Любен Каравелов: Какво ни трябва?

Шарж: Никола Тузсузов

Любен Каравелов е единственият национал революционер, който прозря, че безпросветният народ е обречен на робство. Раковски, Левски и Ботев не можаха да стигнат до тази истина.

След гибелта на Апостола на свободата Каравелов създава Дружество за разпространение на полезни знания. Неговата мисия е ограмотяване на българина. От името на дружеството излиза списание “Знание”, в което се появяват “Маминото детенце” и “Хубава си моя горо”.

“За славянското произхождение на дунавските българи” също е дело на дружеството. Монографията е преведена от Христо Ботев, за когото обаче просветителството е “робско убеждение”. Само незабавната революция е спасението, проповядва поетът.

След Освобождението през 1878 г. “Знание” продължава в Търново, където Любен Каравелов пренася печатницата си. Есента се мести в Русе и ляга поразен от туберкулоза. На 21 януари 1879 г. Никола Обретенов оставя паметна бележка:

“Таз заран доде г-жа Ната на Каравелова жена му в дома и каза, че понеже Каравелов е зле болен, затова да отиде майка ми в тях и в случай, че умре да є помага. Къде обед си доде майка и ми каза, че Каравелов е свършил вече, т. е. простил се е от този свят.”

Баба Тонка Обретенова, отгледала четирима поборници за българската свобода, затваря очите на Любен Каравелов.

Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие

В живота си съвременното човечество се ръководи от две идеи: идеята “за права на човека” и идеята “за права на народа”, за народността, за независимото политическо битие на народността. Началото на съвременния въпрос за народността като двигател на политическия живот се поставя от свободомислещите принципи на XVIII век, принципи, които откриха пътя към новите понятия само с това, че унищожиха старите принципи, които никак не бяха полезни за човечеството.

Подчинените народи се борят да се освободят, да станат самостоятелни, а народите, които са разделени на части, се стремят да се обединят политически. Сърбия, Германия и други страни се стремят към политическо и обществено обединение. Италия вече стигна до това обединение; Германия се приближава към него, а между сърбите възкръсна идеята да се заличи всеки дребнав провинциален патриотизъм и историческото право, което никого не ползва, а само вреди на народния прогрес.

Ако великорусите бяха свободен и прогресивен народ, каквито са англичаните в Америка, тези три народности можеха да се обединят; но те действат с нож, със секира и кръст и поради това се натъкнаха на силна опозиция и вместо желаното обединение се повдигат бунтове и скоро трите народности ще се разделят. Нищо не става насила! При това народността не зависи от волята на отделни лица, а е и невъзможно човек да избира своята народност; какъвто съм се родил, такъв си оставам, колкото и да се отказвам от това.

Но тези хора не знаят какво е правителство и какво е свобода; те смесват национализма със свободата и патриотизма. Свобода за тях е да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да имат гвардия и жандармерия, да се бият със съседите си и да ги покоряват, а според мене народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй както не винаги народността върви с държавата - пример за това са Америка и Швейцария.

Патриотизмът е привързаност към политическото отечество, привързаност към собствената независимост и свобода. Народните стремежи не бива да се бъркат с ония стремежи, които отвеждат до децентрализация и които често се смесват помежду си. Стремеж към пълно самоуправление се забелязва не само там, дето това самоуправление може да бъде от полза за определена народност (напр. стремежът на българите да живеят самостоятелно), а и там, дето без да съществува въпрос за народност, народът желае да се избави от настойничеството на бюрокрацията.

Солидарност между сърбите и българите е имало още отдавна, но тая солидарност често е била нарушавана от нашите владетели, които често са карали народа да се мрази и бие със своя брат, само за да задоволят своето самолюбие. Някакъв Асен или Душан се оженва за дъщерята на някакъв византийски император и у него се появявали симпатии към византийците, а тия симпатии изисквали той да се скара със своя брат и да избие няколко хиляди души, които имат една кръв, защото така е искал тъстът грък. Или някакъв Симеон поисква да покаже, че има по-здрави мишци от хърватския бан, и ето ти пак кърви и раздори.

Друго време е сега, отминали са вече рицарските времена, народът излиза на сцената, за да се управлява сам, да си избира братя, другари и съюзници. Сега нашата солидарност вече върви по естествения път, по пътя на свободата и братството, а не по пътя на завоеванията и робството. Тая солидарност започна преди петдесет години, почна по онова време, когато Георги и Велко издигнаха знамето на свободата, братството и любовта. Напук на нашите неприятели, тая солидарност се развива добре; общо се работи за доброто на българския и сръбския народ; черногорците протягат братска чаша на българите, а българските юнаци викат: “Да живее сръбската омладина!”

Без всякакво съмнение, такава солидарност ще ни доведе до прекрасни резултати, ако действаме умно, живо и безстрашно и ако на знамето си напишем девиза: “Свобода, братство и напредък.” Историята на нашето далечно минало се свърши с такива факти, които могат да ни бъдат пример за това какво трябва да правим; робството, което трая петстотин години, ни научи да живеем, да се ползваме от свободата, то ни излекува от византийските канонични права и от консервативните стремежи.

Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути (албанци); първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние.

С тия народи трябва да поставим отношенията си на основата на свободните принципи, т. е. в името на свободата. Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие, а всички да имаме само едно политическо отечество, което трябва да защищаваме с общи усилия.

Ние, южните славяни, сме народ демократичен и поради това можем да живеем с всеки народ, ако тоя народ има като нашите наклонности. Румънците разбраха своето положение, те изучиха южните славяни и гледат по всякакъв начин да се сближат с тях, те добре виждат, че без славяните не могат да сторят нищо и им протягат братска ръка.

И тъй, повтаряме: южните славяни желаят свобода и протягат ръка на всеки свободен човек.

Със съкращения

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи