Неочаквано президентските избори от есента на 2016 г. тласнаха България към предсрочни избори, като припомниха на по-паметливите българи събитията отпреди 20 години. Тогава загубените от БСП с 20% президентски избори от 1996 г. предизвикаха криза, оставки, конгрес и капитулация пред масовите протести, които доведоха до голямата промяна в българския преход.

Припомням отминалите събития не само заради набиващите се в очи аналогии и ентусиазирано отбелязаната дата 10 януари (все пак ще припомня, че тогава беше направен опит за подпалване на парламента), а и с поглед напред.

Въпросът е дали предстоящите избори, прекъснали мандата на второто правителство на Бойко Борисов, при президент, силно отличаващ се професионално-политически от досегашния, могат да доведат до също толкова дълбоки промени в България, както това стана през 1997 г.? Моят отговор е отрицателен. Защото икономическите и политическите разлике между тогава и сега са твърде много.

Днес финансите и икономиката са стабилни, вероятно и заради членството ни в ЕС, докато тогава бяха в дълбока криза. Днес липсват непосредствени причини за обществено недоволство. Това съвсем не значи, че всички български граждани живеят добре, но системата е стабилна и няма ясна воля за драстична промяна - освен другото и защото поне засега в България и по света няма истинска финансово-икономическа алтернатива на господстващия неолиберализъм.

Най-важно за резултатите от предсрочните парламентарни избори е състоянието на политическата система. Днес тя е коренно различна от кризисната 1997 г. Тогава имаше управляващи, силно мразени от големи обществени групи, и опозиционери, събудили големи надежди сред същите обществени групи с декларациите си, че знаят пътя към мечтания спокоен и заможен живот „по европейски“. Обединената демократична опозиция, както се наричаха всички противници на правителството на Жан Виденов, обещаваше по-добро бъдеще и имаше безусловната подкрепа на Запада.

Сега имаме самосвалили се управляващи, ненавиждани от част от обществото, но обичани от друга, множество опозиционери, които не само не са единни, а изразяват разнообразни политически виждания - от крайноляво до крайнодясно. Най-голямата разлика е, че опозиционерите не могат да формулират ясна и убедителна алтернатива. Първо, защото не са единни, а дълбоко разделени и дори воюващи помежду си, второ, защото повечето от тях по един или друг начин са участвали в управлението и гласоподавателите знаят какво могат да очакват от тях. Липсва и ентусиазмът, съпровождащ предусещането за добро бъдеще. Затова обществото като цяло е пасивно, само от време на време дълго трупаното недоволство ярко припламва по изглеждащи незначителни поводи.

Какви в тази обща картина са шансовете на левицата да обърне продължилата твърде дълго дясна тенденция в управлението на България?

Твърдя, че управлението на България от дълго време е дясно, тъй като и правителствата, в които влизаше БСП, дори и като водеща сила, провеждаха дясна политика както в данъчната сфера, така и в икономическата, а дори и във външнополитическата. Този извод не се променя от опитите за активизиране на социалните програми, защото те неминуемо се превръщаха в козметична операция - да стане по-красиво жестокото лице на неолибералния капитализъм.

Организационно левицата в България изглежда по-добре от десницата. Да, тя е разделена, но не толкова, колкото е дясното политическо пространство. Вляво съществува голямата партия БСП, при това тя е същата, започнала прехода през 1989 г. Това е забележително постижение в сравнение както със съдбата на другата голяма сила от прехода СДС, така и със залеза на бившите посткомунистически партии в „отличниците“ от Централна Европа. Има още една по-малка, но добре видима лява партия - АБВ, която е поредният филиз на голямата партия, но успя да влезе в парламента благодарение най-вече на лидера си - бивш президент и лидер на БСП Георги Първанов. Палитрата на левицата се допълва от множество комунистически партии и формации или такива като „Българска левица“, „Българска пролет“, които въпреки радикалните си лозунги и програми досега не са показали потенциал да мобилизират масови симпатии сред населението.

Състоянието на левицата е такова, че когато се питаме какво може да се очаква от нея на предстоящите избори, погледът неволно се обръща преди всичко към БСП и АБВ. Какви са техните шансове да се повтори вълната, помела статуквото на президентските избори през есента на 2016 г?

Видимият отговор е, че гласуването анти-ГЕРБ за Румен Радев няма как да се повтори, защото този път залозите са повече. Но това не означава липса на шанс политическото махало да донесе успех на левицата. За такава възможност говорят както някои вътрешни, така и външнополитически фактори.

Ще започна с вътрешните. Доминацията на ГЕРБ продължава от 2009 г. Дълго време грешките и неуспехите на Бойко Борисов бяха засенчвани от безспорната му харизма. Но президентските избори показаха, че тя е започнала да се изчерпва. Вторият фактор е състоянието на БСП. Новото ръководство съживи интереса към партията, премина в настъпление, прие нестандартни решения. Проблемът е дали предстоящото заседание на конгреса няма да тласне новата енергия към вътрешнопартийни спорове и чистки. Важно е също така каква управленска алтернатива може да очертае БСП - засега тя като че ли следва действията на ГЕРБ, а не лансира изпреварващи позиции.

При АБВ всичко е под въпрос. Изявленията на ръководителите й, че ще се оттеглят, говорят или за желанието им елегантно да се завърнат към партията майка (самостоятелно или заедно с партията), или за напускане на потъващия кораб. И в двата случая положителният резултат е възстановеното единство. А функцията на останалите леви партии ще си остане както и досега - да държат будно съзнанието, че лявото може да бъде и радикално, и революционно.

Външнополитическите фактори се виждат с просто око - Европа и светът се тресат от кризи и търсят промени, често нестандартни. Една от успешните промени може да се окаже лявата алтернатива.

С други думи, перспективата за завръщането на левицата на власт в България зависи преди всичко от нейните възможности да изработи наистина лява алтернатива, а не само да издига нови лица. Това последното го гледаме в България вече почти 30 години.