Поетът Божидар Божилов подигра автора Стоян Ц. Даскалов

Стецето тича в китайското посолство. Отмята перчем и пита хонорарът на йероглиф ли се плаща

Грозна гавра устрои Божидар Божилов на Стоян Ц. Даскалов. Поетът, известен със зевзеклъците си, се подигра с един екстраординарен талант. Стецето, както го наричат почитателите, е явление в пълноводния поток на социалистическия реализъм.

Той се появява на литературната нива, когато в Страната на съветите кипи Втората петилетка (1933-1937). Ударничеството е обхванало всички сфери на стопанството. А. Г. Стаханов превива гръб в мината, В. С. Мусински се поти в дърводобива, Н. С. Сметанин върши подвизи в обувната промишленост.

Територията на духа обаче е занемарена. Никой не се сеща, че в литературата също могат да се преизпълняват норми. Тук е историческата заслуга на Ст. Ц. Даскалов. Труженикът на перото въвежда ударничеството в литературата. Лозунгът “Петилетката за година!” обръща в “Пет книги на година!”

Началото е трудно. В мътилката на капиталистическата конкуренция Стецето сколасва да издаде само 11. Преди Девети септември 1944 г. таванът му е две заглавия годишно. “Но писателят истински израства след деветосептемврийската победа”, правилно отбелязва Ефрем Каранфилов.

В условията на социалистическото съревнование лозунгът е претворен в дела. Още през 1946 г. Даскалов пуска пет издания: “Биволарчета”, “При своите”, “Спомени от детинството ми”, “Фронтовак” и емблематичната “Ударничка”.

Други успешни петилетки са осъществени през 1959, 1963, 1969 г. Често Стецето е много близо с четири книги в рамките на четири сезона. Инак тройка годишно е пакетче семки за него. От Девети насам ялова се оказва само 1965 г., когато писателят се отдава на заслужен отдих.

Свръхнадареният хвърля в паника оперативната критика. Тя не смогва да следи неговата продукция. Веселин Йосифов е принуден да отрази “Кога започва любовта” с лаконичното заглавие “Тридесет и втората”. Критикът бърза, защото всеки момент ще се появи тридесет и третата “Притоци”. След нея иде тридесет и четвъртата “Осемте хляба”. По петите я следва тридесет и петата “Дружка”…

“Няма ли да изнемогне най-сетне този неуморим труженик на перото? - чуди се Симеон Хаджикосев. - Не са ли му достатъчни десетките томове, само за прочитането на които на друг човек са му необходими няколко години? Мисля, че отговорът е излишен: писателят е като боеца, той остава в строя докато може, държи перото, докато го изпусне. Затова аз предпочитам да си представям Ст. Ц. Даскалов като “Сеячът” от знаменитата картина на Миле: с крака, здраво вкопани в плодоносната нива на българската литература, и с широк, енергичен размах на коравата работна длан пред безкрайната бразда на дълга.”

Да, стихията на Стецето кълни и избуява с вулканична сила от родния чернозем. “Щом нашата земя може при свободата да близни всяка година, защо талантите трябва да пустеят? Жалко е да има изоставили се творци, парези в литературата, майовини, както казват в Михайловградско на изоставени ниви”, критикува лентяите той.

Даскалов всеотдайно се поти над своята нива. Оре, сее, жъне и пълни чували със златно зърно. Накрая, както го правят в ТКЗС-то, товари реколтата и я кара в мелницата. Така нарича своята творческа лаборатория. Но не “Мелницата Липовански” - кулашката, ретроградната, а онази на новото време - кооперативната, социалистическата, в която кипи ударен труд. Неговата мелница не трака като вехта караджейка, работи като фабрична поточна линия. От пишещата машина, през издателството, към печатницата и книжарницата.

Иван Сарандев сравнява “фабриката за романи” на Александър Дюма-баща с тази на Стоян Ц. Даскалов. Позовава се на една от неговите петилетки: “През 1963 година Ст. Ц. Даскалов издаде: “Опак човек” - сборник от три повести, повестта “Поколение без земя”, романа “Село край завод”, сборник разкази “Конят на командира”, отпечата в списание “Театър” пиесата “По-силният”, драматизация на романа му “Мелницата Липовански”, и най-после “Момчето от последния чин” - разкази за деца и юноши.”

По повод на същия литературен подвиг друг анализатор отбелязва: “Неговата плодовитост сама по себе си заслужава насърчение. Тя е белег за висока трудоспособност и организиран системен и упорит труд. И ако тя не ставаше за сметка на художественото качество на произведенията му, би могла да бъде сочена само за пример.”

Тук вече прозира пословичната нашенска завист. Талантлив, плодовит и четен, Стецето е трън в очите на творческата немощ. Вместо да стават в зори и да пишат, мързелите в литературата се излежават до обяд и след това мислят какъв номер да му скроят. Знаят, че не могат да спрат неговия полет, но се напъват поне да му подрежат крилете.

По повод 20-годишнината от победата Ст. Ц. Даскалов предлага “Народна младеж” да преиздаде неговата тритомна епопея “Път”. Това е мастерпиесата на нашия гений, както “Хамлет” на Шекспир и “Фауст” на Гьоте. Задачата е поверена на редактора Любен Георгиев. Редно е Любчо да склони чело пред класиката и да се хване за работа. Той обаче прави бакалски сметки и докладва, че само в 10 000 екземпляра проектът ще глътне цялата хартия на издателството за художествена литература.

Трябва да се има предвид, че 10 000 тираж е подигравка със Ст. Ц. Даскалов. По правило неговите творения се движат от тази цифра нагоре. Стигат 100 000 бройки и дори ги надскачат.

Художественият съвет на издателството пита Любен Георгиев дали не греши. Как е пресметнал? “Много просто - отвръща той, - отидох с тази книга отсреща в магазина за плодове и зеленчуци и я претеглих на кантара. Тежи 876 грама. Ако смятате, че има грешка, можем да отидем да я измерим отново... А нататък е задача за четвърто отделение.”

Ето го и Божидар Божилов. С неколцина съзаклятници той организира следното поругание. Намират тънко китайско книжле и го носят в печатницата на Полиграфическия комбинат. Срещу бутилка гроздова бай Ставри начуква заглавието “Путь” и името на автора. Ст. Ц. Даскалов получава фалшификата по пощата. В пратката има и придружително писмо.

Стецето не вярва на очите си. Той знае, че е гений, но чак пък толкова! Дори милиардният китайски народ ще попива словото му на родния си език. Развява книжката като знаме и влиза в Съюза на писателите. Черпи всички по една лимонада. Писателското братство му ръкопляска.

След първоначалното опиянение иде изтрезняване. Как така обемистата трилогия се е събрала на оскъдните страници? Вероятно е направена подборка, преценява авторът. Пита кой е направил селекцията. Заговорниците го уверяват, че няма съкращения. Преведен е целият роман, но йероглифите са синтетично писмо и затова изданието изглежда невзрачно. Един йероглиф побира стотина наши страници, поясняват те.

Стоян Ц. Даскалов тича в китайското посолство. Отмята перчем и пита хонорарът на йероглиф ли се плаща. “Помня този позорен случай!”, признава след години жертвата на литературната завист.