Любен Дилов-син пред „Труд“: Местните избори са извор на забавление

С писателя Любен Дилов-син разговаряме за местните избори, традиционните партии, неизпълнените обещания и кризата за лидери. Дилов разкрива и защо са тъжни песните на гърбатите китове...

- Защо се отказа от политиката?

- Не съм. Винаги съм следвал максимата, че и да не се занимаваш с политиката, тя се занимава с теб. По-добре да се интересуваш. И в момента съм почетен председател на „Гергьовден“. Нямам управленски функции, не се меся в решенията, но давам акъл - любимото ми! Всъщност, само аз и Доган сме почетни председатели. Ако чуете някъде да дават някой ТЕЦ, по-тъничко така, обадете се, та съвсем да се изравня с него. Казвам го с цялата симпатия към Ахмед - каквото и да говорят за него - приносът му през последните 30 години е незаменим и удивителен в много отношения!

- Как си обясняваш това, че преди избори политиците обещават всичко, а след това забравят?

- Не мисля, че има политик, който да не иска да изпълни това, което е обещавал. По-скоро проблемът е, че много, особено от начинаещите, наистина нямат представа с какво се захващат. Политиката е най-вече баланс на често напълно противоположни интереси на различни групи от собствените ти избиратели. Няма да забравя, коалицията, наречена „Баба, дядо и внуче“ - когато бяхме с Демократическата партия и БЗНС на госпожа Мозер: още на първото събрание земеделците и демократите се хванаха за гушите. При това не за стари рани от времето на Сговора и преврата срещу Стамболийски, а за междублоковите пространства в крайните квартали на София. Демократите искаха мораториум върху реституцията на полянки, а земеделците си искаха старите земи, които са имали в покрайнините на София... Политиката е постоянен компромис. Аз винаги ставам нащрек, когато някой каже: „Няма да правим компромиси!“

- Убеден ли си, че политиката е постоянен компромис?

- Първото призвание на политиката е да съхранява и развива обществото. А то се състои от индивиди и групи с често трудно съвместими интереси. Не винаги мнозинството е право. Учили са ни да вярваме в колективната правота на индивидуалното невежество. Това беше основа на комунизма, който смяташе, че като се натрупа количество, ще се появи ново качество. Парадоксално и при демокрацията царува това разбиране - многото са прави, защото са много. Всъщност, основата на съжителството е компроомиса - от детската градина, през училището и семейството, малките социални групи, общините, държавата...

- Заради неизпълнените обещания и многото компромиси ли все по-малко българи вярват на политиците?

- В голяма степен, да. Отвращението от политическото пречи да се разбере смисъла на самото действие. Начинът на взимане на решения. Демокрацията никога не е била отговор на въпроса накъде вървим, а как вървим. Как взимаме решения. Често демократичният начин на взимане на решения, не е най-добрият. Представете си, че във входа на вашия блок събирате пари, за да си купите нещо. Домоуправителят как ще разпредели парите? Най-умно, или по начин, който да се хареса на най-много съкооператори? Нали иска пак да е домоуправител?

- Изчерпани ли са сегашните партии?

- Не мисля. Винаги има умора от постоянните играчи. Партиите отдавна загубиха идеологическите основания за съществуването си. Сега, покрай 30-годишнината от 10 ноември, ще претоплят някоя стара манджа, но това ще е краят, мисля. Всъщност, истински идеологически спор на полето на политиката няма отдавна. Всички решения, които се предлагат са технологични. Не случайно и БСП свиха лозунга на „Практикер“ - „Има решение“, ха-ха! Разделението ляво-дясно е условно. БСП прокараха плоския данък, преди това СДС на Иван Костов приватизираше чрез РМД. Примери мога да давам отсега до утре...

- Има ли място за нов проект и какъв би могъл да бъде той?

- Винаги има място за нови думи. Но трябва честно да се каже, че начините за постигане на прокламираните идеи са неизменни. Начините на демокрацията. Ако някой се обяви за въвеждане на просветена монархия, ще го акламирам искрено. Или пък, че обществата трябва да се управляват от научни елити. Но трябва да има куража да се изправи срещу 200 години европейска демокрация и да докаже къде бъркат големите демокрации...

- След като търсихме спасителя, а след това искахме силна ръка, дошло ли е време за някакво ново желание?

- И евреите чакат от 5000 години месията, но са достатъчно умни никога да не го дочакват... Народната душа е мистична във всеки един смисъл. И въпреки общоприетата u непредсказуемост, някои неща са исторически ясни: винаги има поне 30% за юнака, който с единият крак е стъпил на Балкана, а с другия на Витоша, та точно под чатала му да се падне борческия квартал Подуене. За свинаря, който ще събори царя и ще легне с царкинята. Това са устойчиви приказни наративи, които се проявяват неизменно и в политиката. А тя става все повече шоубизнес. Виж, само какви артисти управляват света в момента! Не съм сигурен дали някой от тях е написал и два реда политическа теория... Помните ли как избраха, в последния сезон на „Игра на тронове“ кой да управлява Седемте кралства? Не най-силния, не най-мъдрия, а този, който има най-запомняща се история...

- Има ли място проект като „5 звезди“ в Италия или „Слуга на народа“ в Украйна?

- Винаги има един протестен вот, който лесно се събира през шоубизнеса. Но той рядко нахвърля 10%. да го наречем ку-ку-тенденцията в българската политика. Цяла лекция мога да изнеса по темата. Партията „Ку-ку“, президентските избори на Кулеков и Бойчев, Гергьовден (заедно с ВМРО през 2001 взехме 169 хил. гласа срещу супер мобилизирано СДС и дебюта на Симеон Втори), Николай Бареков, Светльо Витков... Европейските примери също не са малко. Но това не са трайни явления - те винаги са политическа реакция, а не акция.

- Имаш ли усещане, че сме затънали в блато?

- Чак пък блато! Има дразнещи явления - в съдебната система, например, но това е най-нереформираната система за последните 30 години. Може би така и трябва - да е по-консервативна, но всеобщото усещане за недостиг на справедливост е доста силно. А то е опасно. Хората смятат, че срещу данъците им, държавата им дължи поне справедливост... При свободата на движение на хора, капитали и идеи, няма как да има блато. България е част от ЕС, вероятно не най-добрата, но - повярвай - непрекъснато пътувам в държави извън Евросъюза - това е най-щастливото място за живеене! Най-уреденото и най-щадящото отделния човек. Ако можех, бих взел всички българи на моите пътувания за гмуркане, включително в държави, които минават за развити... Да видят какво е и спрат да хленчат поне за малко! Има много неща за вършене тук, но няма кой да ни ги свърши, освен ние самите!

- Защо толкова дълго продължава кризата за лидери не само в национален, но и в европейски мащаб?

- Защото има криза на идеи. Виж какъв шум предизвика Грета Тунберг? Нито е казала нещо разтърсващо ново, а да посочи пътища за решаване на тези въпроси - съвсем не! Но хората имат нужда от големи пленителни идеи. Даже не идеологически непременно - например 4-дневна работна седмица и базов доход за ЕС е нещо, което следващите 20 години може да генерира сериозни лидери. Още е рано, обаче... А лидерите - модерните медии ги лишават от всякаква загадъчност. Всичко се знае за всеки. Колкото и да ги фризират пи ар-ите им, социалните мрежи са тези, които въздигат и съсипват дадено политическо лице. Знаеш, че следя отдавна това явление и самият съм деен участник. Силата им ще става все по-голяма и съвсем естествен е стремежът на политиците да ги контролират...

- На какво си се смял скоро?

- Ако ме питаш в политически план, слушах преди няколко дена един от кандидатите за кмет на Бургас, който обеща едно „лееекичко метро“. не нещо тежко, като софийското, да кажеш, ами лекичко...бургаско така. Местните избори са извор на голямо забавление. Хората забравят, че всъщност 90% от живота им е в общината и едва десетина - в държавата. От родилния дом, пред яслата и детската градина, училището, парковете, болницата, дори гробищата са общински. И вместо местните избори да са терен за спокойни и пресметливи оферти към съгражданите, те са място за невероятен сблъсък на характери. Но пък това е забавно - от древногръцкя театър (родил се горе-долу по едно време с демокрацията), знаем, че няма ли сблъсък, няма характери, няма действие...

- Не беше ли по-нормално вместо сблъсък на характери да има сблъсък на идеи?

- Най-вече се сблъскват характери. Идеите са доста семпли, а истински добрите хрумвания са рядкост. Модерните политици не са способни да ентусиазират да мечтаят на глас. Те мънкат нещо за бюджети, за икономии, за електронно управление - все неща, които трудно докосват хората. Когато дългогодишният министър председател на Албания, Еди Рама стана за първи път кмет на Тирана, едно от най-важните му начинания беше да боядиса сивите фасади и балкони на гадните соц-блокове в различни, весели цветове. В началото съпротивата беше голяма, после самите албанци започнаха да се променят. От тези балкони започна всичко. Сега не можете да познаете Тирана... Тогава Еди Рама, сам скулптор по образование, събра около себе артисти, художници, интелектуалци и започнаха истински пробив в доста спарения дух на албанците. Успехите му са не един и два, кариерата му много прилича на тази на Борисов, макар и с по-различен знак.

- Какво те натъжава?

- Ами май нищо. Покрай гмуркането се научих да се радвам на всяка глътка въздух и на всеки красив миг. Ако имаш очи за тях, те са повече и от най-тъжните неща на света. И понеже разговорът ни беше все за политиката, да кажа: няма щастлив край в политиката. Няма и в живота. Само при тайландските масажи има „щастлив край“, ама пък после ти едно такова...пусто. Разбира, че щастието ограбва...ха-ха - нямам предвид, че тайландката ти е свила портфейла. В общ, философски смисъл ограбва.

- Защо смяташ, че щастието ограбва?

- Има една огромна консуматорска заблуда на модерността. Тя започва още от Просвещението с идеята, че хората имат право на щастие и тук на земята... Да не сбъркам, ама май само в американската конституция е записано, че човек има право на щастие. И в политиката на кралство Бутан, те имат даже министерство на щастието. Като казвам „щастието ограбва“, смятам че постигането на задоволеност е най-големия враг на модерния свят. ЕС, например е заплашен от разпад заради прекалено много щастие на народите му... В личен план няма по-големи вредители от т.нар. лайфкоучове, които постоянно ти проповядват, че трябва да се срамуваш ако си нещастен и неудоволетворен. Като добавим и телевизията и цялата развлекателна индустрия, чиято основа цел е да държи населението в състояние на постоянно развеселен идиот, става ти ясно какво имам предвид...

- Хайде, стига политика, кажи за дайвинга? И какво правиш, извън гмуркането?

- Когато не се гмуркам в Червено море, Индийския или Тихия океан, гмуркам се в красивата човешка природа - все пак съм главен редактор на „Плейбой“. Е то, на втори е финалът на 16-я конкурс Плеймейт на годината! Иначе завършвам две мои книги, подготвяме със сестра ми за печат 6-я том от събраните съчинения на Дилов-старши и разбира се, планирам да се върна в Мадагаскар на гмуркане. Сърцето ми остана там тази година, а бях и на много други красиви места - Малайзия, Индонезия, Джибути и Судан. Знаеш, ли бяхме в Мадагаскар по време на любовната игра на гърбатите китове. Тези чудовища пропътуват хиляди километри, за да правят любов в топлите заливи на Носи Би, пеят тъжни песни и са... моногамни. Винаги са в една и съща двойка, най-много някое поотраснало чедо да ги придружава. Като главен редактор на мъжко списание много се озадачих от тази моногамност, но после си рекох: ето защо са толкова тъжни любовните песни на китовете! И всичко си дойде на мястото!

 

Нашият гост

Любен Дилов-син е телевизионен и киносценарист, писател, журналист, медиен предприемач и политик. Роден е на 19 ноември 1964 г. в София. Син е на писателя-фантаст Любен Дилов.

Завършва 32-ра гимназия в столицата и Факултета по журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Печатни медии”.

От 1990 г. се занимава със създаването на телевизионните предавания “Ку-ку”, “Каналето”, “Хъшове”, “Шоуто на Слави”.

След 2001 г. Дилов-син влиза в политическия живот на България. Той е създател и първи говорител на движение “Гергьовден”, а през 2003 г. става и негов председател.

В момента е главен редактор на “Плейбой”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта