Градът откупва замъка си от последния му владетел

Пътуваме в сърцето на природен парк Мадоние в Сицилия, към малкото средновековно селище Кастелбуоно със запазен исторически дух и кипящ съвременен живот.

Градчето съществува от началото на 14 век. Тогава благородническото семейство Вентимиля от Лигурия решава да изгради тук замъка си - резиденция. „Когато навсякъде е много горещо, в Кастелбуоно е с 3-4 градуса по-хладно - обяснява вещо нашият гид Калинка Равелова, която живее от седем години в Сицилия и обожава да обикаля из околните селца. – Завият ли студените ветрове, завали ли, тук просто е приятно закътано.“

Господарят на замъка, а и на всички земи в парка Мадоние,

започва градежа през 1316 г.

и за да ознаменува събитието, както си му е редно, изписва името и владенията си на латински върху плоча на входа. Нещо като средновековен нотариален акт, но вечен, върху камък. Замъкът е съграден до съществуваща от 12 век кула наблюдателница. Вдигнати са четири етажа, земетресение през 19 век срутва последния.

Изкачваме се по внушителното парадно стълбище. Постройката е забележителна с четирите си странични кули, от които една кръгла и три квадратни. Попадаме в малък вътрешен двор. Каменният кладенец се оказва бутафорен, за заблуда на врага, който трябва да си помисли, че това е таен проход. Външно каменно стълбище ни отвежда към залите, запазили средновековния си чар с тесните прозорци-бойници и високите тавани.

Гордост за Кастелбуоно е реликвата, която замъкът притежава -

черепът на Света Анна

Тя е една от най-важните светици на християнството, майка  на Богородица. Владетелят получава мощите като дар за сватбата си. Един ден обаче, през 15 век, черепът изчезва, а с него и младеж с психични проблеми. Сто години по-късно в Палермо на смъртния си одър свещеник произнася думите: „Санта Лучия...“ Един от присъстващите се сеща, че в съседна църква има нейна икона. Всички хукват натам и намират зад леко изместената икона прясно зазидана стена.

Разравят и вътре откриват търсения с години череп. Връщат го триумфално в Кастелбуоно. И за да не изчезва повече, го затварят зад решетки на главния олтар в стъклена кутия. Чудя се как ли го съхраняват с годините. „Завиват черепа с памук, напоен с нафталин, който се подменя всяка година – обяснява ни Калинка. – А веднъж годишно реликвата излиза навън, на литийно шествие, когато градът празнува деня на Света Анна, на 27 юли.“

[modula id="3402161"]

Параклисът – другата ценност на замъка - е украсен с чудесни гипсови фигури, дело на прочутите братя Серпота. Някои в окаяно състояние, те плачат за реставрация. А тя е в ръцете на самия град, защото когато последният владетел на Вентимиля остава бездетен, той обявява имота на търг. Тогавашният кмет с право решава, че ако регион Сицилия или частно лице го купи, градът ще изгуби символа си. Организира хората и всеки вади от дома си каквото ценно има – кой жълтици, кой продава парче земя, кой ценни книжа. Така Кастелбуоно става горд собственик на замъка.

Обиколката е приключила и поемаме из градчето. Главната улица е симпатична по италиански, но има една характерна особеност. Тя е в най-високата част на града, движи се по билото на хълм. Ако речеш да се отклониш вляво или вдясно, трябва да слезеш по стълбички, красиво украсени. Постройките са ниски, максимум два етажа. Къщите са залепени една за друга. Идеята на средновековния строител е била да си пазят сянка, за да се самоохлаждат или за да са на завет, когато е ветровито.

В царството на манната

В триъгълника Джибилмана, Кастелбуоно и Полина се добива прочутата манна, нещо като смола. Това са белезникави сталактити със сладък вкус, сок от разрези на дървета, които виреят само тук. Манната се изсушава на горещото лятно слънце и се използва като подсладител, слабително, пречистващо, в козметиката и медицината. Изнася се по цял свят.

По улиците на градчето е пълно с магазинчета, които я предлагат.

Нашата цел е сладкарската работилница на братята Фиасконаро, където ни очаква дегустация на специалитети.

Семейството са трима братя. Единият е майстор-сладкар, който развива производството. Никола се грижи за търговската част и персонала, а Мартино е счетоводителят. „С Фаусто може да се запознаете, ако попаднете на някое международно кулинарно изложение, защото най-често той е там“, обяснява Калинка. Фиасконаро печелят кулинарни надпревари и се прочуват в Япония, Америка и Северна Европа. След подобно състезание, докато ги награждават, кметът на Венеция ги кани там като обещава парче земя, на която да развият производството. Братята категорично отказват с думите: „Ние сме сицилианци, благодарим!“

Първо опитваме панетоне – чудно вкусен коледен козунак, който се продава и в България. Не е Коледа, но козунакът е неземно вкусен, намазан с крем от манна. Примлясваме доволно. Протягаме ръка и за кубайта – местен деликатес, от времето на арабите, нещо като сусамка, но с шамфъстък и бадеми. Влюбваме се в оранчините – халвички, потопени в крем от манна. Има ги и с шоколад. Завършваме пиршеството с ликьори. Две чашки, три чашки... Питаме къде е магазинът, защото дегустацията тече на улицата. Отнасяме вкъщи и от млечнозеления ликьор, нали сме в острова на шамфъстъка... А, да, не опитахме теста ди турко – уникален, но бил свършил. Ей, насита нямаме...