Уелската футболна икона Джон Тошак даде ексклузивно интервю за „Труд”. За него говорят с уважение и на „Анфийлд“, и на „Сантяго Бербанеу“. Той е със статут на легенда и в „Ливърпул”, и в „Реал”. Започва кариерата си в „Кардиф”, но пълния си блясък разкрива в „Ливърпул”, където е изиграл 246 мача и е забил 96 гола. Под ръководството на Бил Шенкли той е част от отбора, който се превръща в страшилище за всички в Европа. Тошак беше отличен като футболист, но и като треньор. Уникален за историята е фактът, че учи и взема изпитите за треньорски лиценз, още когато е на 18 години. В „Суонси” го боготворят. В „Реал” дълго време държеше рекорд като голмайстор. Никога не е водил тим от Висшата лига, но пък в Испания се радва на изключителна почит.

- Здравейте, мистър Тошак! В Истанбул получихте още една награда за богатата ви колекция. Какво означава тя за вас?

- Винаги е много важно да получиш признание от хората. Особено тук в Истанбул. Знаете ли, че минаха 20 години, откакто бях в Бешикташ. Имам само добри спомени от Турция и Истанбул. Радвам се, че ме поканиха тук и се сетиха за мен.

- Изкарахте две години в Бешикташ. Какво приключение бе това?

- Турция ме накара да се чувствам много щастлив. Когато избрах „Бешикташ”, за мен бе голяма промяна на манталитета. Беше съвсем различно от това, на което бях свикнал. По онова време „Галатасарай” беше изключително силен отбор. Спечелиха Купата на УЕФА, след като на финала победиха „Арсенал”. По време на двете ми години в Турция ние създадохме няколко силни млади играчи. Спечелихме Купата и Суперкупата на Турция, побеждавайки два пъти „Галатасарай”. Така че имахме нашите си трофеи. През моето време тук бях щастлив. Напуснах само, защото ме поканиха от „Реал” за втори път.

- Малко по-късно ще говорим и за „Реал”. Кажете първо какво е усещането да си част от истанбулското дерби „Бешикташ” – „Галатасарай”?

- Уникално зрелище е. Нямах представа за какво ми говорят, преди да дойда тук. Не знаех какви са „Фенербахче”, „Галатасарай” и „Бешикташ”. Знаете ли какво беше първото нещо, което ми се случи на стадион „Инюню“? Загубихме с 0:6 от „Галатасарай”. Това беше за купата на президента, приятелски мач. Но си казах: „Господи, какво е това кошмарно начало!?“… Но пък после ги победихме в следващите два мача. Усещането за мен беше ново и непознато. Никога не съм виждал такава атмосфера дори в Англия или Испания. Такава вражда като в Турция няма.

- От две години не работите във футбола. Не ви ли липсва?

- Всъщност не са точно две години, почти толкова. Преди това изкарах две много интересни години в Мароко с „Уидад” (Казабланка). Станахме шампиони в първата година и отидохме в Африканската Шампионска лига. Стигнахме до полуфинал. Уморих се обаче от безкрайните пътувания. Летяхме по 8-9 часа за един мач. Африка е огромна и бях много уморен. Почувствах, че имам нужда от малко почивка от футбола. Сега имам две интересни оферти и мисля върху тях. Сигурно скоро ще се върна в бизнеса.

- Какво мислите за днешния футбол и лудостта на трансферния пазар?

- Безумно е. Особено когато ги погледна от времената, когато започвах да играя и бях на 16 години. Минало е половин век. Толкова промени настанаха. Лудостта е и на ниво треньори. Вижте колко чуждестранни мениджъри водят отборите във Висшата лига. Ако го сравня с моето време, нямаше нищо подобно. Същото е и с английските футболисти. Не играят в чужбина, но ги няма и в родните им отбори. Говорите за трансфера на Неймар от „Барселона” в „Пари Сен Жермен”. А сега този на Филипе Коутиньо? Това е пълно безумие! Не може да се дават такива пари.

- Ако Неймар струва 222 милиона евро, каква е цената на Меси и Роналдо?

- Неймар е по-млад от тях. Меси и Роналдо вече минаха 30-те години. Но мисля, че хората, които взимат тези решения, се надяват да си върнат инвестираните пари. За мен като човек, започнал да се занимава с футбол преди толкова много години, тези събития са непонятни.

- Нека тогава се върнем на вашето време. Започнахте кариерата си в „Кардиф” и след това преминахте в „Ливърпул”. Какъв беше английският футбол по това време?

- Когато започвахме да играем, бяхме тийнейджъри, които се надяваха да са на терена 10-12 години. Да изкарат малко пари и да започнат после някакъв бизнес. Сегашните младоци на по 19-20 години изиграват един сезон и са спечелили, колкото за цял живот. Роден съм в Уелс, израснах в „Кардиф”. Това е и родният ми клуб. Когато „Ливърпул” се обади, бях на 20 години. Беше огромно нещо да отида в този отбор. От моя малък втородивизионен тим в толкова славен клуб. Много таланти излизаха по това време от академията на „Ливърпул” - Кийгън, Хайуей, Хюз, Лойд, Линдзи, Клемънс... Всички по едно и също време. Великият мениджър Бил Шенкли направи нов отбор, който спечели титлата, Купата на Англия, първия европейски трофей, който сега се нарича Шампионска лига. Беше през 1977-ма година срещу „Борусия” (Мьонхенгладбах) в Рим. „Ливърпул” с Боб Пейсли и Шенкли взе много големи трофеи. За мен беше изключителна чест да играя в първия велик тим на „червените“.

- Какво е чувството да играеш на „Анфийлд“?

- Преди няколко месеца пак играх там за ветераните на „Ливърпул” срещу „Реал” (Мадрид). Много неща са се променили. Ливърпул е различен, но „Анфийлд“ е все същият. В онези времена 27 000 души стояха прави в трибуната „Коп“ и бяха зад нас. Сега седят на местата си. И въпреки това беше много специален момент. Особено когато трибуните започнат да пеят великата песен на „Анфийлд“ - „You’ll never walk alone“! Това се случва 30 секунди преди първия съдийски сигнал. Телевизионните коментатори спират да говорят. Всички слушат песента. Дори сега това ме кара да настръхвам. Уникално е чувството.

- Много хора твърдят, че онзи „Ливърпул” от 70-те и 80-те години е може би най-силният тим в историята. Така ли е?

- Много е трудно да се сравняват големите отбори. Когато бях за първи път в „Реал”, отборът на „Милан” с Малдини, Барези, Рийкард, Гулит, Ван Бастен беше фантастичен. Можете да кажете същото и за „Барселона” от последните години, когато треньор беше Гуардиола. Още един велик тим. Такъв е и „Реал” от последните сезони. Спечели три пъти Шампионската лига. Не може да се сравняват отборите през годините. Нашият „Ливърпул” ще остане паметен. Тогава нямаше нито чуждестранни играчи, нито чуждестранни отбори. Така беше в английския футбол. Сега гледам Висшата лига. Всички водещи отбори са тренирани от чужденци. За нас, английските треньори, е трудно.

- Защо „Ливърпул” не може да спечели Висшата лига?

- Да, драматично е. Мина много, много време от последната титла. Чуждестранни инвеститори правят империи като в „Манчестър Сити”, в „Челси”, в „Манчестър Юнайтед”. Те са пред „Ливърпул”. Няма да е лесно на клуба. Не само тази година, а и в следващите. Мъчно ми е, защото минаха повече от 25 години от последната титла. Дори наближават 30. Много време е.

- Третият клуб в кариерата ви е „Суонси”, а там започна и треньорската ви кариера. Как успяхте от четвърта лига за четири години да го вкарате в първа?

- Добър въпрос. Имаше една такава невероятна история в моя живот. Наистина невероятна. Помня, че бяхме осми в четвърта лига. Три години по-късно гостувахме на „Стоук”. Спечелихме и отидохме в първа дивизия. Бил Шенкли, треньорът на „Ливърпул”, възкликна: „От четвърта в първа! Лесно е да се каже, но е почти невъзможно да се направи.“ Хората все говорят за трофеи. Но за мен най-важна ще си остане първата ми треньорска работа. Когато „Суонси” беше в трета и четвърта лига, аз бях играещ треньор. Спрях да играя, когато влязохме във втора лига.

- Как така взехте треньорския си лиценз на 18 години?

- Това беше само предварителният лиценз. Това е единственият, който имам в живота си. Дори Шенкли никога не е имал и такъв. Той казваше, че треньорството е за хора, които никога не са могли да бъдат футболисти и които обаче опитват да помогнат на хора, които никога няма да се научат. Това беше философията му. Затова и в „Ливърпул” не се опитвахме да правим много сложни неща. Спомням си, че всеки четвъртък вечер ходих на курс в продължение на 12 седмици. Учеха ме на треньорски неща и след това държах изпит. Първо беше писмен, а след това водих и открита тренировка. Скъсаха ме обаче първия път и трябваше отново да се явявам. От втория път успях.

- Около 40 години тренирате отбори. Защо никога не отидохте в тим от Висшата лига?

- Работих в чужбина. Когато напуснах „Суонси”, отидох в „Спортинг” (Лисабон). След това кариерата ми продължи в „Реал Сосиедад”. Десет години минаха много бързо. В Испания – четири сезона водих „Реал Сосиедад”, два бях начело на „Реал” (Мадрид), още три изкарах в „Реал Сосиедад”, две години водих „Депортиво” (Ла Коруня). Времето толкова бързо мина. Семейството ми харесваше живота в Испания. Там изкарах 14-15 години. Имах възможност да се върна в Англия, но се бях пристрастил, ако може така да се каже, към Испания. Харесвах повече европейския стил и на футбол, и на живот. Офертите от Англия всъщност никога не ме заинтригуваха.

- Вярно ли е, че през 1991 година „Ливърпул” ви е поканил?

- Да. Точно тогава беше. Бях в Бешикташ по това време. Не съм сигурен. Срещнах се с хората от „Ливърпул” на летище „Хийтроу“ в Лондон. Рой Евънс беше треньор на отбора и ми предложиха да го сменя. Бях доволен от моята работа по това време и си останах. А по-късно Рой работи с мен в уелския национален отбор.

- Два пъти сте водил „Реал”. Това ли е най-високото стъпало в треньорската работа? Или най-интересната може би?

- Не знам дали е най-интересната, но е много задължаваща. Нямаш време да се възстановиш след серия слаби резултати. Навсякъде е важно да печелиш, но в „Реал”... Ако обиколите света и попитате кой е най-големият отбор, ще чуете различни мнения. Германците ще кажат „Байерн”. Италианците сигурно ще посочат „Ювентус”. Но генерално мнението на хората е, че най-познатата футболна марка е „Реал” (Мадрид). Още от времето на Ди Стефано и на Ференц Пушкаш, които спечелиха първите европейски купи. Напрежението в „Реал” оттогава е огромно. А се увеличи с тоталната инвазия на медиите. Да, вие, медиите навлизате напълно в живота на клубовете.

- С „Реал” като треньор станахте шампион, а тимът направи рекорд по голове за времето си. Вкара 107. Кои бяха вашите звезди?

- Уго Санчес беше най-важният ни играч. Мексиканският централен нападател вкара 37 гола в този сезон. Санчес, Бутрагеньо, Мичел, Мартин Васкес, Фернандо Йеро на младини, Чендо, Буйо... Това беше наистина великолепен отбор. Преди мен тимът бе ликувал с четири титли поред. И си казах: „Ако сега не спечелим, аз ще съм единственият виновник!“ Но спечелихме, вкарахме рекорден брой голове и всички бяха много щастливи.

- Защо и двата ви периода в „Реал” бяха кратки?

- Повечето треньорски престои в „Реал” са кратки. По-кратки, отколкото навсякъде другаде. Ще съм честен. Изкарах 4 уникални сезона в „Реал Сосиедад” в прекрасния град Сан Себастиян. Обади се „Реал” (Мадрид) и напуснах заради кралския клуб. Искаше ми се повече да остана, но все пак говорим за „Реал”. Отборът беше доста застаряващ и се нуждаеше от промяна. Предупредих президента, че трябва да внимава и се оказах прав. Барселона спечели следващите четири титли. Получих възможност да се завърна в „Реал Сосиедад”. Но се уверих в нещо, което знаех – „Реал” е много трудно място за работа.

- По ваше време клубът не взимаше най-добрите играчи в света.

- Може и така да се каже, да. Важният факт обаче е, че Кройф и „Барса” спечелиха следващите четири титли.

- Как ще обясните сегашната криза в „Реал”?

- Много лесно хората днес използват думата „криза“ във футбола. Аз бих казал, че „Барселона” е в много добра форма. На „Реал” се отрази тежко световното клубно първенство през декември. Това дълго пътуване и аклиматизация съответно отне доста от силата на играчите. Ще ви кажа и за моя последен отбор „Уидад”, който също участва на този турнир. И сега остана без въздух. При толкова много мачове и пътувания днес, дори клуб като „Реал” не успя да издържи. А като добавим серията победи на „Барселона”... Но все пак нека не бързаме с крайните оценки и да видим какво ще се случи във втората част от сезона.

- Какво очаквате от мачовете между „Реал” и „Пари Сен Жермен” в Шампионската лига?

- „Пари Сен Жермен” е много опасен съперник за „Реал”. Познавам много добре треньора им Унай Емери. Той играеше при мен в „Реал Сосиедад” преди много години. Кариерата на Емери досега е отлична. Мисля, че дуелът ще бъде много изравнен. ПСЖ е в уникална форма. Трудно е да се предвиди. На „Реал” няма да е лесно.

- Имате ли симпатии към отбори като ПСЖ и „Манчестър Сити”, които са собственост на шейхове?

- Не, нямам. Много повече ми харесва моя стар клуб „Суонси”, който е на дъното на Висшата лига. Казах вече, че футболът много се промени напоследък. Парите играят най-важната роля. За хора като мен, които са започнали отдавна, е трудно да го приемем. Но такива са нещата.

- Във вашата кариера почти стигнахте до България. Станахте национален селекционер на Македония. Как беше на Балканите?

- Интересно ми беше. Бях без работа и добрият ми приятел Борко Клунич, който ми бе пращал няколко сръбски играчи в Суонси, се обади. Борко е роден в Скопие и ми каза, че македонците търсят треньор. Попита ме дали се интересувам и аз казах: „Да“. Нещо различно беше. Моите национали не играеха в Македония, бяха из цяла Европа. Това беше трудно за мен. Македонското първенство бе много слабо. Интересно време. Бяхме в много тежка група, руснаците май бяха при нас. Слагам този контракт в графата „добър опит“.

- Какви са спомените ви от българския футбол? Имате срещи с нас.

- Винаги съм уважавал българския футбол. Няма да забравя световното първенство в Щатите, когато ви водеше Христо Стоичков. Уникален нападател! Костадинов също беше много силен играч. Също и Лечков, който бе при мен и в „Бешикташ”. Тогава беше минал най-добрите си години, но въпреки това бе силен. Да не забравя и Балъков. Много талантливи футболисти имахте. Няколко пъти съм се срещал с България като треньор на Уелс.

- Помните ли мачове?

- С подробности – не. Спомням си, че веднъж играхме в Бургас. Спечелихме с 1:0. Но тогава вече нямахте онзи славен отбор. Не мога да си спомня много за мачовете с България. Но в паметта ми винаги ще остане отборът ви от 1994 година.

- Вие казахте, че „Барселона” на Йохан Кройф смени караула в Примера от „Реал” (Мадрид) и спечели четири поредни титли. Тогава там играеше точно Стоичков.

- Барса беше феноменален отбор. Христо беше безкрайно важен за Кройф, смъртоносното му оръжие. Тогава и Ромарио дойде в Барса. Много силни бяха. Бях на „Уембли“, когато победиха Сампдория на финала с фаула на Роналд Куман. Винаги съм бил в страхотни взаимоотношения с Кройф. Играл съм срещу него в мачовете „Ливърпул” – „Барселона”. Били сме съперници и като треньори в дербито „Реал” – „Барса”. Интересни времена бяха.

- Кои треньори днес най-много ви харесват?

- Не може да не се уважава това, което постига Пеп Гуардиола. В днешния футбол трябва да търсиш клубовете, които имат ресурса да осъществят идеите ти. Големите клубове стават още по-големи. Вижте елитните първенства. Първите четири-пет отбора са все едни и същи. Въпреки че мнозина треньори вършат добра работа дори на по-ниско ниво. Но трябва да се уважава и Арсен Венгер. Повече от 20 години е в „Арсенал”. Наложи се да търпи критика напоследък, но това е част от нашия бизнес. Всяко хубаво нещо един ден свършва. Венгер е на сцената от много време. Бих казал, че Гуардиола трябва да бъде уважаван заради „Барселона”, но и заради „Байерн”. Интересно ми е дали тази година ще успее да спечели Шампионската лига с „Манчестър Сити”.

- А какво ще направи Райън Гигс като треньор на Уелс?

- Трудно е. Райън няма истински опит като мениджър. Трябва да изчакаме и да видим. Има силна група от уелски играчи, на които не е останало много време да играят. Гигс ще трябва да гради нов отбор. Девет или десет от този уелски тим, който стигна до полуфинала на Евро 2016, започнаха при мен. Аз изкарах шест години и напуснах. В национален отбор не можеш да купиш някого. Не можеш да продадеш някого. Принуден си да работиш с това, което имаш. Когато аз започнах, пусках много млади едновременно. Това е работа на търпението. На Райън обаче ще му е трудно.

- Вярвал ли сте някога, че ще гледате Уелс на полуфинал на европейско първенство?

- Да, аз вярвах в моите футболисти. При мен бяха на по 20 години. Когато стигнаха полуфинала на Евро 2016, вече бяха титуляри във Висшата лига. Това е голямата разлика. При мен те бяха във втора и трета дивизия. А се налагаше да играят международни мачове, без да са готови. Разликата беше голяма, когато играха на финали на европейското първенство. Едно е да имаш футболисти, които са титуляри във Висшата лига, а друго е да са резерви в долни дивизии.

- Как ще се отрази Брекзит на английския футбол?

- Не съм политик. Не мога да ви отговаря правилно. Нека да изчакаме и ще видим. Попитайте премиера на страната.