безпомощен в анализите и могъщ в призивите да се руши всичко останало от преди. Това заводи, ТКЗС, паметници, та се разпростря и до ЦСКА, без да е левскар. Всичко - веднага, без замисляне и без обяснения. Сделаното в Народна република България - под ножа! Каквото и да казват за неприет закон срещу ДС и партийната номенклатура, това имаше и добра страна. Даваше шанс на съгрешилите съвестни хора да се покаят без натиск. Няколко мои близки го направиха. Но агент Боби, непогрешимият прокурор на тоталитарното зло, не помисляше да си бръкне в душата. Освен че я нямаше, очевидно се приемаше за човека щраус. С убеждението, че като не иска да се знае истината за него, никой няма да я узнае. Късогледа глупост, проявена от него и в 1988-1989 г., когато във въздуха се носеше не озон, а огромна комета с надпис Промяна. А той - доноси, с вярата, че те са ракетата носител. После пак доноси - срещу миналото, със същата вяра. Е, донякъде стигна. И се сгромоляса. Не се куртуляса, макар че следваше да се убеди, че в царството на акулите винаги има по-зъбата от многозъбите. Мълча за подробности.

Но само едно фактче, за да разпознаете сменената козина. Станахме поръчители за заем на общ познат. Горкият, и той си отиде. Та за такъв - нищо! Но докато беше жив още, ни осъдиха - да му плащаме заема ние, тримата поръчители. Частният съдебен изпълнител (ЧСИ) се срещна първо с агент Боби. Беше проверил авоарите ни и разбрал, че незабавен платец на целия дълг може да бъде само той. ЧСИ-то уговорил агента да откупи дълга и ние, останалите двама, да изплащаме разсрочено на него. Но не поравно, а аз - 2/3. Това не е станало без съучастието на Боби, който впрочем добре знаеше тогавашното ми дередже. По същество беше втори, след агентурния, опит да ме унищожи. Но нищо, изплатих всичко и знаейки съдебната ни система, няма да го съдя да ми връща дела си. Но шанс за трети опит няма да има. И мъст няма в душата ми.

Безпощаден към към можещите

от прехода

Има страшна болка. За станалото с България. Защото агент Боби е и типаж. Типаж, играещ съществена роля в Прехода. Затова разказвах повечко и разкривах основни негови характеристики: недостатъчно способен професионалист, поради което зъл, безпощаден и отмъстителен към можещите; безсъвестен измамник, мамещ за своята същност, за миналото на България и за “чистата” си готовност да я промени; безпардонен и циничен кариерист; страхливец във върховите моменти и избори, поради което и предател на приятелства и на каузи. Изобщо болезнено амбициозна посредственост, която заля, унижи и доведе до ужасно падение страната ни. И удави надеждите!

Затова написах текста. Готов съм да простя дребната подлост и донякъде на предизвиканото от системата доносничество. Но на типажа агент Боби - никога! Той е опасен за човешкия род. Затова - No pasaran!