И липсата на елементарен усет за градско придвижване

Като вървенето в редици като на манифестация по тесните тротоари

Винаги съм сравнявал пешеходна разходка по софийските улици като преминаване през тренировъчната полоса за филмите за Индиана Джоунс, с дебнещите целогодишно на всяка крачка заплахи. От легендарните софийски „пеещи“ тротоарни плочки които, предоставят на всеки данъкоплатец по време и след дъжд да се разходи/преплува до работното си място/дома с поне една локва върху себе си за верен спътник. Или просто да загубят за неопределено време крайник, или да получат по-сериозно нараняване, ако условията го предполагат.

И преминеш през онези зимни периоди, в които „смъртта от високо“ е риск, с който трябва да се съобразяваш на всеки метър в преходът ти от точка А до точка Б в града.

Но „да оставим природата, да говорим за хората“, както се пееше в онази песен. Мрънкането за постоянните ремонти на едни и същи обекти в София и занемаряването на града като цяло не оправдава липсата на елементарен усет за градско придвижване от страна на столичани – били те в повече или не. Като вървенето в редици по четирима като на манифестация по тесните тротоари и пресичането на всяка пешеходна пътека по единично без да се съобразяват с трафика в момента; неспособността да се разминават възпитано с непознати минувачи, да дават път, когато са спрели с приятели/колеги „на кафенце“ и са препречили движението по тротоара и тн.

За велосипедистите пък, които от правилника за движение са запомнили само че могат да си карат колелото където искат, трябва да посветя отделен коментар. И за бога, братя, слънчевите очила са аксесоар. Който за дамите е прието да носят целогодишно, дори и да не е практично. Като когато слизат/изкачват стълбите към/от метрото и пътуват с него – какво да се прави, суета. Но мъж с тъмни очила под земята, освен ако не работи с оксижен, си е просто о-ли-го-френ.