Лидерство по Западнобалкански

Биографиите на водачите - крайно подозрителни на младини, умело прикривани в настоящето и забравени в бъдеще

Някак си естествено свързахме две важни новини от последните дни, посветени на Западните Балкани и на полуострова като цяло. Едната бе за новата стратегия на Съединените щати в този район, предложена от Атлантическия съвет (което не означава, че това е платформа на Белия дом или на Държавния департамент), и втората- потвърждението за предстоящото назначаване на Хойт Брайън Ий, сегашният помощник държавен секретар, за посланик в Македония на мястото на Джес Бейли. Самият Бейли в интервю за телевизия Алсат М- дериват на албанската Алсат за Македония, поясни, че назначението на младоликия американец от азиатски произход може да се счита за сигурно, когато Белият дом официално го потвърди. Дори да е така, все пак пряката връзка между нова стратегия за Балканите и новия човек в района, който да я осъществява, дори и да е случайна, е напълно логична. Но „Труд“ вече подробно писа за това.

Всъщност, Хойт Брайън Ий влезе в полезрението ни като човек за специални задачи в Западните Балкани още миналата година, когато на върха на острата политическа криза отиде в Македония. Това беше през пролетта, Заев се опъваше за датата на предсрочните избори, Груевски го обвиняваше, че вече два пъти вотът се отлага, диалогът между двамата беше сведен на взаимни обвинения чрез медиите. Президентът Георге Иванов беше взел вече поредица от грешни политически решения, които вместо да успокояват обстановката, а нажежаваха все повече. Усилията на европейските посредници да помогнат не дадоха плод. И как да дадат, когато съшият този Иванов отказа дори да се срещне с еврокомисаря по разширението и регионалното сътрудничество Йоханес Хан, който му беше отишъл на крака в Скопие. Акт, безпрецедентен в историята на младата дипломация на бившата юго-република, която винаги се е отнасяла с необходимото уважение и респект към представителите на ЕС от Брюксел.

Тогава, в момент на политическата безпътица край Вардар пристигна тъкмо Ий. Разговор с този, диалог с онзи, и в края на краищата нещата потръгнаха. Датата за изборите бе насрочена- последната възможна за годината- 11 декември. Тогава, мисля, бях написал текст, в който определих Хойт Брайън Ий като Горския, който, когато му писнало, според онзи прословут български виц, изгонил от гората и едните, и другите. Тогава ми дойде на ум, че това момче от Държавния департамент с неговото педигре на опитен дипломат и дипломатическа практика в няколко балкански посолства, би могъл да бъде отличен посланик в Скопие, а защо не и някъде другаде наоколо. После дойдоха други визити на Ий, в това число и в Белград, където произнесе прословутата си фраза за двете столчета, на които Сърбия седи и от които трябва да избере едно, и то да не бъде руското. И ето сега, балканската Ал Джазира съобщи от Вашингтон, позовавайки се на свои неназовани източници от Държавния департамент, че от Нова година Ий отива посланик в Скопие. Което, ако се окаже окончателно вярно, ще означава, че ако не друго, че Скопие става център на американската политика на Западните Балкани, след като човекът с опит и визия за тяхното бъдеще отива шеф на амбасадата там.

Какво го чака там, освен вътрешните македонски главоблъсканици, ако тази прогноза за регионален поглед и влияние се окаже вярна. Един от проблемите е качеството на политическото лидерство в района. Досегашният вакуум в реализирането на авроатлантическата перспектива на държавите от Западните Балкани, забавянето на темпото по този път засили видимо авторитарните тенденции в поведението на западнобалканските лидери... Преди време на неформална експертна дискусия за Сърбия един от бившите ни посланици в Белград заяви, че сегашният президент на страната Александър Вучич от военнопрестъпник в младите си години се е превърнал в любимото дете на европейската администрация. Репликата на останалите участници по това изказване горе-долу бе, че, ех, само той да беше такъв на Балканите...

Ако внимателно проследим биографиите- явни и не толкова, на лидерите от Западните Балкани, във всяка от тях ще видим нещо крайно подозрително на младини, умело прикривано в настоящето и което вероятно от причини за политическа целесъобразност ще бъде забравено в бъдеще. Хашим Тачи, бивш премиер и сегашен президент на Косово, за когото чудесният познавач на албанския проблем посланик Боби Бобев казва, че е израснал много като политик, с неговото минало на командир на АОК с прякор „Змията“. Неговият колега от планините и остър съперник в политиката Рамуш Харадинай, два пъти затворник в Хага и два пъти оневиняван и освобождаван, сега за втори път премиер, също е в този списък. Мине не мине време, и Рамуш се забърка в някой скандал, чийто корени са в партизанското му минало и тайните, които то крие. Горе-долу преди година заповедта на Интерпол за издирване и задържане, поискани от Белград, го завари в едно френско гранично градче, където полицията му сложи белезниците въпреки дипломатическия му паспорт. И на Хашим, и на Рамуш, миналото им тежи...

Ами най-младият комунист и делегат на конгрес на СЮК някога Мило Джуканович, който неизменно е във властта в Черна гора. Премиер, президент, пауза, отново в същия ред... Сега е пръв НАТО-вец, уж се оттегли, но напоследък чувам, че пак искал да се върне в активната политика, което е странно, защото и в сянка Мило си е Мило- дърпа конците на властта. И него преди години свързаха с нелегална търговия на наркотици, хора и какво ли не още. Да не говорим за Александър Вучич, наричан от нашия премиер Борисов гальовно Саша, един от младите и най-перспективни кадри около радикала- националист Воислав Шешел, млад министър на информацията при Слободан Милошевич, който и сега, въпреки ограничените конституционни пълномощия на президентската институция в Сърбия, контролира напълно властта. Даже по-здраво откакто беше няколко пъти премиер. Както сърбите казват- където е Вучич, там е и властта. Тук му е мястото за една хипотеза- близостта с Вучич, която Борисов търси, вероятно е продиктувана от идеята някога, когато това стане възможно, той, Борисов, да ползва модела на сръбския президент с пълен контрол върху властта въпреки тесните правомощия, която конституцията дава на президентската институция. Може да се окаже, че и така може да се управлява...

Наскоро поспорих с един приятел, който твърдеше, че със слизането на Никола Груевски от политическата сцена в Македония, неговият модел на управление, „груевизмът”, така да се каже, си отива от Балканите. Нищо подобно, отговорих,- управлението на Вучич е нова, по-софистицирана форма на „груевизма”.

Коалиционният партньор на Вучич, вицепремиерът и външен министър Ивича Дачич, излязъл изпод шинела на Слободан Милошевич, по-точно, изпод крилото на съпругата му Мира Маркович, се превръща постепенно, преднамерено или не, в палячо и дрънкало, което не си знае мярката. Бил казвал това, което президентът искал, но не можел. Ама и двамата с Вучич се били променили и станали про-европейци. И заради това, само заради външните прояви на желанието за членство в ЕС, България им дава бланко безусловна подкрепа за това.

В онзи неформален дебат, който споменах по-горе, някой допълни- и Груевски, и Груевски. Не, Никола, който сега с всички сили се опитва да спаси политическата си кариера, не е от същото котило. Дори някога, като млад министър на търговията в първото правителство на Любчо Георгиевски през 1998 година, той тръгна добре и нищо не предвещаваше образа, който впоследствие си изгради. И заради който падна от власт след 11 години управление. Неговият случай е пример за това как властта развращава, когато си начело на държава, в която държавността ежедневно е подложена на риск, в която институциите все още не са на мястото си, в която клиентелизмът е начин на съществуване, в която много лесно се гради култ към личността, макар и със силен оттенък на провинциализъм. Така че и Никола може да бъде условно включен в компанията на колегите си наоколо, поне заради крайния резултат, който имаше неговата политика... Сега, гледам, в Македония вече се води дали има реваншизъм в действията на новите власти. Пък аз казвам- дори и да има, той е на същото провинциално и дори примитивно равнище, на което беше и е култът към личността на Груевски.

Но за реваншизма и има ли той почва в Македония- следващия път.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи