През VII-IX век в долината на Вардар живеят не славяни, не „антични македонци“, а преди всичко... българи

Кубер и неговият „съветник“ Мавър измислят „дяволски план“ за превземането на Солун

Във времето на цар Иван Александър (1331-1371) началото на българската държавност на Балканите е свързвано с... Македония! В една от добавките към българския превод на Манасиевата хроника (1345 г.) се казва: „При цар Анастасий (491-518) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя. От изхода на българите досега има 870 години...“

Дали в този текст от средата на XIV век е допусната грешка или нашите предци са знаели за ранните заселвания на българи на Балканите още през V век? Около 480-482 г. при император Зенон (474-491) е сключен съюз между Византия и българите срещу ост-готите, владеещи тогава Италия и Западните Балкани. Българите се сражават на страната на империята, което създава възможности за заселвания на нейна територия. Сред възможните следи е загадъчната керамична плочка от Виница с образ за конник и надпис „болгар“! И все пак, несравнимо по-важно е едно по-късно преселение, което прави областта Македония българска земя, дори това днес да не се харесва на някого.

Когато разказва за хазарската агресия срещу „Старата Велика България“, хронистът Теофан отбелязва и петия от синовете на кан Кубрат, който 70-те години на VII век с подчинените си племена намира убежище при аварите, които владеят земите на днешна Унгария, Трансилвания, Влашката равнина... Това е Кубер, който е поставен от аварския каган за глава не само на своите българи, но и на т.нар. сермисиани - потомците на отвлеченото преди няколко десетилетия византийско население, най-вече древнотракийско по произход. Името „сермисиани“ идва от онова на древния римски град Сирмиум/Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия), където са заселени техните предци. Под властта на Кубер потомците пазят християнската си вяра и не са забравили родината на своите бащи и деди.

Кубер се стреми да скъса със зависимостта към аварите, с които по същото време по-големият му брат Аспарух воюва в земите между Дунав и Карпатите. Според анонимния автор на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ българският вожд решава да се възползва от стремежа на сермисианите към „бащината им земя“. Аварският каган се опитва да осуети преселението, но е победен в няколко сражения. Тези победи са имали висока психологическа стойност, а свидетелство за това са и великолепните съкровища от Врап и Ерсеке в днешна Албания - част от богатствата на кагана, станали плячка на Кубер. Събитията се разиграват през 680 г., когато Аспарух побеждава армията на император Константин IV Погонат в района на дунавската делта. Няма данни действията на братята да са съгласувани, но съвпадението надали е случайно. Притисната от обстоятелствата, Византия позволява на Кубер да се засели със своите над седемдесет хиляди (семейства?) българи и сермисиани в „Керамисийското поле“. То е наричано така по името на древната Керамея, дн. град Прилеп, но е включвало и полетата на Битоля (в дн. Северна Македония) и Лерин/Флорина (в дн. Гърция). Империята задължава зависимите от нея славяни драгувити на първо време да снабдяват преселниците с храни. В крайна сметка, изводът е, че през 680-681 г. на Балканите възниква не само „голямата България“ на Аспарух, но и „по-малката България“ на Кубер!

Заселването на Куберовия „смесен народ“ от българи и потомци на траките в Македония е сред най-важните исторически събития не само от онова време. Първоначалното статукво не задоволява сермисианите, които започват да бягат в Солун. Кубер се опитва да пресече тази тенденция, но без успех. Тогава българският владетел и неговият „съветник“ Мавър измислят „дяволски план“ за превземането на Солун, после за завоевателна война срещу "...островите (в Егейско море), Мала Азия и дори срещу този, който обладаваше императорската власт...“ Тези твърдения явно са преувеличени, но несъмнено Кубер е амбициозен владетел. Така или иначе, имитирайки бягство, около 687 г. Мавър с група българи се озовава в Солун в ролята на „троянски кон“ в плана на Кубер. Отначало византийската власт не проумява това, а Мавър получава високата титла „патриций“ като „архонт на сермисианите и българите“. Уви, скоро византийското разузнаване разкрива замисъла... Мавър и хората му са преселени в Западните Родопи - между долните течения на Струма и Места.

През 688 г. император Юстиниан II (685-695, 705-712) организира наказателен поход срещу Куберовите българи и техните славянски съюзници. Хиляди славяни са насилствено преселени по море в Мала Азия, а като техен вожд е посочен българинът Небул. Императорът тръгва назад към Цариград по суша, но в една „теснина“ попада в българска засада и едва успява да се спаси. Най-вероятно този удар е осъществен от Кубер с военната помощ на Аспарух. Прави впечатление, че когато говорят за българите, византийските автори не ги делят на „Аспарухови“ и „Куберови“ - за тях те са единен организъм! Дали Аспарух и Кубер не са смятали да изградят обща държава с „две крила“, следвайки модела на Кубратова България?

Голямата (пра)българска общност в историко-географската област Македония е сериозен „проблем“ за историците от Скопие. Затова те се опитват да я игнорират или пък да „изпратят“ българите извън пределите на Вардарска Македония - например в Солунското поле, където обаче пак е Македония - егейският дял на областта. И все пак, македонският археолог Иван Микулчич, който няма абсолютно никаква връзка с България, през 80-те години на XX век показа нещо важно - през VII-IX век в долината на Вардар живеят не славяни, не „антични македонци“, а преди всичко... българи! Както се казва, коментарът е излишен.

Както научаваме от най-ранния надпис под Мадарския конник, през 705 г. кан Тервел кани своите „чичовци“ (Кубер и хората му) да се присъединят към неговия план в подкрепа на сваления Юстиниан II, но те отказват поради старата си вражда с този император. През 718 г. обаче, когато друг бивш василевс, Анастасий II (713-715), прави опит да си върне властта, двете Българии действат заедно. Император Лъв III (717-741) урежда отношенията си с Тервел, а чрез него и със съплеменниците му от днешна Македония. Някои археологически находки свидетелстват за присъствието на занаятчии и търговци от „другата България“ в българската столица Плиска и нейните околности.

Липсват данни какви са били контактите между Плиска и българите на Кубер по време на кризата в средата на VIII век. Едва ли е случаен замисълът на кан Телериг (767-777) "... да пресели жителите на Верзития...“ (районът на Охридското езеро) в България! Възможно е да става дума не за „преселване“, а за „присъединяване“. Така или иначе, този смел проект е невъзможен без Куберовите българи. За жалост, император Константин V Копроним, използвайки агентурата си в Плиска, разкрива българския план и разбива потеглилата към Македония българска войска.

През IX век България преминава в решително настъпление, което води до обединение с Куберовите българи. Действията на югозапад са започнати от великия Крум (около 800/803-814) и завършени от „архонта на многото българи“ Персиан I (836-852). Както предположи доц. Георги Николов, формулата „... на многото българи....“ вероятно е израз именно на това обединение. Силното болярство в Македония, сред което и през IX-XI век се срещат старите български имена Таридин, Кракра, Елемаг, Ивац и др., поне отчасти произлиза от общността на Кубер. Формирането на средновековния български народ в югозападните земи напомня най-вече развитието на същия процес в българския Североизток. Обединението на „двете Българии“ през IX век превръща „Долната земя Охридска“ в крепост на българската държавна идея през следващите векове, особено във времето на цар Самуил.

Феноменът с „двете Българии“ на Балканите през VII-IX век все още е недостатъчно оценен и осмислен. Действително, историческата истина намира място в българските учебници, но е редно да присъства и в онези, издавани в Скопие. Необходимо ли е доказваме, че делата на братята Кубер и Аспарух са още една, при това особено важна страница от общата ни история?