Представиха малкоизвестни факти, събрани от швейцарския журналист Цирил Щигер

Какво не знаем за торбешите, арумъните, ускоците и помаците в нашия регион

Балканите са европейският регион с най-много етнически, религиозни и езикови малцинства. В повечето случаи тези хора са почти непознати. Те имат собствена, често регионално утвърдена идентичност, в повечето случаи езикът им е само говорим, но не и писмен, асимилацията им ускорява емиграцията, а с това и отказа от техния традиционен начин на живот.

Дали торбешите мюсюлмани в Югозападна Македония, преминалите към исляма помаци в Североизточна Гърция и в България, или арумъните християни – едва ли някой друг познава многобройните малцинства на Балканите толкова добре, колкото Цирил Щигер – дългогодишен кореспондент в този регион на най-стария и авторитетен швейцарски всекидневник “Нойе Цюрхер Цайтунг”. Той говори с власи в Истрия, с ускоци в Жумберак, арумъни и торбеши в днешната Северна Македония, с помаци в България и Гърция. По време на пътуванията си открива завладяващ, но заплашен от изчезване свят.

Книгата му “Забравените малцинства на Балканите” беше представена неотдавна у нас от издателство “Изток-Запад”.

Предлагаме на читателите на “Труд” откъси от нея. Фактите и тезите на автора се отличават доста съществено от официалните български източници.

Предговор към българското издание

Дискриминирани, защото са мюсюлмани

Голямата политика се вижда в различна светлина

Историята на Балканите е многопластова и оспорвана. Всяка нация, дори всяка група хора тук интерпретира миналото по свой собствен начин. Авантюристичните митове за произхода, предразсъдъците и стереотипите все още са широко разпространени в историографията на балканските страни.

Ето защо един външен поглед може да помогне в търсенето на истината. В моята книга българският читател ще намери интерпретации на исторически събития, които не съвпадат с официалното мнение на българската историография и с разпространените в обществото възгледи. Такъв пример са причините и процесът на ислямизация на част от славянското население на територията на днешната българска държава. Освен това според официалната българска теза всички помаци, независимо дали живеят в България или отвъд границата – в Североизточна Гърция, са българи в етнически смисъл, въпреки че има славянски мюсюлмани, които, за да се разграничат от българите, се самоопределят като турци или помаци. Някои помаци в България все още се чувстват маргинализирани и ощетени. Бих желал книгата да предизвика дебат в страната за ислямизацията, но и за мястото на помаците в българското общество. Въпреки че са обявявани за част от българската нация, те все още са в известна степен дискриминирани, защото са мюсюлмани. Не са смятани за “истински” българи.

В моята книга обаче става дума не само за помаците в България, но и за торбешите и гораните, тоест за мюсюлмани от славянски произход, които живеят в Македония и Косово. Характерни за всички тях, включително за помаците, са многобройните национални идентичности и противоречивите, постоянно променящи се самоопределения. В Западна Европа почти никой не ги познава, дори в България те са до голяма степен неизвестни за широката общественост. Това се отнася и за помаците в съседна Гърция, макар че те имат доста продължителна обща история с помаците в България. Не всичко, което пиша в моята книга за торбешите и гораните, съответства на доминиращия възглед в българската историография. Книгата допълват три малки балкано-романски групи, а именно власите (арумъните), които живеят разпръснати из целите Балкани, включително в България; истрорумъните в няколко села в Истрия, както и гръко-католическите ускоци в Жумберак – хълмист район западно от Загреб на границата със Словения. Погледът към тези отдалечени краища на Балканите и към очарователния свят на малките, почти неизвестни или забравени малцинства в периферията на националните държави прави още нещо: обяснява някои важни моменти от балканската история и разкрива функционирането на политическата система на съответните страни. Това важи и за България. От тази необичайна перспектива голямата политика се вижда в различна светлина.

Цирил Щигер

За автора

Цирил Щигер е роден през 1950 г. в Оберрит, Швейцария. Следва славянска филология и източноевропейска история в Цюрих и Загреб, след което работи в швейцарското посолство в Москва. От 1986 до 2015 г. той е външнополитически редактор и кореспондент на “Нойе Цюрхер Цайтунг”. Живее в Цюрих.

Помаците в България

Как Ибрим Емин Кадри стана Иван Кадриев

Какво се случва в Корница на 28 март 1973 година

Обвинени били в създаване на нелегална организация, участие в бунт

Ибрим Емин Кадри ни води в празно помещение в една от къщите на площада в Корница. Сядаме на паянтови пластмасови столове. Той не иска да разговаряме на улицата, където могат да го видят всички. В селото всеки познава всеки. Очевидно в помещението преди е имало магазин. Сега го преустройват, но в момента никой не работи вътре. Селото, в което е роден 87-годишният Ибрим Емин Кадри и където все още живее, се намира в Югозападна България, в община Гоце Делчев. Въпреки смазващата жега мъжът е с вълнено кепе. Очите му засияват, когато приятел слага в ръката му пластмасова чаша с бира. Ибрим Емин Кадри пие бавно, глътка след глътка, с видима наслада, защитен от любопитните погледи на минувачите. Не искал някой да го види, че пие алкохол, обяснява той и намига дяволито. Бил мюсюлманин, казва Ибрим Емин Кадри. Обаче бил и турчин, допълва веднага. Според думите му неговите предци били дошли в Корница от село в Северна Гърция, което до 1912 г. било в Османската империя. Той не знае името на това село. Дали наистина е с турски произход, не става ясно. Спокойно би могло и за него понятието “турчин” да е синоним на “мюсюлманин” – напълно в традицията на Османската империя.

В Корница живеят предимно славяни мюсюлмани, т.е. помаци. Тук обаче има не само джамия, а и православна църква – знак, че в селото живеят и православни християни. Ибрим Емин Кадри не говори турски, само български. Не иска да го наричат помак. Само майка му била помакиня. Баща му обаче, който като самия него бил роден в Корница, бил турчин. И се гордеел с това. Синът също се гордее. Ибрим Емин Кадри с готовност разказва за събитията, случили се в селото в ранната сутрин на 28 март 1973 г. Тогава жителите му внезапно са откъснати от обичайния си живот. Комунистическата партия, която по това време е на власт, си е поставила за цел да замени традиционните турско-арабски собствени имена на помаците с българско-славянски. С новите имена тя иска да им наложи и българска идентичност. Те нямат право да бъдат турци. Ибрим Емин Кадри отказва с аргумента, че е турчин, а не помак. Питат го откъде знае, че е турчин. Никой не вярва в турския му произход. Завеждат го в милицията. Обаче и други селяни оказват съпротива. Те не са готови да приемат българско собствено име, което според тях е равносилно на християнско – в крайна сметка са мюсюлмани, а не християни като българите. За тях собственото име е тясно свързано с религията, а ислямът открай време заема централно място в живота и самовъзприятието на помаците. Но комунистите не отстъпват и както разказва Ибрим Емин Кадри, изпращат войници в Корница. Те блокират единственото шосе към селото. “Ние искахме свобода, нищо друго”, казва Ибрим Емин Кадри. Селяните замерят военните с камъни, след няколко предупредителни изстрела онези пък стрелят в множеството. Петима мъже са убити, много други – ранени. Ибрим Емин Кадри познава добре всички, една от жертвите е най-добрият му приятел. Друг възрастен човек, който се присъединява към разговора, показва белези по горната част на тялото си – от куршумите, твърди той. Той също се представя като турчин. За него това е важно, защото иска да бъде погребан по ислямски обичай в мюсюлманско гробище. Убеден е, че с имената комунистическите властници са искали да отнемат на мюсюлманите и тяхната ислямска религия.

Ибрим Емин Кадри става. Пластмасовата чаша е празна. С бастун в едната ръка той прекосява препълнения със сергии площад учудващо леко и пъргаво за възрастта си. От другата страна има паметник, който той непременно иска да покаже. Надписът гласи: “В памет на убитите по време на асимилаторската политика от комунистическия режим – март 1973 г.” След това мъртвите са изброени поименно: Хюсеин Караалил, Мохарем Барган, Салих Амидеин, Тефик Хаджи, Исмаил Кальор. Над имената на жертвите са думите: “Вечно живи в нашите сърца”. Слабото, прорязано от бръчки лице на Ибрим Емин Кадри внезапно помръква, той стои като вкаменен, очите му вече не гледат шеговито. За известно време потъва в себе си. Стои неподвижен, после вдига белязаните си от тежката полска работа ръце и произнася молитва за петте жертви. “Отнемането на имената беше геноцид”, отбелязва тъжно Ибрим Емин Кадри.

Комунистите не оставили на мира дори покойниците. Техните имена също били сменени в официалните документи и дори върху надгробните камъни. Това го вбесява и до днес. Впрочем в България има и други, съвсем различни версии за това, което се случва в Корница на онзи фатален 28 март 1973 г. На места те толкова се отличават от разказа на Ибрим Емин Кадри, че все едно става дума за различни събития. Преди всичко в описанието на комунистическата партия престъпниците са жертви, а жертвите – престъпници. Според тази версия през октомври 1972 г. в селото се създава нелегална организация. На 14 декември 1972 г. заговорниците завземат властта и обявяват Корница за турска територия. На 23 януари 1973 г. те провъзгласяват “Турска република Корница”, свалят българското знаме от площада и издигат турския флаг. Жителите на селото, които не одобряват това и се обявяват за част от българската нация, са заплашвани и тероризирани от бунтовниците. Множеството опити за мирно потушаване на антибългарското въстание се провалят. В крайна сметка войници, милиционери и доброволци потушават бунта и възстановяват българския суверенитет в Корница. При това те са нападнати с ножове и брадви. Двама милиционери са убити.

Загиват също трима българомохамедани, както днес официално наричат помаците в България. Убиват ги бунтовници, защото ги смятат за комунистически агенти. Дори след края на комунистическата власт през ноември 1989 г. най-често се поддържа версията, че в Корница е избухнал добре организиран антибългарски бунт и местните бунтовници са имали връзки с официални турски представители в България. Пример за това е статия в онлайн изданието на в. “24 часа” от 12 март 2012 г. В нея също става дума за нелегална съпротивителна организация, за провъзгласяването на “Турска република Корница” и за указания от турското посолство в София до ръководителите на въстанието. Все пак е цитиран и един жител на селото: “Ние искахме само да запазим имената и вярата си.” След като преговорите се провалили, силите за сигурност проникнали в селото в ранното утро на 28 март 1973 г., за да сложат край на нелегалната акция. Бунтовниците обаче оказали съпротива с камъни, брадви и ножове. При потушаването на въстанието били убити петима помаци. 80 човека – значително повече отколкото в разказа на Ибрим Емин Кадри – били интернирани в Северна България. Според данни на вестника десет водачи на въстанието били осъдени на затвор. Обвинени били в създаване на нелегална организация, участие в бунт, подкопаване на социалистическия ред, както и в разпространение на противодържавни и клеветнически произведения.

Името Ибрим Емин Кадри не се споменава в статията, в други материали също го няма. Каквото и да се е случило в Корница на 28 март 1973 г., събитията са променили живота на Ибрим Емин Кадри. Лидия Асенова Хаджиева ни посреща в малката си къща в Чепино през юни 2015 г. От 1948 г. селото е част от град Велинград в Северозападните Родопи. За разлика от Ибрим Емин Кадри Лидия се определя като помакиня. Подчертава, че е горда да принадлежи към тази специфична общност. Лидия Асенова Хаджиева, която е родена през 1949 г., някога също е имала друго име. Казвала се е Хюсние Асан Ходжова. Хюсние още ходи на училище, когато през 1962 г. – 11 години по-рано от Ибрим Емин Кадри, тя и нейното семейство са принудени от комунистическата власт да се откажат от своите турско-арабски имена и да приемат български. Нейният прадядо е мюсюлмански духовник – уважаван ходжа в село Чепино. Затова фамилията му е Ходжов, а децата и внуците му я наследяват.