От нийде надежда взорът не види. Засега.

Здрави политически инстинкти на премиера

На фона на турболенциите в света, предизвиквани от идеологическата битка срещу неолибералния глобализъм, която води президентът на САЩ Доналд Тръмп, у нас броени дни преди края на този политически сезон блатно спокойствие струи от мътните води на българската политика. От време на време избликне някой гейзер на социално недоволство – хората с увреждания, животновъдите в Странджа, превозвачите – пофучи, изсъска и пак потъне в мазно гладките води на политическото блато. После някой лобистки скандал разплиска кал из медиите – я някоя вицепремиерска тесла се опита да тресне поредния бизнес, я лъсне, някоя партийна “султанка”, която си прибавя по съвместителство милиони към министерската заплата като охранява държавни обекти.

На този фон, успешното европредседателство и все още здравите политически инстинкти на премиера, позволяват на правителството да поскърцва бавно напред из блатните води. Истеричното дребнотемие, с което периодично го замерят “червените корсари” от опозицията, приглушава крещящия им консенсус с управляващите по всички големи теми, които засягат ресурсите и бъдещето на България – милиардите за превъоръжаване, “Белене”, въвеждането на еврото. Остава само Истанбулската конвенция и цените на тока да вкарат в консенсуса, за да може опозиционните атаки да се съсредоточат изцяло върху животрептущи теми като последиците от изборите в Галиче и дупката в оградата по граничната стена в района на свиленградското село Маточина. Има и други, разбира се. Все така животрептущи.

Шегата настрана. Как изглежда понастоящем партийно-политическата карта? Ако се вгледаме в последните социологически данни, съотношението между двете основни партии – ГЕРБ и БСП – е на практика замръзнало вече две години. Хората на Нинова са около или с няколко процента под подкрепата, регистрирана за партията на Борисов. При това в ситуация, която е далеч от изборната мобилизация. Неспособността на БСП да генерира доверие извън отеснелите рамки на партийния електорат, я обрича да бъде опозиция за неопределено време. Защото дори и единичните проучвания, които дават на “Позитано” крехка преднина, само потвърждават доминацията на ГЕРБ. Защото щом и в най-благоприятна за една опозиция обществена среда – в която засега няма друга политическа сила извън БСП с потенциал да оспори първенството на ГЕРБ - стратезите на “Позитано” не успяват да спечелят умовете и сърцата на хората и да поведат решително пред ГЕРБ, то това няма как да стане в предизборна ситуация. Тогава ще задейства мобилизацията на политическата машина на ГЕРБ, неговото влияние и ресурси в местната власт и бизнеса. БСП няма такава политическа машина, ресурси и влияние. Но което е най-важният дефицит, който обрича БСП на вечна опозиция – те вече нямат приятели и съюзници. БСП е в “блестяща” самоизолация от гражданското общество, от лидерите на мнение, от интелектуалците, от другите леви и центристки партии и формирования. Другият стратегически проблем е кадровата немощ, демонстрирана от БСП и в парламента, и извън него. А кадровата немощ ражда и остър дефицит на идеи.

Що се отнася до ГЕРБ – те имат почти всичко, което БСП няма. С изключение на идеите. И в по-малка степен кадрите. Дългото пребиваване на партията във властта вече продуцира видима умора у повечето дейци с ключови функции. ГЕРБ властва, но не управлява. Администрира, но не предлага визия за бъдещето. Вярно е, че г-н Борисов се опитва да компенсира този идеен дефицит на своята партия с външнополитически инициативи за Балканите и ситуационна реактивност у нас. Но това не е достатъчно. Липсват онези реални генератори на идеи - аналитични центрове, експерти – които да дават плътност на властта и на упражняващата я партия. Това разбира се, съвсем не означава опасност от загуба на изборите. Но е сигурният признак за постепенното излизане на партията от “активната възраст”.

“Обединените патриоти” изглеждат обединени само в едно – консумацията на власт. Несъмнено те са далеч по-предвидим и смислен коалиционен партньор от соросоидния сбирщайн, който при предпоследното си пребоядисване се наричаше “Реформаторски блок”, а сега… забравих как. “Воля” брокерства на дребно и ще го прави до края на този парламент. ДПС, с цялата си солидност, методично трупа сили, увереност и ресурси, и чака политическия момент, когато ще се намеси пряко в разпределието на властта.

На извънпарламентарния терен АБВ се активизира с нова енергия благодарение на опита и политическия хъс на върналия се на партийното кормило Румен Петков. Симпатичните усилия на “Възраждане” са извън обществения радар и нямат тежест в сериозните политически процеси.

Налице е осезаем вакуум на политически алтернативи. Засега няма изгледи този вакуум да бъде запълнен с нова, визионерска политическа сила с потенциал да управлява България. Все пак, поне начален потенциал за подобна крачка имат кръговете около президента Радев и “Шоуто на Слави”. А защо не и Мая Манолова. Но за да бъде реализиран този потенциал е нужна старателна подготовка и консолидиране на сериозни имена, експерти и обществени фигури, които да дадат плътност, авторитет и дългосрочност на евентуални политически проекти. В противен случай, дори и да пробият изборните бариери, подобни проекти ще бъдат краткотраен изблик около една личност, която ще изтласка временно в парламента група неопитни и политически несръчни хора, които нямат нужните идеи и умения за практическа политика и парламентаризъм, и поради това ще изтлеят след един мандат или дори по-малко без да постигнат нищо съществено за България.

Като изоставим партийната оптика, която се мени според това дали партията е на власт или в опозиция, картината изглежда нерадостна. България продължава да крета без сериозни шансове за икономическо и социално развитие. Радостта на елитарните кръгове от успешните първи стъпки за бъдещо въвеждане на еврото, нямат нищо общо с реалните проблеми и интереси на хората. Защото тегне неопроверганото досега съмнение, че от смяната на лева с евро ще спечелят със сигурност само банките и богатите, но хората почти сигурно ще загубят.

За пореден мандат не помръдват на йота ключовите сфери, от които зависи националната сигурност. Не, това не са въоръжените сили, с извинение. Пет самолета и двайсет гаубици не са истинският гарант на националната сигурност – ще станат купчина старо желязо за часове при един въоръжен конфликт, недай Боже. Истинският гарант за живота и достойнството на нацията са достъпното и качествено здравеопазване и образование. Това прави нацията силна и способна да устои на всяка опасност и всеки враг. Но общественото здравеопазване у нас, което се ползва от народа, е на нивото на Третия свят, а частното, което обслужва главно привилигерованото малцинство, изкуствено точи милиарди по надписани клинични пътеки от джоба на данъкоплатците без осезаем ефект за здравето на нацията. За унижението на учители и университетски преподаватели, които получават колкото чистачката в МС, не си струва да говорим.

Няма успяла държава и благоденстващо общество, в които статусът на интелектуалния труд и високата квалификация да не е значително по-висок, отколкото заплатите на неквалифицирания технически персонал. Това е аксиома! Здравеопазването и образованието не са търговска стока, в каквито са превърнати в момента. Те са човешко право. Концесионирането на води, плажове и природни богатства, лишава държавата от огромни възможности. Печалбите се извличат в чужбина от чуждите концесионери, а жълтите стотинки остават за бюджета. Кол-центровете, в които хиляди хора честно се трудят срещу добро за българските условия възнаграждение, всъщност са тъжен белег – разцъфтяват по правило там, където икономиката е изостанала, а цената на труда е мизерна. Това са модерните тръстикови полета…

Така изглежда днешна България, поне според мен. И от нийде надежда взорът не види, както е казал поетът. Засега - бих завършил по-оптимистично аз.