Кинорежисьорът Иван Ничев пред „Труд“: Българското кино е лишено от публика

Стана мода да се правят филми единствено за фестивали

Съвсем наскоро Националният филмов център (НФЦ) подкрепи за финансиране новия проект за пълнометражен игрален филм на режисьора Иван Ничев „Старите кучета“. В същото време в гилдията вървят дискусии, спорове, скандали как да продължи напред българското кино – как да се финансира, какви филми да бъдат подкрепяни, как да се даде шанс на млади автори и дали фестивалното или зрителското начало трябва да бъде в основата на тази подкрепа.

Иван Ничев се върна от Австрия, където е в преговори за подкрепа на проекта „Старите кучета“ и бе любезен да разкаже неговата гледна точка по всички тези въпроси.

- Щастлив ли сте, че пак ще снимате?

- Да. На последната сесия на НФЦ, която се състоя през ноември миналата година, проектът ми „Старите кучета“ се класира на първо място и така получих шанс да направя своя следващ съвременен филм

- За какво е?

- С няколко думи мога да кажа, че това е рентгенова снимка на едно общество, което преживява някакъв преход, и което живее с надеждата, че ще доплува до някакъв щастлив бряг. Отдавна чаках момент, в който да направя съвременен филм. Толкова отдавна, че вече започнах да го сънувам.

- Защо отдавна?

- В България направата на един филм – обработка на сценарий, чакане в комисии за финансиране е много дълъг процес. Това справедливо предизвиква недоволството на всички колеги..

- Кога започнахте проекта?

- Ух... може би преди седем или осем години. Признавам, че се появяваха други проекти, които нямаше как да отлагам и откажа, и затова този проект остана да чака във времето. В един момент просто реших, че това е история, която трябва непремено да разкажа, за да се освободя от нея.. Ужасно мъчително чувство е да носиш някои образи, някои истории, някакъв сюжет в главата си, а да не можеш да го разкажеш.

Тежко е филмопроизводството в България. Имам предвид, че този закон, който действа в момента, комисиите, които решават кои проекти да минат, пораждат напрежение и вече някои млади хора смятат, че трябва да се промени всичко. Може би са прави, може би не, но със сигурност не виждам засега ясна визия за бъдещето.

- Какъв е големият проблем на българското кино днес?

- Големият проблем на българското кино е в разпространението. Нашите филми не се гледат. Те не се разпространяват по една или друга причина. Вече стана мода, че трябва задължително един филм да се праща на някакъв фестивал, на който той да получи някаква диплома – каквато й да е тя. В същото време в България тези филми се гледат от сто, двеста, максимум хиляда две хиляди души. Има много такива филми. Превърноа се в мода, а това е болезнено положение. Това е все едно да следваш медицина, да се готвиш да станеш лекар, харчейки парите на държавата, а после да се окаже, че ти не отиваш всяка сутрин в болницата за да преглеждаш, лекуваш, оперираш, ами просто чакаш някакъв конгрес, на който да разкажеш какво мислиш за операциите. Това е абсурдно.

Аз съм от поколението, за който най-важното нещо е публиката. Никога не съм странял от участия във фестивали, никога не съм криел, че имам желание за фестивални награди, но на първо място са зрителите. Възпитан съм в уважение към публиката. Завърших една от най-реномираните киношколи в Европа – полската, където нашия покоен ректор - Йежи Теплиц, казваше, че ние всички работим в една фабрика, фабрика, която създава истории, филмира сънищата на хората, техните мечти, техните желания, техните проблеми. „Вие, казваше той, сте труженици в тази огромна индустрия, но от време на време, поглеждайте на рамото си, дали не е кацнало някакво птиченце, за да разберете, че е дошъл вашият момент да направите вашия филм, за да остане нещо и в историята и от вас.“

Човек не трябва да живее с мегаломанията, че всеки негов филм трябва да бъде само за историята, и че историите на хората и за хората не са важни. Не можеш да живееш със самочувствието, че не те интересува какво ще каже публиката. Да, можем да достигнем и до по-съвършена система за разпределение на бюджета за кино, въпреки субективните оценки, които комисията раздава за дадено произведение. Днес обаче всички трябва да се обединим около идеята, че какъвто и филм да създадем, той трябва да мине първо през съда на публиката и чак тогава да се търси международното признание, награди и така нататък.

Ние сме в много тежка ситуация от гледна точка на показа на българските филми. БНТ е единствения екран който излъчва нашите филми. И аз ценя тяхните усилия. Така наречените „частни телевизии“, само от време на време от кумова срама показват някои и друг филм, но това съвсем не е достатъчно.

Държавата има много задължения към показа на българското кино.

- Имате ли наблюдения как е в други държави?

- Имам – да. В Полша, където познавам много добре киното, се разбра, че частните телевизии манипулират данните от показа на така наречената „полска национална култура“, където се оказва, че телевизиите под „полска култура“ включват включително и излъчването на футболни мачове, за да запълват графата с мероприятия за национална култура. Тогава гилдията начело с Вайда и Зануси се вдигнаха, направиха кампания в парламента, след което се прие закон, който започна да отчислява от печалбите на частните телевизии средства, които се разпределят за полската култура – кино, литература, музика, театър и така нататък. Това нещо в България дори е невъзможно да се дискутира.

- Вие често пътувате до Франция. Как е там?

- Мога да кажа как е и във Франция, където мой приятел имаше кино. Малко кино на една от пресечките на бул. „Сент Мишел“. Предишен собственик на същото това кино е бил Трюфо (Франсоа Трюфо, един от създателите на френската „Нова вълна“, б.р.). Там той е представял така наречените „Незабелязани американски филми“. Това са ленти, които не са от летни блокбастъри, но са изключително стойностни и са непознати за Европа. Моят приятел, който беше собственик на киното - „Accattone” (по филма на Пиер Паоло Пазолини „Безделник“, 1961 г., б.р.) показваше артистично кино, разбира се нямаше никакво значение годината на производство, но той споделяше, че с пет души в залата, печели повече, отколкото ако вкара американски филм с пълен салон. Държавата дава дотация за френско кино, а дотацията за чуждо кино идва по линия на министерство на външните работи. Тяхното Външно всяка година изготвя списък с филми, които смята за стойностни, и които смята, че френската публика трябва да види. Може би по-трудно, с по-малко публика, но са значими за френската култура.Разбира се техният показ се извършва с дотации от държавата. Помислено е как да се помага не само на френското но и на чуждото стойностно кино, на фона на, няма какво да се лъжем, лавината от американско кино, които са заели централните салони.

- Каква е философията на тази политика?

- Балансът. Националните култури с малки финансови възможности трябва да получат подкрепа, иначе ще изчезнат. Давам ви пример. С жена ми се нареждаме да гледаме филм на Алмодовар в Париж, в кино, където на съседните опашки се редят хора за американски филми. 400 души е най-голямата зала – американско кино, но има малки зали, където са определени за стойностно кино. Има разбиране от страна на държавата. Най-големият проблем на българският творец е да намери място, където да покаже творбата си. В повечето салони получава учтив или неучтив отказ, защото му се заявява, че няма никакъв шанс киното да спечели. Оттук се получи и желанието на много от младите творци изобщо да не показват филмите си в кината, а да ги правят единствено и само за фестивали. Дори нямат и желание да се трудят, за да привличат публиката.

- Само това ли е причината?

- О, не! Зад това обяснение се крият и много колеги, които се страхуват, че ако покажат филмите си, ще бъдат освиркани. Вижте, публиката е тази, която трябва да бъде плюс или минус за един режисьор, продуцент, творец, който показва един филм и след това кандидатства наново за друг проект и да получи ново финансиране. Зрителите трябва да са критерият за българското кино, а не само фестивалните награди.

- Има ли филм без награди изобщо?

- Съмнявам се. Фестивалите са много.Само във Франция са над 3000.

- „Старите кучета“ - така се казва новият ви проект. Има ли място за старите кучета?

- Има място за хубавите филми. В случая обаче не става въпрос за стари кучета, а за млади хора. Това е съвременен филм за няколко момчета в един от най-изостаналите краища в Европа – Видин – северозападна България. Моите герои са млади безработни мъже, от малцината останали в родното си място без никаква перспектива. Един ден решават, че трябва да се запишат за професионални войници, да заминат на мисия в Афганистан и да припечелят, за да осъществят мечтите си. Разбира се всичко се обърква и сюжета навлиза в любимия ми жанр -трагикомедията.

- Какви очаквания имате за филма?

- Нямам търпения да се срещна с нови, непознати млади актьори, неизполвани от големия или малкия екран. Искам да работя с такива момчета и момичета и се вълнувам заедно с тях в това изпитание. А филмът откровено ще е адресиран към публиката.

„Черните лебеди“ 27 години преди оскаровия „Черният лебед“

Един от най-недооценените филми в българската кинематография „Черните лебеди“, заснет от Ничев през 1984-а по повеста на Богомил Райнов, се оказва предтеча на заснетия 27 години по-късно филм на Дарън Арънофски "Черният лебед”, който носи „Оскар“ на Натали Портман за най-добра актриса.

„Светът е вече едно голямо глобално село. Изгледах филма и трябва да ви кажа, радвамсе, че темата над която работих с толкова любов преди години е привлякла и Холивуд.

 

Нашият гост

Роден е в Казанлък. Завършва магистратура в Държавната филмова академия за театър и кино в Лодз, Полша. През 1978 г. става професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ, където е и декан на факултета по "Екранни изкуства". Режисира над 15 игрални филма, които имат множество национални и международни награди. Едни от най-запомнящите се негови ленти са „Бумеранг“ по Свобода Бъчварова, „Черните лебеди“ по Богомил Райнов „След края на света“ ,“Пътуване към Йерусалим“, както „ Българска раподия“/„Пътя към Коста дел Маресме“/.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта