„Жокер“ е чудовищен и талантлив филмов калейдоскоп, в който въобще няма морал

Клоунът се превръща в своеобразен народен отмъстител

Арлекино, Арлекино!

Арлекино без сърце!

Колко радости не знае

дървеното ти лице.*

Филмът „Жокер“ на режисьора Тод Филипс е с всички шансове да влезе в историята на киното като култов. Това е забележително, защото Холивуд не е дал нищо особено ценно от 10-15 години. Сюжетът е толкова порочен и жесток, че дори и без еротични попълзновения (най-честата причина за възрастовите ограничения), филмът е с печата 18+. Лепкавите кървища буквално заливат пространството. За какво става дума? За психопат и маниак. За класически персонаж от американската култура на ужасите - за клоуна убиец. Достатъчно е да си припомним за „То“ на Стивън Кинг.

Изглежда, тук можеше да се измисли нещо ново и още по-експлозивно? Вече стотици пъти сме виждали кланета и разстрел от упор и западните кино и тв зрители са израснали с това. Но тук има нюанс и този убиец клоун е положителен герой. Не е обявен за такъв, а е човек, към когото изпитвате симпатия и съжаление и му се възхищавате, когато се превърне в символ на неподчинението. Този наистина див и безумен палач се възприема като светлина, а жертвите му като биологичен боклук. Това е магическата сила на изкуството.

Както всяко нещо в пост-модерната епоха, „Жокер“ има много препратки, алюзии и намеци. И така, действието се развива в Готъм Сити, измисления град. Но мястото е разпознаваемо и според „митологията“ на комиксите Готъм е не само обител на Батман, а е безнадежден метрополис, където различни пороци се роят и злото дебне. В британския фолклор има село Готъм като център на полуумни хора, но Уошингтън Ървинг, писателят, основател на американската литература, по някакъв начин сравнява това селище с Ню Йорк. И то като goddamn (проклето от Бога), което на английски е съзвучно с Готъм. Дяволският фон помага за по-доброто и фино разбиране на целите на авторите, но дори и без тези вметки, „Жокер“ предизвиква интересни асоциации.

Това е чудовищна и талантлива смяна на образа или филм калейдоскоп, където изобщо няма морал. Разказ анти-Достоевски. Тук демоните триумфират, а условният Расколников е напълно убеден, че „има правото“, защото е престанал да бъде „треперещо създание“. И така, ние сме в 1981 година. За разлика от повечето ретро стилизации, появили се като носталгична реакция на „скуката“ и застоя през последните десетилетия, „Жокер“ изглежда автентичен и редица критици сравняват стила на Филипс с този на Скорсезе. Препратката към „Шофьор на такси“ е повече от очевидна - историята на луд човек, който решава да изчисти града от мръсотия. Това е своеобразен реверанс към майстора Скорсезе и типичен постмодернистична уловка.

Главният герой не е забавен, а е един откровено бездарен клоун Артър Флек (в ролята блестящият Хоакин Феникс), който живее в неблагополучен квартал с възрастната си майка. Нейното мото е: „Ходете с усмивка!”. Старата, психически нестабилна, мисис Пени, обича глупавите развлекателни шоу предавания и е пристрастена към екрана. Съкрушеният неудачник и неговата „световна майка“! И тук всичко е много зле. Оглупялата Пени Флек е едновременно продукт и в същото време жертва на поп културата. Шегите и тв скечове са последната й възможност. В романа на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“ се мярка Белия клоун. За него говорят, той е пример, той е значима фигура и цивилизационен ключ. „Да, Белия клоун! Днес, във вечерното шоу! Можеш ли да танцуваш по-бързо от Белия клоун или да крещиш по-силно от самия главен магьосник ...?“ Легионът на белия клоун изгаря книгите и измисля нови начини за забавление. Конвулсиите са клюки, а мъката идва от ума.

В „Жокер“ е същото общество, а истеричните напътствия на мъдрата маман: „Винаги се усмихвай!“, звучат като рефрен. Това не е нищо повече от типичния американо-британския рефрен keep smiling („продължавай да се усмихваш“), който е ментално противоположен на философската мрачност на континенталните европейци, включително и руснаците. Да се усмихваш при всякакви обстоятелства, разбира се, е готино, но когато е автоматичното „няма проблем“, означава, че човек е сведен до сбор от функции и тези функции са строго предписани в детството. Не влезеш ли в ритъма, си лузър.

Стойността на човека единица се определя от количеството пари и готовността му да се включи в гонката за успех. Артър Флек е аутсайдер и дори усмивката не му приляга, а грозните му жълти зъби, показани в близък план, за Америка е един от признаците за „бял боклук“ или декласирани бели американци. Тази червена нишка минава като соло през универсалните лишения, а също и през дивото желание да бъде забелязан или по-точно да си звезда. Американският образ е неразривно свързан с култа към суперстар и супермен, тези, които се разтяпят от усмивки и въздушни целувки.

Подобно на Арлекино от текста на песента на Алла Пугачова, през нощта той си играе на принца от Дания, обзет „от лудостта на страстите“. Артър Флек от дете си мечтае, да е на сцената до Мъри. Висшата му мечта е да се сближи с популярен стендъп комик. Но той е болен. Измъчван от депресия, страда от пристъпи на сатанинския, задгробен смях. Да се смееш без причина е признак на мърша. Това е вариация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго, но неговият персонаж е мил, здрав и благороден, а вечната усмивка е резултат от „операция“. Докато Артър Флек е роден от ада и американската поп среда. Рисувана радост с ръмжене и вой. Усмихвай се и не се оплаквай, изрод! Сам си си виновен, че си тъжен и беден. Или като супер мотивирани момчета обичат да казват: „Стегни се, отрепко!“ Ето защо в САЩ гълтат антидепресанти – за мощен позитив и способност за keep smiling.

И виждаме как „отрепката се стяга“ и натиска спусъка. Пистолет, случайно и неочаквано попаднал в ръцете на Флек, променя съдбата на лузъра и на целия квартал. Това е като "пушката на Чехов". Щом я, има, задължително ще гръмне. Впечатлението е, че пистолетът владее Флек, а не обратното. По-скоро пистолетът се превръща в нещо като мистичен артефакт, който превръща глупака в страховита и наказваща сила. На никого оръжието не въздейства толкова магически и фатално, колкото на обидения и оскърбения. Започвайки с разправа над компанията от успели момчета, онези гадни копелета!, клоунът се превръща в своеобразен народен отмъстител. В знаме на борбата, но не самият той, а неговата маска. Бруталността, натрупана в градската беднота и студентската младеж, води до бунт. И Флек се отървава от депресията, а радикалната тълпа слага карнавалните маски и се втурва да пали колите на господата. Флек буквално е „искрата“, от която разгаря пламъка. Долу всички!

Въпреки скандала, разраснал се в западната либерална и феминистка преса преди премиерата, филмът няма дясно-консервативна окраска. А и откъде ?! Та,той е „ляв“ по дух с революционния си протест и кладата от запалени автомобили, той изобщо не е в „дясното“ платно за разрешаването на социалните конфликти. Флек също не показва и спонтанния бунт на „белия мъж“ срещу диктатурата на черните жени феминистки (в кадъра проблясват доминиращи черни жени като лекари, неспокойни дами и кресливи майки). Героят е бит от мургави тийнейджъри, наподобяващи скитащи кучета? Или се показва, че „Жокерът“ се мотае и работи на „непрестижни“ места, където вероятно може да се натъкне на улични банди, най-често от „латиноси“.

Резултатът е ужасно депресивен и съответства на героя. "Няма Бог, няма Отец, няма религиозни, морални, политически ценности, няма любов, няма надежда". Няма хепиенд, тази неизменна част на американската сюжетна линия. Затворена улица, без възможност да пробиеш стената, а тази тема с пробиването просто изобилства във филм. И е безполезна. Няма Бог и следователно всичко е позволено. Небесният баща тук не е предвиден и затова Флек търси земния баща. Мотивът за отсъствието на бащата е друга погрешна кауза. Героят си представя, че великият Мъри го прегръща и му казва топло: „Винаги съм мечтал за такъв син“. И думата „син“, снизходително подхвърлена от комика звезда в реалния живот, звучи по-скоро презрително, отколкото като одобрение. Флек сътворява вътре в себе си идол, а последният го подлага на национален позор. Търсенето на бащата от сина е по-скоро омразата към набедения за баща, милиардер Уейн, но всъщност това е основната движеща сила на Жокера.

Филмът въобще не прилича на филмова дъвка, заснета на комикс. „Жокер“ не е шега, не е забавление и почивка, а кошмарен вопъл. Хората са така устроени, че не могат да кажат направо къде ги боли и затова си измислят алегории. Филмът е предупреждение и опит за крясъци. Ще бъде ли чут рева на Жокера? Или всичко ще погълнат белоснежните стени на поредната лудница?

*Из песента, изпята от Алла Пугачова

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)