Здрави нерви, търпение, сръчни ръце, добър слух и четири вида дърво. Това са базовите съставки на рецептата, по която от 23 години варненецът Боян Матев, основател на 30-годишното сдружение „Приятели на класическата китара“, майстори акустични струнни инструменти. Всяка от излезлите изпод ръцете му 48 китари е уникат, защото няма двойник. В ерата на новите технологии 58-годишният лютиер залага на традициите, положени от бащата на съвременната китара Антонио Торес през втората половина на XIX век. Предпочита да твори шедьоврите си по т.нар. испански метод заради логичната последователност при изработката и сглобяването на отделните елементи от инструмента. „Технологичното време за това е около 180 часа, но реално една китара гълта около 3 месеца, защото всеки вид дърво трябва да се обработи предварително, а след всяка операция материалът трябва да бъде оставен да изсъхне“, обяснява майсторът.

Тънкия занаят той упражнява в миниателие в дома си. Пак в домашни условия - на балкона и в хола, през 1993 г. сътворил първата си китара, която пази и до днес. Направил я в почивката между две турнета в чужбина. „Лютиерството е третата ми професия. Преди да се заема с него, завърших техникум за стругаро-фрезист, а после - естрадния отдел на консерваторията с профил китара“, обяснява Матев. По най-популярния музикален инструмент се запалил на 11 г. покрай „Бийтълс“. Тръгнал на уроци в школата на транспортните работници при Петър Марков, но решението да обвърже живота си с музиката дошло след концерт на Пако Карбонел. „Тогава се запалих по класическата китара. Започнах да изучавам сериозно и теория. Уроците в техникума куцаха, стругарството остана на хартия, макар че и до днес техническите познания са ми от полза. За щастие в консерваторията не искаха бал, а оценяваха кой как се представя на изпита. Първите ми два опита бяха неуспешни, но бях упорит и при третия се класирах първи“, с усмивка си спомня Матев. Благодарен е на учителите си Любен Харалампиев и Александър Петков, който го запалил по джаза. Прясно дипломиран, Боян първо станал учител по китара в музикалното училище във Варна. След 2 г. обаче сменил попрището и хванал дългия гурбетчийски път.

Последните четири години от социализма и първите осем от демокрацията прекарал в турнета в Норвегия, Швейцария, Австрия, та чак до Гренландия. След като скъсал с ергенлъка, с него по гастроли тръгнала и съпругата му - певицата и вокален педагог Кремена Матева. На път из Европа се родила и идеята да учи лютиерство. „В Западен Берлин видях китара на прочутите испански лютиери Рамирес. Тогава струваше 6000 марки. Бях запленен от този инструмент. Винаги съм имал желание да работя с ръцете си, удава ми се. Нямаше как да чиракувам при майстор, все пак трябваше да свиря, за да се изхранвам. Но за щастие открих богата специализирана литература с подробни описания от щатски и испански лютиери. Четох много и накрая направих първата си китара, а 5 г. по-късно лютиерството се превърна от хоби в професия“, разказва самоукият майстор.

Днес с негови инструменти свирят студенти, преподаватели, ученици и концертиращи китаристи в държави от три континента - България, Швейцария, Оман, Канада и САЩ. Отвъд океана след дни ще отпътува последното произведение на Матев - нестандартна изрязана класическа китара. Направена е от американски червен смърч, мексиканско кокоболо, абанос и махагон. Струните поддържа кравешки кокал, а сглобките на корпуса са изящно кантирани не само за красота, а и за да не влиза влага в лъскавия инструмент, завършен с шеллак. „Този лак е натурален, добива се от индокитайски насекоми, които отделят по дърветата подобие на прополис. След обработка продуктът се продава на люспи, които се разтварят в спирт и се втриват в дървото за китарата“, пояснява лютиерът. Материалите той си доставя от специализирани магазини в Испания, САЩ или Германия. Дървените заготовки идват поне с 2-3 мм по-дебели от нужното. Режат се огледално, дълго се сушат, а после идва ред на големия майсторлък, защото лютиерът трябва да успее да съчетае акустичните свойства на различните дървета и да изкара най-добрия звук.

„Най-важна е горната дъска, която всъщност е мембрана. Ако не е добре изтънена, звукът става мътен. Аз я настройвам с почукване и я изтънявам, докато получа нужния резонанс“, влиза в детайлите на занаята Матев. Според него за тази дъска се ползват смърч или кедър, а за страничните и задните - екзотични видове. Най-добър, но почти неоткриваем и затова рекордно скъп материал е африканското черно дърво. Отлични качества има и бразилският палисандър, но и той е табу, след като властите забранили износа му заради масовата сеч. Затова лютиерите ползват индийски палисандър, кокоболо, падук, махагон, а изборът прави клиентът. „За акустиката е важно дървото да е плътно, а колкото по-тъмно е и с по-близко разположени жили, толкова е по-високо качеството му“, подчертава Матев. Важен е и видът на оребряването, което е под корпуса и не се вижда. Модните тенденции вкарват в този елемент и авангардни материали като карбон или ползвания в самолетостроенето номекс. „Поставен между тънки листи от смърч и кедър, той наподобява мембрана, която дава силен звук. Тембърът обаче е различен от традиционния, затова не ми е по вкуса, както и металните струни, но крайната дума има клиентът“, казва лютиерът. Той е категоричен, че всеки етап от ръчната изработка на нов инструмент изисква пълна концентрация, защото иначе скъпият материал отива в коша. „Колкото и прецизен да си обаче, никога не можеш да произведеш две напълно еднакви китари. Всяка е уникална, а и човек може да си поръча дизайна - с по-широк или тесен гриф, с различни розетки - овални, кръгли, дори надписани. Затова цените са различни от тези на фабричната конфекция за 150 лв. Няма как, само един ключ за хубав инструмент струва двойно повече“, коментира майсторът. Според него ръчно направени китари в бутиковите ателиета на известни марки като „Тейлър“, „Мартин“ и „Ямаха“ стигат и до 20 000 долара, а минимумът за Европа е 3000 евро. За нашия пазар обаче сумата е твърде солена и затова лютиерски шедьоври се продават и на половин цена.