Константин Гълъбов: Емоционалното обедняване на българина

В днешната бездуховна среда

Само гневът изригва със страшна сила

Ругатнята стана като „Добър ден!“ за обикновения човек

“Гроздовете на гнева” на Стайнбек е роман за Голямата депресия в САЩ. Ние нямаме талант, който да опише сегашната депресия у нас. Българинът живее в бездуховна среда, където положителните емоции са на изчезване. Само гневът изригва със страшна сила.

Ругатнята стана като “Добър ден!” за обикновения човек. Псува мизерните доходи и цените в магазините. Попържа тока, парното и бензина. Най-сочната плювня обаче е за политиците, които го уверяват, че живее в охолство.

От своя страна цветът на нацията кара парламентарните стенографки да се изчервяват. Ето примери, хроникирани в новата история на Народното събрание…

Венцеслав Димитров нарече Велко Вълканов “плешив социалист”. Евгений Бакърджиев постави диагноза на Жорж Ганчев: “Луд - това е естественото ви състояние!” Жорж му отвърна с две удивителни: “Фашист!” и “Бандит!”.

Димитър Стоянов предупреди Румен Петков: “Някой ден ще те пратиме в затвора и ще ти спукаме гъза!” Олимпи Кътев клъцна Георги Георгиев по най-святото. В отговор Георгиев налетя на Кътев и беше изгонен от пленарната зала. “Отидох да попитам Олимпи Кътев защо ме псува на майка”, обясни поведението си той.

Междувременно Олимпи беше осъден за изкуството да злослови. Признаха го за виновен, че е накърнил достойнството и на Димитър Стоянов. Кътев плати 1 лев обезщетение на Стоянов и 2000 лева разноски по делото.

Парламентарната псувня влезе и в социалната мрежа. На стената във Фейсбук депутатът Емил Василев инкрустира мнението си за социолога Кольо Колев. “П*тка, к*рва и проститутка” е въпросната личност, обяви Василев. Той обеща да напише дисертация на тема “Псувнята и позитивната й роля в българската политика”.

Проф. Константин Гълъбов (1892-1980) е филолог, публицист, белетрист, критик, есеист и мемоарист. Текстът, който поместваме, е част от неговата студия “Психология на българина, публикувана през 1934 г.

 

Цветът на нацията кара парламентарните стенографки да се изчервяват

Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София

Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата - по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори млади хора, другарували неразделно в родното си градче, споделяли години подред и радости, и скърби, тук неусетно се отчуждават, а завържат ли нови дружби, те нямат сърдечността на ония в провинцията.

В София младежът, дошъл да следва в университета, изгубва в някакви четири години много от способността си да бъде близък другар и затова, когато се завърне в селото или града, отгдето е дошъл, забелязва с известно учудване, че връстниците му продължават да водят все същия другарски живот, който е водил и той по-рано. В столицата ни хората живеят, общо взето, чужди един на друг; дори когато се смятат за близки приятели, в отношенията им липсва нерв.

Едно от най-ценните качества на българина, неговото гостоприемство, е в София рядка добродетел: гостът, който идва в дома на софиянеца между 12 и 2 часа, бива поканван обикновено в приемната, за да почака, докато се свърши обядът в кухнята, а не, както е обикновено в провинцията - на трапезата. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети; приемат ли обаче - правят го от "кумова срама" или за да поддържат връзките си с хора, които могат да им бъдат полезни. А не е тъй в провинцията - там приемат обикновено защото им е драго да имат гости.

И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. (Поради лошите отношения на хората в тия домове мнозина продават апартаментите си.) Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София.

Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях "може да излезе хористка или дори оперна певица"; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее, а таблата - тая толкоз българска игра, се играе без ония весели закачки, които я съпровождат в провинцията.

Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието - за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие.

Защо провинциалистът, след като дойде да живее в столицата, в тоя град от преселници, става друг? В провинцията с право се казва, че в София животът променял хората, но нека добавим: това, което ги променя, не са само по-тежките условия на съществуване, защото точно такива условия, дори много по-тежки има и другаде в България и при все това там хората не са като софиянците. Променя ги главно по-европеизираният живот в София, оня дух на груб практицизъм, който завладява все повече западните народи (за да дава основание на мислители като Освалд Шпенглер да твърдят, че културата на Запада залязва) и който прониква и у нас, особено в столицата, гдето извършва опустошения в душите, много по-големи, отколкото в душите на западните народи. В София съзнанието на българина бива обсебено в много по-висока степен от стремежа към материални блага, отколкото гдето и да било в провинцията, и в това обсебване то обеднява бързо в емоционално отношение.

Софиянецът от провинцията е чужд на живота в София. Нищо, че той свиква лесно с него и не желае да се върне отново в провинцията. Той е израснал в една друга действителност, оформил се е в нея като интелектуално и емоционално същество и това обстоятелство му пречи да се приобщи напълно към столичната действителност. Тъкмо тази отчужденост спомага немалко за неговото емоционално обедняване. Свикнал да встъпва в душевни реакции с действителността, в която е отраснал, много от формите на новата действителност в столицата не се отекват в емоционалното му същество - пред тях неговата селска или полуградска душа остава безучастна, за да се атрофира постепенно поради липса на импулси за движение.

Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни. И по отношение на тях обаче важи обяснението, което дадохме във връзка с хората в столицата, защото и в провинцията условията за съществуване са станали по-тежки - защото и там животът е значително европеизиран и обсебен от духа на грубия западен практицизъм - защото и там на действителността се налагат постоянно нови форми, с които емоционалното същество на селянина или полугражданина не е организирано на млади години.

Това емоционално обедняване вследствие на европеизирането се наблюдава и в литературата ни. Ще се спрем само на литературата ни в двете десетилетия преди Балканската война, защото европеизирането й става едва тогава по-осезателно. Тъкмо през времето на изтънчения естетизъм, когато съгласно заветите на френския символизъм като главна задача на поетичното творчество се смяташе внушението на чувства и настроения от "по-висок разред", за които няма думи в езика и които могат да бъдат загатнати само чрез символи, нашата лирика и белетристика са доста бедни в емоционално отношение. Като изключим П. К. Яворов, Т. Траянов и Д. Дебелянов, такива чувства и настроения "от по-висок разред" липсват в поезията на нашия символизъм. Вместо тях обаче имаме друго - лъжа!

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.

Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, която се намира под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа, в страна, която е обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, в страна, която се приобщава бързо с културните нужди на тия страни - но едновременно в страна, която е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи