Клубът на ревльовците

Има едно предаване в българския телевизионен свят, където се случва нещо необичайно, шокиращо, отдавна забравено. Реват в кадър едни известни хора, много от които са станали символ на мъжественост, реват мачовците, без да се стесняват, вперили очите си в един екран, откъдето им говорят техни близки и приятели. Един от тях съм и аз. Предаването е „Търси се…“ по БТВ, водено от Меги и Нели. Толкова бях изненадан от собственото си поведение, че взех да се заглеждам по-често в гостите на „Търси се…“, дали няма и други като мен. Охо-о-о, че то си било като клуб на ревльовците. Леко просълзени или облети от сълзи без стеснение. Този плач не е от мъка, не е нещастен. Ревльовците са щастливи, умилени, невинни като малки бебета. Защото те чуват от своите близки и приятели нещо, което отдавна или никога не са чували. Те сякаш за пръв път се чувстват обичани и обичащи. Оценени и ценящи. Затова са и щастливи.

Ако не вярвате, ето ви имената на някои от гостите на Меги и Нели, които лично съм гледал да плачат умилени. Многоликият актьор Любо Нейков, нематериалната Стоянка Мутафова, борбеният Влади Въргала, бохемът Август Попов, властният треньор Димитър Димитров-Херо, желязната Станка Златева, невъзмутимият Антон Хекимян, вечно засменият Вальо Михов… Слави Трифонов не плака. И това е много показателно. Не защото Слави е най-големият мачо. Просто той все още не е изживял онези житейски перипетии, които пораждат покъртителни емоции. Ако мислите, че имам предвид факта, че той още не е имал създадено от него семейство, не се лъжете много. Неговата душа все още е необременена. Предполагам, че по същите причини и един Криско вероятно не би плакал. Най-много да го развълнува някоя любима учителка. Може и да бъркам, знае ли някой какво се крие в човешката душа. Както каза наскоро Руслан Мъйнов в края на своето участие, добре е че има такова предаване, в което хората да направят анализ на чувствата си един към друг, да си кажат неща, които в забързания живот не са си казвали. Ако продължа в себеразкриването, ще си призная, че в най-тежките си мигове ми се иска да видя майка си и баща си поне за още няколко минути живи, за да им кажа най-важното, което съм пропуснал през целия си живот. Е , в „Търси се …“ гостите на двете талантливи момичета и техните близки имат този рядък шанс.

Меги и Нели са най-добрите в този жанр, който са си избрали преди 11 години. Затова са и най-крадените. В лишената напоследък от всякакви скрупули наша професия без никакви притеснения се крадат похвати, идеи, хрумвания, теми. Почти всичко, които са измислили Нели и Меги, се появява по един или друг начин и на други места. Но те невъзмутимо продължават да са най-добрите. Защото отиват отвъд похватите и хрумванията.

Има, разбира се, и други отлични предавания, в които се представят интересни личности. По лични предпочитания бих споменал „Нощни птици“ на Искра Ангелова по БНТ, „Опорни хора“ на Ганиела Ангелова от „България он еър“. Разликата е, че при Искра се разкрива предимно духовната, а при Ганиела предимно професионалната и обществена същност на техните гости. Докато Меги и Нели разкриват човешката страна на поканените от тях личности. И това обяснява какво търсят в заглавието на своето предаване. Те като Диоген търсят човека. И това във време, когато наоколо е залято от омраза , агресия, ненавист, завист, подлост, клевета.

И това вече поставя един глобален за нашата журналистика въпрос - какъв е образът на нашия съвременник според телевизионното огледало? Какви представи формират телевизиите за българите от второто десетилетие на XXI век? Няма какво да се лъжем. Просто затворете очи и си представете картината, която сте гледали от сутрешните предавания та ч-а-а-а-к до обедните новини, и от обедните новини та ч-а-а-а-к до закриването на програмата. Събуждат ви и съпътстват през целия ден едни истерични хора, настроени негативно към другите, крещящи с ненавист опоненти, разбунени роми, които нямало какво да ядат, плачещи майки, които трябва да изтърпяват репортерски въпроси от рода на „какво чувствахте, когато умря детето ви“, надути престъпници, които надменно подминават протегнатите към тях микрофони, ухилени политици, които спират пред всеки протегнат към тях микрофон, напомпани и богато мотивирани клакьори, които неуморно повтарят втръсналите се клишета, гневни протестиращи, готови да свият знамената, щом им подхвърлят малко пари, отчаяни хорица, с изгорели или залети с вода къщи, вещаещи война световни лидери, размятащи силиконови цици момичета, обречени на проституция, елитни интелектуалци, изкарващи хонорарите си като задоволяват физиологичните си нужди пред телевизионните камери, щастливи хомосексуалисти, станали модел за подражание пред младите, пребиващи се ученици, пребиващи децата лекари, измамени старици и да, о-о-о , да – спечелили пари от лотарията хорица. Такава ли е България? Или има и друга България - с нормални хора?

Безумните клишета

Повече от говорещите отвратителен бюрократичен език политици ме изнервят като говорещите като политиците журналисти. Една госпожа, като стана министър, обвини журналистите, че говорели неправилно. Самата тя говореше на софийски сленг. Но ето, че водещи телевизионни журналисти мелят безумни клишета: „взриви социалните мрежи“, „входира“, „конкретика“ т.н.

Това е на единия полюс - новини, публицистика. На другия – култура, развлечения - царуват други оценъчни бисери: „уникално“, „страхотно“, „жестоко“…

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари