Когато се обадих, за да му кажа да започне с едно голямо уиски, той ме прекъсна и попита, къде е най-подходящото място да се строи яхтата

На Жожо Липовански

Приятелката му казваше, че всички художници, са луди. Той бе единственият й познат художник поради устойчивото му нежелание тя да сяда на маса с колегите му, тъй като се намесваше в разговора. Но очевидно той й бе предостатъчен, за да го отнесе за цялата гилдия, макар тя да не употребяваше тази дума. Но пък от друга страна в същата тази гилдия не се стряскат особено от характера на човека. А лудостта сред художниците винаги е попътна, ако не става дума за бездарник. За да се изтърпи, бездарникът трябва поне да е нормален.

Напълно ми е непонятно, какво толкова беше намерил в мене, но често ми звънеше да се посъветва да направи ли нещо, което така и така щеше да направи, независимо от това, какво ще му кажа.

Един от най-категоричните ми съвети беше да не си строи яхта, защото ще е дълго да обяснявам защо, тъй като съм яхтсмен от куп години и знам какво означава най-напред да я строиш, а след това да се качиш на нея и да отплаваш. Особено второто. Иска се лудост, от която художниците не винаги страдат.

А той не беше този случай, защото след няколко дни ми отговори кратко “започвам”, но преди това ще трябва да се посъветва с мене с какво точно да започне.

И когато се обадих, за да му кажа да започне с едно голямо уиски, той ме прекъсна и попита, къде е най-подходящото място да се строи яхта.

Не знаеш къде и не знаеш как, но знаеш какво. Това е велико щастие за непохватен мечтател, за когото крайният резултат е извън рамките на мечтата.

Той имаше виличка на брега на морето. В горния край на село, разположено върху наклон като писта за ски скокове, наклон, който завършва до напълно отвесен бряг, където стърчи фар, за да не се блъскат в него плавателни съдове, между които и яхти.

Картините му бяха изпълнени с лица на хора, които виждат неща извън платното. Той имаше ръка да загатне свят извън рамката, който никой още не е виждал. Но никога не бе рисувал морето, въпреки че винаги е било пред очите му.

- Аз не съм маринист!

Чувал съм го многократно да го казва с тон на тенденциозно обвинен невинен.

Може би защото беше гузен за яхтата, която наистина започна да строи. В двора на виличката, с помощта на селски специалисти, които знаеха как се прави дървена лодка на пясъчен бряг в кротък залив. И разбира се с моите съвети, които винаги завършваха с това, че е време да спре. Безрезултатно, известна помощ ми оказа само безмилостният факт, че при реализацията на една мечта най-напред свършват парите.

Дворът му се изпълни с празни баки от епоксидна смола, пластмасови мрежи си играеха с вятъра по ъглите на небрежната му ограда, тъй като вече нямаше с какво да бъдат залепени към полуоформения корпус.

Художникът продаде няколко картини на безценица и купи скъпото лепило – бордовете се опънаха пред погледа и дори и неспециалист вече можеше да констатира, че става дума за лодка.

- Знаеш ли коя яхта никога не може да потъне – попита ме веднъж той и веднага си отговори сам – недостроената. Никой не е луд да пусне във водата недостроена лодка. Ако 1912 година се бяха свършили парите в Англия, “Титаник” нямаше сега да дреме на дъното на океана, а щеше да си почива на спокойствие в някой док.

И понеже,след като му омръзнеше да мълчи, той не обичаше да говори само за едно нещо, от устата му се изплъзна въздишка:

- Продадох най-добрите си картини за жълти стотинки.

- Ти лоши картини нямаш! – подметна приятелката му.

Той я погледна с незлобива досада и веднага впи поглед в мене.

- Имам само един проблем. При тоя отвесен бряг как ще спусна яхтата във водата. Трябва да търся кран за небостъргачи.

- Ще я държиш на някое пристанище. Там имат техника.

- И какъв е смисълът! Аз да я строя тука, за да я закарам другаде. Така ли?

- Виж сега. Най-напред я завърши и тогава ще умуваме.

- Не става така. Може би трябва да постои още известно време недостроена. И натюрмортът има нужда от медитация.

И веднага гръмко се изхили, за да подчертае, че нарочно говори глупости. Но още на другия ден се зае да осъществи новата идея. Заряза баките с лепило, извади маслените си бои, които излизат доста по-евтино от епоксидната смола, защото ги употребяваш в значително по-малки количества. Животът изписва неочаквани кръгове и най-големият карък може безсмислено да прозре, че е имал за нещо късмет, но не е разбрал, когато е трябвало.

Художникът превърна бордовете на недовършения морски съд в завършени картини. И понеже беше майстор на човешкото лице, бе спестил тела в рисунките. Това бяха неговите пасажери, всички с изражение, че не знаят къде отиват, което е напълно обяснимо при недовършена яхта. Имах честта да бъда изобразен първи в началото на левия борд, с поглед впит в предполагаемата морска бездна. След мен бяха наредени приятелите му, всичките с гениално изписан махмурлук, което подчертаваше липсата на морето, несъмнено изпито от тях.

На десния борд, в самата му среда бе нарисувана морска капитанска шапка, от която във всички посоки се стрелкаха слънчеви лъчи. Интересното бе, че козирката бе насочена към кърмата, назад. Това несъмнено внушаваше, че капитанът не се качва в яхтата, а слиза от нея. А може би художникът, съгласно опърничавия си характер, не слизаше от яхтата, а се качваше на нея с обърната шапка на главата.

Художникът обаче даде друго тълкувание.

- Забравяте слънцето. То се движи от изток на запад. Как е разположена яхтата! Къде сочи носът – на изток. А кърмата – на запад. Кой съм аз, та да сменям посоките. Освен това слънце с обърната шапка няма. Толкова ли е трудно да се сети човек.

Успокоение обаче и след този взрив на изкуството, което единствено може да се движи във всички посоки, не настъпи. В душата на художника отново се събуди Строителят. За това може би допринесе и още нещо. Приятелката му не можа да понесе, че не е намерила място на левия борд на яхтата и го напусна.

Отмина последният месец на лятото. И аз, след масирана атака на джиесема ми, бях принуден да зарежа всичко и отново да се появя на виличката му.

Първото, което забелязах, бе, че в единия ъгъл до оградата бяха струпани доста баки с епоксидна смола. Значи издигането на кабината недвусмислено предстоеше.

Той ме посрещна широко усмихнат, което беше рядкост, с поредната глупост, което си беше практика.

- Идва есен, а лодката няма покрив и палуба. Няма да ми седи тука пълна от дъждовете като поилка за хипопотами. Прав ли съм.

- Прав си.

- Щом съм прав, значи ще съм прав и нататък. За да започна отново, трябва официално да закрия първия етап на строителството. Иначе не мога да открия втория. Поканил съм всички приятели. По-свестните се съгласиха да дойдат. Утре трябва да са тука на обяд.

На другия ден, обаче, пиенето не дочака обяда и започна в единайсет по простата причина, че повечето негови приятели бяха построили разнокалибрени къщички в селото, в което големи разстояния няма, а и уважаваха тоя час на деня.

Закриването на етапа започна на масата еднодръвка в средата на двора, но още по обяд се наложи да влязат в къщата, защото заваля дъжд.

Известно време валя нормално, но после небето причерня и започна жестока буря. Това не смущаваше закриването на етапа до момента, когато всички осъзнаха: отдавна са си помислили, че това е най-страшният порой, който се е изливал над селото, а бурята продължава да се усилва.

Струпаха се до витрината. Не се виждаше нищо, сякаш и въздухът се беше втечнил, сякаш водата се сриваше отгоре заедно с облаците. Това продължи двадесет минути според стенния часовник, към който често поглеждахме. После бурята рязко спря, навън просветна и всички видяха, че яхтата е пълна с вода догоре.

Точно в момента, когато се готвех да кажа, че нашият приятел все пак е построил поилка за хипопотами, се чу тежък тътен. От планинския склон заприижда вода, отвсякъде. Изтласка подпорите от едната страна на яхтата, тя се килна и се изля, но веднага нова вълна изправи олекналия корпус. И видяхме нещо, за което дори художници не вярват на очите си.

Издигащата се следваща вълна грабна яхтата и я понесе надолу по единствената права улица на селото. Тая внезапна пълноводна улица достигна отвесния бряг и се опита да запрати този гол корпус, това произведение на изкуството долу.

Но огромните вълни пресрещнаха калната стихия и подметнаха яхтата, сякаш морето отказваше да я приеме. В пелената от пръски и пяна тя се разлетя на части и всички видяхме как върху парче от борда се мярна шапката- слънце и залезе, за разлика от истинското, на изток.

Мълчахме. Само художникът се пресегна, вдигна чашата си и каза:

- Наздраве. Влизам в Гинес. Построих единствената в света недовършена яхта, която е потънала.

И се засмя. Но никой не го последва.

На следващата година той направи нова изложба. Най-голямата картина бе окачена сама на цяла една стена. Укротено, призрачно-синьо море заливаше навсякъде платното. Само в ъгъла на картината имаше бяла яхта. Беше малка, но ясно се виждаше, че е напълно завършена.