Той е носител на най-престижни български и световни награди за литература, но в погледа му няма и капка високомерие – общува с колегите си и с новите генерации писатели у нас напълно равностойно, от мълчанието му струи прозрение, мъглявините от хиляди изписани думи кръжат като ореол, а усмивката му е все така самоиронична, мистична, необятна. Писането за него е като дишането.

Любомир Левчев навършва 83 години. Поетът празнува два пъти – официално се води роден утре, 29 април. Той обаче разбира, че се е появил на бял свят два дни по-рано, но е закъсняло записването му. Независимо от това вратите на гостоприемния му дом покрай Докторската градина са отворени за гости, както са били през последните 50 години.

Такава е атмосферата в този дом, където са купонясвали с часове, спорили са за поезия и политика, но накрая са си тръгвали по моста на световното поетично приятелство такива колоси като Владимир Висоцки, Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Гор Видар, Уилям Мередит, Джон Чийвър, Жан-Ерве Базен, Джани Родари, Рафаел Алберти, Янис Рицос, Алберто Моравия и десетки още творци. Идвали са дори Нобеловите лауреати Габриел Гарсия Маркес и Тумас Транстрьомер, за да видят ценни книги и картини, да усетят духа на българския интелектуален елит, да изкажат възторга си от поезията на Левчев и от дързостта му в годините на голямото разделение “отсам и отвъд” Желязната завеса да се осмели да събере над 160 писатели (крайни егоцентрици!) от целия свят под един покрив. И да ги накара да си говорят за мир...

А какво се случваше тогава? Това би било тема на многотомни изследвания. Но кой пръв разказа за емоционалния фон в контекста на протоколните факти? Именно Любомир Левчев стана летописецът на това време с трите си мемоарни книги: “Убий Българина!” (1988) и “Ти си следващият” (1998) и “Панихида за мъртвото време” (2011). През 2015 г. те бяха преиздадени заедно и взривиха с полярни оценки българското литературно пространство. В интернет форумите и във Фейсбук месеци наред се водеха словесни престрелки “за” и “против”, от “осанна!” до “разпни го!”...

Още Ницше обаче беше убеден, че героят е цел на историческото движение, causa finalis, а не предпоставка за катаклизмите на всяка епоха. А поетът написа три романа, сякаш за да каже: “Повече от всичко Героят е разпънатият Автор”.

Любомир Левчев е писател-режисьор на философската пантомима. Той съумя да транслира предимствата на поезията си в стълбове на една лирофилософска мемоарна проза, която затвори половин век от историческата ни окръжност в безграничността на въображението му.

Хегел е казал, че “великият човек ни осъжда да го обясняваме” – точно това се опитвам да направя и аз в тази статия. Любомир Левчев е диалогичен писател, той в никакъв случай не изповядва максимата De me ipso scribo (само за себе си пиша), той априори “вкарва” в текста си възможните въпроси, опровержения, възклицания, мнения на читателите си...

Левчев е създателят на мистичната поезия у нас. Започнал творческия си път в средата на 50-те години на 20 век, приковал вниманието на читатели и критици още с първата си стихосбирка “Звездите са мои” (1957), той не спира да изследва капаните на словото повече от 60 години. Издал е 75 книги в 36 държави. Само след дни – на 30 април, той лично ще представи в Националната библиотека най-новата си книга “Островът и всичко останало” (изд. “З. Стоянов”, 2018). В нея ни изненадва играта с думите, самоиронията, авантюристичният дух, алтернативната диалогичност, катарзисът...

Само един магьосник на думите като него умее да изведе метафоричната съблазън извън литературността, където всеки би разчел произволно посланията му: “Стоя като йероглиф с протегната ръка.”

Ако някой днес ме попита има ли факт с митологичен ореол в близката ни история – бих му отговорила: ще ти разкажа за Световните писателски срещи в София, за които никой след Промяната не се осмели да произнесе нито осъдителна дума, нито реалистична политическа квалификация.

Доста преди да се заговори за България в Европейския съюз, един интелектуалец написа: “Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и смъртта повтаря до безкрайност един урок, който ние никога не научаваме”.

Точно този рицар на духа проникна в метаморфозите на съвременната личност и съзря най-важното за твореца изобщо: “Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.”

Този рицар на духа никога не е носил маска, той стои прав пред съвестта си и подписва знаците по своята Via Dolorosa с името си: Любомир Левчев...

 

Смисълът на живота

“Може би смъртта е също само една гувернантка, която ни отвежда по обратния път – от говора на мигновението към мълчанието на вечността. Смисълът на човешкия живот започва от чувството за свобода. Аз разбрах твърде късно колко различни неща са истината и справедливостта. Господар на справедливостта е моралът. А истината няма господар.”

 

За него

Поетите нямат възраст

Имам свое мерило – писателско – за стойността на един текст. Когато прочета нещо, ако то ме трогне, си казвам: Бих искал да съм го написал аз. Често си го казвам, когато чета стиховете на Любомир Левчев. Струва ми се, че винаги съм познавал Любо. Помня как неочаквано се появи първата му книга. Лежахме в тревата, гледахме облаците и той сподели, че ще умре на трийсет години. Тогава и двамата не знаехме, че поетите нямат възраст...

Акад. Антон Дончев, писател

 

Опази целостта на своя невидим свят

Любомир Левчев успя да опази целостта и неприкосновеността на своя невидим свят – света на поезията. Той зазида сянката си във всеки свой ред – ту прям и силен, ту нежен и уязвим, ту насмешлив и горчив... Александър Блок казваше, че поетите се различават от останалите хора по “чувството си за собствен път”. А пътят на Любомир Левчев е действително Път на Поет и той яростно брани всеки сантиметър от него.

Валентина Радинска, поетеса и преводачка

 

Подарък е да срещнеш такъв човек

Мемоарните книги на Левчев – “Убий Българина!”, “Ти си следващият” и “Панихида за мъртвото време” представят пъстрата мозайка от събития на един динамичен живот, изпълнен с много превратности и срещи с незабравими личности. За мен е чест да бъда негов издател и истински подарък да го срещна в този живот. Сигурна съм, че има и ще има още много от тази история, която да бъде написана и споделена, защото както казва самият Левчев – “всеки истински роман е една човешка история”.

Виктория Бисерова, издателка