Работех в Националния литературен музей. Преди да му стана директор в 1995 г. бях председател на оценителната комисия. В добри за музеите дни това е жизненоважен орган – през него минават откритите, закупени или дарени, нови музейни ценности. И се обогатяват фондовете му – главното основание да съществува всеки музей.

Длъжността носи и авторитета към нея често да се обръщат готовите да предложат някой и друг оригинал. Та при мене дойде един от редовните ни снабдители с бая тежък товар. Твърдеше, че го е спасил от унищожение – купищата хартия били сложени до кофа за боклук. И представляваха ръкописи на писателя Димитър Осинин: два отделни мемоара, стихосбирка с любовна лирика за жена му и няколко варианта на съчинението, носещо в първия от тях името „В Съветия”. Съгласих се да ги закупим след преглед, който ме убеди, че поне „В Съветия” е неиздадена творба.

След като се заех с четене и събиране на информация, разбрах, че и останалите ръкописи не са станали книга. А мемоарите бяха за участието на писателя във войните ни между 1912 г. и 1918 г. Изобщо – попадение, макар името, всъщност псевдонимът Осинин, да е забравено. Незаслужено! Земните му години са между 1891 г. и 1981 г. Издал е книги в различни жанрове: стихотворения; преводи на поезия и проза; събрани и подготвени за печат от него народни песни; фолклористични и народопсихологични текстове; литературна критика; очерци; разкази; повести. Всичко написано от него е добросъвестно и прецизно и заема място и в литературата, и в опазването и осмислянето на фолклора и на миналото ни. Бил е учител около 35 години, след като е завършил Духовната семинария и славянска филология в Софийския университет. Скромен и достоен човек, което у нас е условие да не ти оценяват приноса. Участвал е в Септемврийското въстание в 1923 г., което означава, че доживотно е бил член на БКП.

В преклонна възраст Д. Осинин е водил неравностойна битка с партийците/патрициите от „Партиздат”, издателството на ЦК на БКП до 1989 г. за ръкописа „В Съветия” и за писателската си чест. На 29 май 1978 г. писателят го предлага за издаване в „Партиздат”, подписавайки се след поздрава „С комунистически привет”. Без да подозира, че ще го удостоят с шут. Болезнен достатъчно, та да го окичвам с епитети.

И този му замисъл е бил по същество споменна книга като другите намерени неиздадени ръкописи. Но във „В Съветия” в основата на мемоарите са залегнали дневникови записки, водени по време на негово посещение в Съветския съюз през 1948 г. Заедно с мастития историк и психолог академик Михаил Димитров, по това време подпредседател на БАН и директор на института „Христо Ботев”, той бил в уж краткосрочна командировка за издирване на документите за Христо Ботев в руските архиви. Но работата им продължава повече от 6 месеца, без да се завръщат. Което едва не попречило на академика да отбележи 100-годишния юбилей на поета с ново преработено издание на биографията му за Ботев. Дневниковите си записки Осинин преработва, редактира и допълва вероятно непосредствено преди да предложи ръкописа си. Т. е., след 30 години, без да пояснява защо след толкова време.

Редакторът Стефан Поптонев реагира със забележителна бързина – завършва рецензията си след 35 дни, на 3 юли. Поптонев е един от разпространените типажи в литературата ни през тоталитаризма. Ползва се по най-добрия начин от грижата на държавата за културата. Без да се стреми към високи постове, той умело се предвижва в издателската йерархия, за да стигне до възжелан във всичко пристан – „Партиздат”. Очевидно се е стремял към гарантираните сигурност и свободно време, за да се реализира като писател. Не ще обсъждам тази му реализация, но не е бил най-видна посредственост. Но поведението му в неогласената сага Осинин ми позволява да обобщя, че в редакторската си практика е обслужвал идеологическата конюктура, в случая – и с ненужно повишена бдителност. Тъй де – бдителност и вярност на нещо или на някого са важни темели в битността на интелигенцията ни. Всякога!

Заключението на Поптонев е ширещ се тогава редакторски шаблон: „в тоя си вид ръкописът не може да бъде включен в плановете на „Партиздат”. Причината е, че ръкописа (редакторе!) в тоя си вид поражда редица сериозни възражения.” Възхитителен е йезуитският език на „възпитаното” цензурно несъгласие: „ръкописът поражда”, а не редакторът има… А ето какво е първото и най-главно възражение: „авторът ни поднася свои бележки и наблюдения, които е зафиксирал през 1948 година и които неминуемо носят белезите на онова време. Авторът не се е погрижил за никакъв паралелизъм – тоест да сравнява ония свои впечатления с днешното положение на Съветския съюз и на света.” Туй изискване е като да упрекваш Вазов, че герой му е Мунчо, а трябвало да е Санчо Панса.

Второто възражение изразява уплаха от Осинината Съветия – „не знам дали може да се възприеме такова название на СССР”. Ала ужасът е в откритието, че е попаднал на автор, уж правоверен, а иначе – своенравен, самостоятелно мислещ и несъобразяващ се с всякакви идеологизми и тертипи на конюктурата. Ето какво още този автор си е позволил да каже: „Русия, Портата, гръцките владици са в истински сговор срещу „престъпните намерения на българите да си извоюват свободата”. И други такива еретизми изпълват книгата. Еретизми за чистата и свята към България Русь: „изобщо докосва се до събития и теми, които сега са коренно променени”. Та баста – преработвай и ще видим. Умилителен е послеписът към заключителното писмо на издателството с подпис Н. Ганчовски: „Нали виждате, няма как – налага се доста да се преработи.” Тъй де, изискването не е наше, то си е самовложено в ръкописа, висше предопределение. Та не се сърди – сядай и работи. Ние сме с тебе!

И сяда Осинин. Според мене това пожелание и последващата преработка придават ново качество на книгата. Освен мемоарна тя придобива и сериозна документална стойност. Осинин и Михаил Димитров са донесли копия на изключително интересни документи за националната история и памет. Тръгвайки от Ботев, те са стигнали до българско прошение до император Николай І, Априлското въстание и т. н.; до личности като Найден Геров, Л. Каравелов, К. Иречек и др. В новия вариант Осинин предлага някои документи, но най-често ги преразказва, като цитира най-важното. Книгата му става и изворова, но не историографски специализирана, а направена да може достоверно да информира подготвен читател за важни събития. В нея има пръснати бисери и много ценни страници, без да е съвършено композирана. В много отношения тя превъзхожда имащите се високо научни монографии. Мемоарната й страна също е информационно превъзходна.

„Смятам текста за окончателен” – уверява Осинин издателството. Да, ама насреща си има все повече бдителяващ се редактор. Който си фабрикува нови аргументи според новата ситуация. Сега се налагало да има „обширен и много последователен научен коментар от страна на автора, или на специалист”. „По-сериозна трябва да стане спойката между документи и текст.” Напосоки е хвърлено мнението, че „една значителна част от документите са известни на нашата историческа книжнина”. Ето и заключението редакторско: „Аз не приемам бележката на автора, че в тоя си вид текста /редакторе!/ е окончателен. Смятам, че предстои съществена работа от страна на автора и от редактора.”

Това стига до Осинин през октомври 1979 г. И така му кипва келът, че трансформира комунистическия си привет в силни, даже груби, ама заслужени оценки за работата на редактора: „Първо, не желая редактори, и то сравнително млади, да ме учат как да пиша, още повече да ми се мешат в езика. Аз повече от 60 години се занимавам с въпросите на езика и знам кое и как трябва.” И великолепно обобщава за редакторите у нас тогава: „Те си присвояват правото не само на цензори на мисълта, но и правото всякога да имат последната дума, а не там някакви си автори.” А на директора Ганчовски заявява: „С такава преработка съм съгласен, но с друга – не. Пък отде да знам, че редакторът няма да продължи изтезанието.” Май така се е разделил Осинин с желанието да види ръкописа си като книга.

Той умира на 90 години, през април 1981 г. Като в същата година според тогавашната традиция издателството на СБП му издава 2 тома избрани произведения. След малко повече от 10 години спасихме ръкописите, които уж не горят. И уж у нас нямало спрени. Не знам дали са оцелели копията на архивните документи. Но в книгата има податки в кои руски архиви се намират оригиналите. След като българо-съветската дружба не ги изкара наяве, дано да случим на успешна за тях хибридна война. А на книгата й е дошло времето да види читатели. Щото вече поне част от нацията отрезвява. И няма да й се привиждат мишки и други вредители.