Кой се страхува от истината?

Защо „сватбата на годината“ се оказа по-важна от клането в Газа?

Каква седмица само за българските журналисти! Пълна с „исторически събития”, „събитие на годината”, кралска сватба, кръщаване на държави, кървави драми между вечни врагове, раздори между съюзници и помирения между довчерашни противници. Време на политически размествания и издигане на политически лидери. Време и за журналисти, които могат да изкачат своите върхове или да пропаднат в подножията.

За България „историческото събитие” беше безспорно срещата на върха в София ЕС - Западни Балкани. Така я определиха управляващите и медийните им беквокали. “Без конкретни резултати“ отсякоха от опозицията, червена или либерална. Аз лично смятам, че България чрез своя премиер постигна изключително голям успех, що се отнася до нейната роля на вдъхновител и организатор. Независимо, че не се сбъднаха нереалните очаквания за бърз и масов прием. Но съм смутен от угодническия медиен патос, напомнящ времената на Тодор Живков. Дори не говоря за изявите на репортерите , чиято телевизионна култура е вдъхновена от гледане на „БИГ БРАДЪР“. Те посрещаха гостите и домакините с покъртителни въпроси като „Как спахте в навечерието на тази историческа среща” или „Вълнувате ли се от тази историческа среща“ и други подобни. Говоря за големите ласкатели, които създават необосновани очаквания в обществото. Те вече стигнаха до върха на отблъскващите суперлативи и започнаха да раздават световни награди. Няма да е изненада, ако направят предложение и за Нобелова награда. Както имаше идея такава награда да се даде на американския президент заради отказа на Северна Корея от ядрените опити като резултат от заканите на Доналд Тръмп. Макар той да бе изпреварен от Ким Трети.

Въпросът ми е как новите журналистически поколения, израснали в нови условия, са усвоили угодническите маниери от онова време? Откъде научиха дори езика и клишетата, с които медийната номенклатура обсипваше соцвеличията? От какво ги е страх, след като никой няма да ги преследва, ако са по-обективни? Или наистина има вече изработен механизъм , който да ги държи на „каишка”?

В този момент чувам от екрана как Петя Дикова се „задавя от вълнение“ при вида на младоженците в Лондон. Цяла седмица вече изживява вълнението си в английската столица, много й дойде. Нямам нищо против да станем свидетели и на това светско събитие. След като телевизията има средства, защо не? Но се питам защо нямаше нито един български журналист, който да предава от Газа за масовия разстрел , при който за един ден бяха убити 60 палестинци, между които и деца, а 2700 бяха ранени. Нима животът на палестинците няма никаква стойност? Клането беше обяснено с тероризма на „Хамас“ и бързо забравено. При една друга акция в Газа, когато бяха убити над 1300 палестинци и ранени близо 5000, израелски военен обясни, че от време на време влизали в Газа, за да „подстрижат ливадата“. Дават ли си сметка, че тези младежи, които днес протестират, са деца на убитите тогава. В Газа, където 2 милиона палестинци са натикани да живеят мизерно в гето, гневът и омразата са безпределни. Там няма семейство, от което поне един член, предимно деца, да не е минал през израелски затвор. Затова Газа е гнездо на тероризма. Затова пътят към победата над тероризма минава задължително през победа над мизерията в Газа.

Пътувал съм в джип с израелски войници през лагера Джабалия в Газа, където палестински деца ни обстрелваха с камъни. Неприятно изживяване. Тичал съм редом до младежите, докато войниците ги обстрелваха с гумени куршуми, които също могат да убиват. Страшно изживяване. Един журналист трябва да изживее тези страхове, за да разбере какво става там.

Не се съмнявам, че има смели репортери, които биха желали да бъдат в този момент в Газа. Нали предварително се знаеше, че в този ден местят американското посолство в Йерусалим и ще има протести. Но нямаше наши журналисти. Някой от нещо се е страхувал.

След възстановяването на дипломатическите отношения между България и Израел, у нас дойде министърът на външните работи Моше Аренс, бивш министър на отбраната. На пресконференцията един журналист от вестник „Народна армия“ зададе въпрос какво да пишат сега за израелската армия, след като досега са я наричали „агресивна“. Да, този „въпрос“ бе зададен на израелския министър. Ето откъде тръгва страхът. След като сега сме в приятелски отношения с Израел, как може да се пише нещо лошо за израелската армия? В Лондон, Париж и Берлин официални лица и медии се изказват против това кръвопролитие. Въпрос на ценности. Ние по стар навик спестяваме неодобрението си. Няма ли кой да каже: „Не на страха!“?

Докога ще мълчат футболните коментатори?

Всички са наясно, че футболното първенство завършва по сценарий. Всичко е договорено. При това с одобрението и съдействието на футболните институции. Така свикнахме с тази действителност, че дори не протестираме. Защо мълчат маститите коментатори? Мастити, когато коментират мачове в други страни. И плахи като монахини, когато предават български мачове. От какво ги е страх?

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари