Как турците не стигнаха Париж

Ваня и Ивайло Балабанови

Има петиция Ивайло Балабанов да се изучава в училище

Един от най-популярните автори в съвременното поетично пространство на България е Ивайло Балабанов. Достъпните послания, непристорените трагически нотки и в същото време оптимистната емоционалност в неговата поезия са повод той да се радва на безграничната любов не само от страна на четящите поезия, но и на хиляди фенове в социалните мрежи.

От лятото на 2011 г. във Фейсбук спонтанно възникна идеята да се сформира група под надслов „Поезията на Ивайло Балабанов – в училище!“. Групата само за седмица събра 1200 члена и разработи петиция, подписана от 3200 души, която беше адресирана до българските учители и директорите на училища, до РИО на МОН и до министъра на образованието. Идеята беше на 15 септември при откриването на новата учебна година да прозвучат стихове от Ивайло Балабанов. Това стана в много градове именно чрез масовото послание в социалните мрежи и десетките сайтове, подкрепили идеята. Стотици учители подписаха петицията. Оттогава досега феновете на групата не спират да цитират негови стихове, да споделят снимки, информация за най-новите му книги, да се интересуват за здравето му. Защото преди 13 години поетът беше покосен от тежък инсулт, който наруши говора и двигателните му възможности. С помощта на своята съпруга Ваня обаче и благодарение на компютъра си, той общува пълноценно с приятелите и своите почитатели.

Защо поезията на Ивайло Балабанов е толкова атрактивна?

В литературната критика е възприето становището, че даден автор е наложен с творбите си в националния културен контекст, ако стилът му е достатъчно разпознаваем – от една строфа, от един абзац, дори от едно изречение. И това няма нищо общо с масовата популярност. Защото виреят и изкуствено рекламирани автори, които никой не е чел или почеркът им е твърде аморфен, неспецифичен.

Родната ни поезия в момента е богата с поне двадесетина имена на живи, пишещи, знаково разпознаваеми поети: и първият от тях е Ивайло Балабанов. Бих добавила още: Любомир Левчев, Стефан Цанев, Калин Донков, Георги Константинов, Елка Няголова, Маргарита Петкова, Валентина Радинска, Ивайло Диманов, Владимир Левчев, Атанас Капралов, Николай Милчев, Аксиния Михайлова, Камелия Кондова...

Не само литературните изследователи, но и широката публика цитира свободно техни творби, следи изявите им, новите им книги, препълва залите на техните рецитали.

Няма да забравя как на 23 май 2011 г. в рамките на фестивала „Славянска прегръдка“ в залата на Кукления театър във Варна имаше хора, пропътували стотици километри, за да чуят рецитала на Ивайло Балабанов, който представи тогава новата си книга „Българска молитва“ (2011 г., изд. на Славянска литературна и артистична академия).

Поради невъзможността самият поет да изнесе рецитал на сцената се редуваха негови приятели и почитатели, които едва сдържаха емоциите си, говорейки за него, изричайки съкровени мисли, рецитирайки хитови строфи, които се повтаряха от публиката. Десетки коленичиха на живо пред поета, за да чуят една негова дума и да получат автограф. Хорово изпълнения на толкова популярни поетични творби рядко би могло да бъде чуто в България. Цялата зала рецитираше стихотворенията „Очи“, „Елен в зоопарка“, „Бяла риза“, „Жена в дъжда“, „Градски деца“, „Принос към европейската история“...

Къде се крие тайната за магическото влияние на тази поезия? За да се впиша поне частично в обговарянето на характерния Ивайло-Балабанов стил, бих си послужила с цитат от самия него: „Химическият знак на кислорода / е знакът на човешката любов“ („Лунен надпис“).

Безспорен факт е, че след Евтим Евтимов и Павел Матев, които като автори принадлежат на една отминала вече епоха, а и лексикалното им звучене е по-скоро естрадно, най-значимият наш жив поет, обрисувал жената в многоликите ѝ превъплъщения, е Ивайло Балабанов. Той е не просто популярен, той е обичан, харесван от хиляди потребители в социалните мрежи, защото съумява да облече в оригинални, но и емоционално чисти метафори многообразието от драматични състояния, неразрешими дилеми и глобални противоречия в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Женските образи в неговите творби са едновременно изящни, духовно просветлени, с мека, художническа еротичност. Те не са обект на статично обрисуване, а населяват едновременно имагинерно и реално всебитие – видимо за автора, но и осезаемо, визуализирано за читателя. Без да произнася и дума, същността на всяка жена изрича себе си с порой от жестове, движения, с онзи звънлив летеж от емоции, който предполага присъщата ѝ вселюбов, раждаща живота, облагородяваща мъжа, освещаваща бита, дори приласкаваща смъртта. Жената в иконографията на Ивайло Балабанов е едновременно царствена и тъжна, мадона и момиче под часовника на гарата, Пенелопа и майка на света...

 

В синята мъгла на роклята жената вървеше гола.

Виждаше се вятърът как тече през светлите ѝ бедра.

И защо сравняват винаги хубавата жена с топола –

в този час и най-нелиричният между нас разбра.

(„Жена в дъжда“)

 

В стилизирането на своите словесни фрески в българската традиция Ивайло Балабанов не просто използва многоцветие, при него звучи музика, примесена с ненатрапчиви акценти от общочовешка мъдрост, библейска символика и едно усещане за щастие, което няма сюжетност, то е от Бога. Не случайно отбелязвам, че тук ни поразява една виртуозна кинематографичност, сякаш поетът е провидял променения ракурс, обратното виждане в профила на жената през вековете. Постмодерното изкуство в Европа отдавна създаде нов мит, ето какво се казва в книгата на Нанси Хюстън „Оражения в мъжкия поглед“: „В историята на изкуството винаги е имало образи на красиви жени, но хилядолетия наред те са били уникални предмети: скулптури, платна, рисунки, най-вече гравюри... С появата на фотографията това тяло е материализирано. Улавяйки за миг реалната светлина на една жива жена, тя създава от нея образи, които вместо да изобразяват тялото ѝ, го представят... Фотоапаратът и камерата са продължение на мъжкия поглед, опредметяват мъжкия поглед.“

В поезията на Ивайло Балабанов това продължение е поетическият ракурс – любовта, без грим и маска, защото личността е истински красива, когато не може да бъде спасена от собствената си греховност. Видението на „жената с белия шал“е запазена марка на Ивайло Балабанов и ако можеше да се съберат на един стадион всички негови почитатели, те биха рецитирали в транс ето това стихотворение:

 

Очи

На Ваня

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам – защо красотата ѝ, Господи, бяла,

на човека със малката, черна душа си дал?

Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?

Не го ли попита красотата ѝ ще му трябва ли?

Когато жената със белия шал минава,

край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.

А той до цъфтежа ѝ нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам

и топли стотинките в джоба си дяволът черен,

наместо да стопли ръката ѝ – бялата – там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,

когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.

Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,

но когато жената със белия шал минава,

извади ми очите, Господи, и му ги дай...

 

Очевидно обаче чиновниците в МОН са слепи и вече 6 години след внасянето на петицията „Поезията на Ивайло Балабанов – в училище“ продължават да мълчат, неотчитайки какъв духовен капитал остава настрани от ценностната система на новите поколения.

Поетът не обича да говори за мрачното си битово ежедневие, за непреодолимата си болест и невъзможността да се снабдява с лекарства. Несгодите го притискат отвсякъде, но гордият му дух остава несломим. В едно свое интервю преди 2 години той каза: „Жив съм! Това е чудо!“ А аз бих отправила апел към депутатите в родния парламент: Спомнете си колко видни хора на изкуството си отидоха в мизерия – Христо Фотев, който не можеше да си плати тока и живееше на студено, Александър Геров, който умираше от глад – забравен от всички управници, или съвсем пресния случай с Борис Гуджунов... Творците никога не биха се унижили да просят по медиите милостиня за себе си, както го правят много от нашите сънародници с повод и без повод.

Редно е в Комисията по култура към парламента да бъде внесено предложение за персонална пенсия, която да осигури достоен живот на поета Ивайло Балабанов. Съюзът на българските писатели вече предприе стъпки в тази насока. Специално за в. „Труд“ Ивайло Балабанов каза: „Нормално зрящите са най-нещастни... Те виждат само цвят, кора и кожа...“ Поезията може би наистина не е жена, която да зърнеш зад сенките на делника, но когато имаш очи да видиш, че една жена сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета, се ражда едно добро стихотворение. Поетите не са нормално зрящи хора.“

 

Ивайло Балабанов

Принос към европейската история

Европа – млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато във зора незазорена

загина рицарят Иван Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,

Европа възклицаваше по Бах,

а с вълчи вой в тракийските полета

вървяха глутниците на Аллах.

Когато, обкръжена от слугини,

тя плуваше в охолство и разкош,

във Солун на пазара за робини,

гяурките вървяха пет за грош.

Когато тя строеше катедрали

и замъци – във зимния Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтънлъ Стоян;

въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави

и всъщност си остана непревзета

Страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклия пушка, с проста сопа,

със камък и стрела от бучиниш

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж.

 

Ивайло Балабанов е роден на 28 август 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир „Ивайловград“, „Пътни строежи“; програмен ръководител на радиовъзел „Ивайловград“. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Почетен гражданин е на Ивайловград, Кърджали, Свиленград и Почетен селянин на родното му с. Хухла.

Печатал е свои творби в почти всички литературни издания в цялата страна. Носител е на десетки награди, призове и литературни отличия, сред които са: „Южна пролет“ (1980), Награда на Съюза на българските писатели (1987), национална награда „Изворът на Белоногата“ (2001), Книга на годината – 2004 г. за „Песни за старо вино“, Награда за цялостно творчество „Ал. Паскалев“ (2005), Националните награди „Георги Джагаров“(2006), „Пеньо Пенев“, „Димчо Дебелянов“ (2016), орден на Националния съюз „Капитан Петко Войвода“, „Златен век“ (2015) на МК. Призът се връчва за принос в развитието на българската култура и духовност.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура