Любомир Кючуков: В Европа популизмът се трансформира в крайно десен идеен радикализъм

През 2017 г. Брюксел ще играе ролята на „боксова круша” и оправдание за проблемите за всички национални политици

- Г-н Кючуков, как виждате новата политическа карта на Европа в края на годината, с всичко, което се случи досега – визирам, от една страна, „хаоса“, който предизвика решението на британците да напуснат ЕС, и привидния ефект на доминото, който следва - Австрия в крайна сметка не избра крайнодесен президент; но Италия е от месеци пред сценария „Гърция 2“, при това в много по-огромни мащаби, ако падне кабинетът на Матео Ренци...

- Датата 4 декември до голяма степен се оказа знакова за политическите процеси в Европа с гласуването за президент в Австрия и референдума за промяна на конституцията в Италия. Защото независимо от резултатите тези два вота дават основание да се запише 2016 г. в историята като годината, политически разтърсила основите на евроатлантическия свят.

Гласуването за излизане на Обединеното кралство от ЕС, победата на Тръмп в САЩ, загубата на Ренци на референдума в Италия и дори обстоятелството, че близо половината австрийци гласуваха за крайно десен кандидат за президент едва ли могат да се считат за поредица от случайни отклонения от правилото. Те оформят характеристиките на една дълбока системна криза. Това са процеси, произтичащи от неспособността да се намери адекватен отговор на предизвикателствата на глобалния свят - кризата на националната държава, загубата на индивидуална сигурност и перспектива, разтварянето на ножицата на неравенството както в рамките на отделните държави, така и между тях, размиването на националните социални баланси в глобалните дисбаланси и превръщането на бедността, безработицата, пандемиите от проблем на Африка в проблем на Европа и т.н.

- Факторите от новата реалност на света като че ли ни затрупват?

- Процесите се развиват толкова компресирано във времето, че човечеството изостава в тяхното осмисляне и дебатите се свеждат по-скоро до констатации при отсъствието на ясна и обща идея за това как бихме желали да изглежда светът след едно или две десетилетия. Затова и мерките за справяне с кризата се свеждат до стария инструментариум, който се оказва неработещ пред новите проблеми. А откатът към вътрешно затваряне и изолационизъм в рамките на националната държава е по-скоро израз на своеобразен политически щраусов синдром: защото проблемите остават да съществуват отвъд границите - или отвъд стената, каквато е съвременната тенденция.

Сам по себе си референдум в страна като Италия за промяна на конституцията не би следвало да предизвика трусове в Европа. След отхвърлянето му просто в страната ще продължи да функционира досегашната конституция. Но тази констатация е твърде неточна, защото при нея националният факт е изваден извън контекста на международния процес. Иронията на ситуацията тук е, че срещу промяната (на конституцията) гласуваха тези, които искат промяна на статуквото - на системата, на властта, на управляващите. Иначе казано, италианците гласуваха с „не” не на референдума за конституцията, а на референдума на правителството.

На пръв поглед ситуацията в Австрия е точно противоположна. Там крайната десница загуби, но това едва ли може да се приеме като обръщане на тенденцията. Резултатите свидетелстват за дълбоко разделено общество, при това с нарастващо взаимно неприемане.

- Догодина следват и други решаващи вотове - президентският във Франция с очаквания пробив на Марин льо Пен; парламентарните избори в Холандия, където Герт Вилдерс (техният Фарадж, ако искате) е не само фаворит, но и подобно на Льо Пен говори за излизане от ЕС, има ли положителни перспективи за Европа през 2017 г.?

- Реално в евроатлантическия свят повсеместно шества, а и побеждава (във Великобритания, САЩ, Италия) „чистият популизъм”. Но в Европа тече процес на трансформация на популизма в крайно десен идеен радикализъм, черпещ ресурс от страховете от мигрантската криза и ескалиращ в откровена ксенофобия. Както в Австрия, так и в Холандия и във Франция десният радикализъм е политически структуриран със свои партии и обществено легитимиран чрез съответното парламентарно представителство. В Австрия той не постигна победа, но възходът му е видим практически повсеместно. И до голяма степен вече въпросът не е дали, а кога и къде те ще осъществят своя управленски пробив. Има основания да се очаква, че заплахата от крайно дясно управление ще обедини традиционното ляво и дясно на втория тур на президентските избори във Франция (както това вече се случи срещу бащата на сегашната лидерка на Националния фронт Марин льо Пен), а в Холандия - за изолиране на Партията на свободата на Вилдерс, дори и тя да победи в парламентарните избори. Но партиите от т.нар. мейнстрийм: първо, до голяма степен изгубиха собствената си взаимна алтернативност - между ляво и дясно; и второ - не показват, че са в състояние да предложат разумна и най-важното - реализуема програма за излизане от кризата. Те се възприемат като част от статуквото, а не като негова алтернатива. Нещо повече, обединявайки се срещу десния радикализъм, те парадоксално укрепват неговите позиции като единствена алтернатива на това статукво.

- Докато радикалните партии в Европа създават усещането на единен фронт срещу статуквото?

- Десните националисти днес са заедно - в борбата срещу Брюксел, срещу интеграцията, срещу чужденците, за повече национална държава в Европа. Политическата логика обаче сочи, че при тяхна победа утре те ще се изправят един срещу друг именно защото са националисти - с всички произтичащи от това неприятни реминисценции за периода отпреди повече от 80 г.

В източната част на континента национализмът постепенно се облича в реваншистки одежди и вече е налице победилият „държавен национализъм” в две страни.

Това очертава трудна следваща година за Европа, съпроводена с политически трусове и колизии. Където Брюксел играе ролята на удобна политическа „боксова круша” и оправдание за проблемите за всички национални политици - и умерени, и екстремни. Това от своя страна ще направи още по-необходими дебатите накъде върви ЕС, ще тръгне ли по линията на спасяването поединично, или ще намери сили да издигне интеграцията на ново ниво - по-близо до Европа на гражданите, обръщайки тенденцията за трансформация на евроинтеграцията в евробюрокрация.

- Какви са шансовете на Ангела Меркел да увлече за четвърти път германците да я последват в авантюрата й?

- Изборите в Германия през есента на следващата година се очертават не просто като вътрешногермански политически въпрос - те ще бъдат избори на Европа и за Европа. Защото от тях до голяма степен ще зависи и накъде ще върви континентът поне в средносрочна перспектива. След присъединяването на Източна Европа към ЕС Европа става все по-германска - с всички плюсове за Германия, а и за ЕС, но и с редица проблеми от гледна точка на концентрацията на влияние и отговорности и загубата на континентални баланси.

И в Германия, както и в повечето европейски страни, се наблюдава очевидното противоречие между стремежа за промяна и запазване на стабилността - като гражданите имат чувството, че са изправени пред трудния избор да запазят статуквото, което не харесват, или да изберат несигурността на промяната, от която се боят.

Въпросът в момента е доколко крайно дясната „Алтернатива за Германия” е политическата алтернатива на Меркел в Германия. Или казано по друг начин - ще спечели ли Меркел като единствена алтернатива на „Алтернативата”? И като гарант за политическата стабилност на обществото. Защото социалдемократите като младши партньор в кабинета на Меркел изгубиха своята алтернативност - а в немалка степен и своята политическа физиономия. Едва ли историческата памет на германците ще позволи десните националисти да поемат властта в страната, но изглежда сигурно, че те ще направят своя парламентарен пробив в Бундестага.

- Овладяването на миграцията и проблемите на сигурността са основните въпроси, които с основание терзаят европейските избиратели. У нас като че ли в по-малка част или поне не изпъкват по този начин покрай политическата реторика - в правилна посока ли вървят дебатите в България и ако не - на кои основни предизвикателства трябва приоритетно да се обърне внимание? Избори предстоят в крайна сметка.

- Бежанската и мигрантската криза ще продължат да бъдат основен проблем за сигурността на Европа, докато не се решат проблемите за тяхното възникване: войната - за бежанците, и бедността - за мигрантите. Доколкото няма изгледи който и да било от тях да намери скорошно решение, то очевидно усилията в момента са насочени към ограничаване на последиците и печелене на време чрез укрепване външните граници на съюза, вкарването на процеса в полето на законността и урегулиране на неговите количествени параметри.

На ниво държава България, независимо от нерядко екзотичната артикулация на позиции и аргументи, успя да устои на изкушението да предприеме популярни, но практически неприложими мерки за самозатваряне и прехвърляне на проблемите на съседите, настоявайки през цялото време за общоевропейско и солидарно решение. Което има своята логика, доколкото страната е външна граница на ЕС, първа посреща натиска и отсъствието на общоевропейски решения би превърнало проблема в двустранен българо-турски.

От друга страна, дебатитет в българското общество са силно политизирани, проблемът се използва за акумулиране на политически ресурс и най-важното - има опасност естествените страхове за сигурността (национална и лична) постепенно да се трансформират в омраза и агресия. Което крие сериозни рискове от генериране на напрежение в страната, издълбаване на дълбоки разделителни линии и конфронтация по линия етнос и религия вътре - дори и при намаляване на натиска отвън.

- Да погледнем и към света - Доналд Тръмп плаши много, най-вече с непредсказуемост - онази черта, която световната политика мрази най-много - какъв фактор ще са САЩ според вас през идните години в политиката на Европа?

- Една от основните интриги през следващите години ще бъде как САЩ ще менажират прехода си от самотен лидер на света след разпада на двуполюсното противопоставяне до един от факторите, макар и основен, на един многополюсен глобален свят. Това определено няма да бъде прост и лесен процес, защото означава на първо място загуба на влияние и ресурси, с които никой не се разделя доброволно. Обама като че ли бе първият американски президент, който осъзна този проблем и се обърна с лице към глобалните проблеми само за да докаже, че все още на този въпрос няма адекватни отговори. И Клинтън, и Тръмп търсеха отговора в посока възвръщане на американското лидерство - единият чрез преутвърждаване на доминацията извън страната, а другият - чрез консолидация на ресурсите вътре в САЩ.

Същевременно появата и утвърждаването на нови глобални играчи (Китай, Индия, Русия, Бразилия и т.н.) и засилването на политическото влияние на редица регионални лидери (Турция, Иран, Саудитска Арабия и др.) неминуемо ще доведе до нарушаване на досегашните баланси - и икономически, и финансови, и политически, и в сферата на сигурността. Тук следва да се добавят и новите глобални не-държавни фактори - международният тероризъм, радикалният ислям и дейността на ДАЕШ, бежанската и мигрантската вълна и т.н. От тази гледна точка стабилността едва ли ще споходи човечеството през следващите години.

Очевидно президентът Тръмп ще бъде доста по-различен от претендента Тръмп по силата на държавните отговорности. Но в периода на взаимна адаптация - на Тръмп към света и на света към Тръмп, най-предсказуемата характеристика изглежда непредсказуемостта на новия президент на САЩ. Която вероятно ще наложи много по-личностен отпечатък върху американската външна политика - с потенциала както да намери неочаквани подходи за преодоляване на дълбоки противоречия с някои страни (следвайки заявката му за подобряване отношенията с Русия), така и да изостри рязко напрежението с други (Китай, Иран). Като и в двата случая няма гаранции за дългосрочността на тези процеси.

НАШИЯТ ГОСТ

Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Член на Съвета по европейска интеграция в Министерския съвет (1996-1997 г.), на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.), заместник-министър на външните работи (2005-2009 г.) и посланик в Лондон (2009-2012 г.). От 2012 г. е директор на Института за икономика и международни отношения.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта