Кафе за президенти и премиери на открито…

Надявам се Радев да не следва примера на Плевнелиев и да посети Македония

Ако нещо ме радва напоследък, това е видимата комуникация между Борисов и Заев

Благодарен съм на колегата и приятеля Иван Николов, главният редактор на списание “България-Македония”, който преди няколко вечери, по време на дебат в Македонския научен институт за перспективите на българо- македонските отношения след подписването на Договора от 1 август, ми припомни една хубава мисъл на вече покойния Панде Ефтимов . Панде, който до последния си миг се бореше за живота си, но не спираше да се кахъри за това как двете държави ще нормализират и подобрят отношенията си, каза: “Мечтата ми е един ден да видя премиерите или президентите на България и на Македония да седнат да пият кафе на открито в Скопие, та хората, които минават да ги видят, че си говорят като приятели”.

Тези думи на незабравимия приятел от Скопие, който почина във Военна болница в София на 13 август, някому може да звучат провинциално, или махленски, или както искате още, но те са точна картинка на това как хората в Македония разбират приятелството и партньорството между политиците. Има го този маниер при нашите братя, братовчеди и комшии – да демонстрират публично нивото на отношенията си, сядайки в някое култово заведение, където много хора могат да ги видят. Не им трябват телевизии, не им трябват трибуни, още по-малко-официалности. Помня, когато по време на правителството на Любчо Георгиевски нещо проскърцваше в коалицията с партията “Демократична алтернатива” на Васил Тупурковски-Циле, а това беше периодът на най-големите изпитания за държавността на Македония- 1998-2002 година, двамата сядаха, колкото и да беше късно през нощта, във все още работещите заведения в Скопие. Имаха си двамата една пицария, в началото на улица “Водненска”, която минава покрай комплекса болници на Скопие и води към държавните резиденции, и още по-нататък- към върха на хълма Водно и манастира “Свети Панталеймон”. Появяването им заедно на чаша бира беше ясен знак, че противоречията в управляващата тогава коалиция са позагладени, че някой от двамата е направил отстъпки, като по-често това беше лидерът на ВМРО-ДПМНЕ (тогава!) и премиер Любчо Георгиевски. Пицарията беше едно нищо- пицария като всички други, но беше известна с това, че там се събира ядрото на скопските интелектуалци, значи, и на скопските клюкари, та вестта за помирението на върха на властта стигаше бързо из града и републиката. Маниер, какво да ги правиш?

А каква паметна нощ бе когато ВМРО-ДПМНЕ през 1998 година спечели парламентарните избори. Или когато Борис Трайковски на следващата година стана президент на Македония, замествайки оттеглилия се Киро Глигоров и победи кандидата на социалдемократите Тито Петковски. Място на нощното веселие- пицарията и ресторант “Фуфо” точно на Градския площад в Скопие. И Любчо беше там, и Циле - също, и кой ли още не беше, и Боро Трайковски, Бог да го прости, беше там, и Доста Димовска, и нея Бог да я прости, беше неизменно там, та цяло Скопие ги видя, че се радват на изборната победа. Защото не знам по-оживено, фреквентно, както казват в Скопие, място от този ресторант на кьошето на пешеходната зона и площада в македонската столица.

Така, извън тези спомени и емоции обаче всички си даваме сметка колко важни са личните отношения между лидерите на държавите в името на тяхното добросъседство, приятелство и сътрудничество. Неведнъж съм писал тук, и съм говорил навън за нарушената комуникация между първите мъже на България и Македония през изминалите 10-12 години. Причините са известни, вина имат и двете страни, може би повече нашата. Нарушавайки личната си самозабрана да говоря и пиша за Росен Плевнелиев, само ще отбележа, че за пет години той не намери време и желание да отскочи до Македония и там, на място да се види с колегата си Георге Иванов. По едно време- това беше през април миналата година, месеци преди края на мандата му, посланикът ни в Скопие Иван Петков ми беше казал, че вече има договореност Плевнелиев и Иванов да се видят на 6 май на военните български гробища в Ново село. Да, ама Иванов тогава предприе някои дълбоко погрешни политически ходове, които рязко изостриха кризата в Македония и създадоха обстановка, в която една среща с него би била крайно непродуктивна.

Вярно, доколкото знам, двамата са се виждали и срещали извън Македония и България. На местните избори през 2013 година, когато ги отразявах за БНТ, направих кратко интервю с Георге Иванов. И когато го попитах кога ще се видят с Плевнелиев, за да подбутнат политиците към подписването на Договор между двете страни, той отговори: Ама ние си се виждаме, тук- там, където можем...

Сега, след подписването на Договора от 1 август между Борисов и Заев в Скопие, се изтъква значението на Спогодбата от 22 февруари 1999 година, подписана от Иван Костов и Любчо Георгиевски. Важният документ бе продукт освен на политическа необходимост и целесъобразност за развитието на двустранните ни връзки, но беше и резултат на личното, дори бих казал, семейното приятелство между двамата премиери. Съвместна вечеря в Рим около 24 май, приятелска помощ от страна на Елена Костова за учредяването на фондацията, която съпругата на Любчо- Снежана Георгиевска, създаде в Македония, тясна и непрекъсната пряка комуникация между Костов и Георгиевски. Е, не са пили кафе на публично място в Скопие, но нещата в българо- македонските отношения вървяха, може би не с това темпо, с което бихме искали, но пък и Македония влизаше от криза в криза, та нямаше много време и ресурси за добросъседство - бежанци, граждански конфликт с албанците, и така нататък.

Ако нещо ме радва напоследък, това е видимата комуникация между Борисов и Заев, започнала още по времето, когато той като лидер на Социалдемократическия съюз на Македония, беше в опозиция. И сега, особено след подписването на Договора, такава “пряка линия” между двамата съществува. И тя действа дори не винаги само по политически въпроси. Проверил съм го, както се казва, пряката линия е “продухана”, а кое ми дава основание да го твърдя, може би някога ще го направя. Сега не искам да поставям в неудобно положение мои близки хора...

За президентските посещения в Македония вече разказах веднъж. Но едно от тях ми се е запечатало дълбоко поради тъжния и трагичен повод, който го предизвика. Става дума за онези 15 българи, които загинаха във водите на Охридското езеро на 5 септември 2009 година, събота. Работейки в Скопие дълги години, видях атентата срещу Глигоров, блокадата на Гърция, ембаргото срещу Сърбия, хилядите бежанци от Косово през 99-а, куршуми ми свиреха край ушите през 2001-а, и какво ли още не, но това, което ме разтърси и още ме държи, е гневът срещу македонските власти заради техния опит да скрият отговорността си за трагедията. Тогава, още вечерта на 5 септември Георги Първанов дойде в Охрид. Посрещна го Георге Иванов, който беше избран само преди два- три месеца. През цялото време Иванов беше с Първанов, лицето му беше бяло като платно и видимо беше сериозно уплашен. Шега ли е, за първи път откакто съществува корабоплаване (с цялата условност на понятието) в Охридското езеро, водите взимаха такива жертви. Но тогава и българската държава си изми ръцете, все в името на добрите отношения с братята оттатък границата.

Но човек и дори добре да президентства, идва време да се срещне с македонския си колега. Адресирам това към нашия държавен глава Румен Радев, който, впрочем, вече имаше среща в София с Георге Иванов още преди да е положил президентската клетва. Стана дума за някакви винаги отворени врати или нещо подобно, но се надявам Радев да не следва примера на Плевнелиев и все пак да посети Македония. Дори съм готов да му предложа и примерен план за едно такова посещение. Датата е 6 май 2018 година, мястото- военните гробища в Ново село. Ден на храбростта, когато там се събират много хора от двете страни на границата, пък и на Радев му отива да бъде там- нали е военен. Но преди това- първа среща в Петрич. В Програмата- посещение, където дядото на Иванов Георги е погребан, той няма да откаже това, защото лично пред мене е казвал, че иска да го направи. В организацията на петричката част на една такава визита може да помогне кметът на града Митко Бръчков, младо оправно момче, и неговото семейство е свързано с Македония, както много други в Петрич. Оттам- Ново село, а след това- в родния град на Иванов- Валандово, “Градът на калинките”, както го наричат, или на наровете, за да стане по-ясно. Сладко от смокини, сок от нарове, турско кафе на открито, разходка из града, какво лошо, нали? Хайде стига са ходили в Скопие да гледат паметници, или в Охрид да обядват пъстърва, нека отидат при хората. Ако е за риба, и в Дойран може да хапнат шаран. Ей го, къде е…

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи