Великият английски актьор сър Майкъл Кейн представи на фестивала във Венеция нов документален филм, озаглавен „Моето поколение“, който проследява живота на Острова през 60-те години на миналия век – времето, в което той се превръща в най-голямата филмова звезда на Британия.

Майкъл Кейн се ражда преди 84 години в семейство от работническата класа в южен Лондон. Майка му е чистачка, а баща му работи на рибарско пристанище. Въпреки скромния си социален произход той достига абсолютния връх на актьорската професия и през 60-те става екранна икона и международен секс-символ. Днес, половин век след своя личен триумф, Майкъл Кейн се връща към онова време с „Моето поколение“. Той е ко-продуцент и разказвач на тази история за трансформация на британското общество, когато започва разместване в пластовете на класовата система и един сив дотогава свят се изпълва с цветове.

Филмът показва бурната епоха на 60-те през очите на Кейн, супермодела Туиги, Роджър Долтри, Пол Маккартни, Мариан Фейтфул, Дейвид Бейли и други знакови представители на времето. Документалният проект е иницииран от импресариото Саймън Фулър, а режисьор е Дейвид Бати, който е работил по сценарий на Иън Ла Френаис и Дик Клемент. Филмът предлага изобилие от архивни материали.

„Много важен аспект от правенето на „Моето поколение“ се състоеше в изчакването на всички тези знаменитости да се освободят от ангажиментите си и да отделят малко от времето си, за да ги интервюираме“, споделя Кейн. „Тогава беше време на промяна, спомням си, че бях спечелил някаква специална стипендия за класно училище. Този шанс промени живота ми и отвори вратите пред мен. В процеса на взимането на интервюта с всички тези звезди се оказа, че всеки рок изпълнител от онова време е имал почти същия път, и е успял да получи качествено образование в едно от тези престижни училища. И то срещу нищо, без пари. Аз и останалите хора от моето поколение искахме да си прекарваме добре, забавлявахме се, но в същото време бяхме сериозни ученици и успяхме да култивираме и поддържаме силна работна етика. В крайна сметка всеки един от хората, с които израснах стана богат“, разказва актьорът.

Кейн си спомня и за времето преди настъпването на 60-те години на миналия век. В неговите очи това е сурова епоха на криза, сивота и стагнация. Той се ражда по време на депресията и израства в периода на Втората световна война: „Всеки ден чакахме телеграма, за да разберем дали нашият баща е загинал на фронта. Войната свърши. После ни изпратиха в Корея. Върнахме се от тази нова война и бяхме депресирани, в ужасно настроение и състояние на духа. Мизерията се усещаше навсякъде. После дойдоха 60-те и ние колективно решихме, че ще започнем да се развличаме и да извличаме наслада от живота.“

Първоначално доброто прекарване за младите хора от неговото поколение е било трудна задача. Тогава още е нямало поп музика по БиБиСи, а Кейн и компанията му слушат радио Люксембург и станцията на Американските военни сили. Това се случва в контекста на Студената война и непрестанната заплаха от взиаимно ядрено унищожение. Тази ситуация допълнително стимулира Кейин и приятелите му да желаят да се забавляват докато могат и изостря техния апетит за хубав живот. „Нищо не можеше да ни спре – нито ядрения Армагедон, нито неодобрението на по-възрастните“, спомня си носителят на две награди „Оскар“.

Кейн започва своята акторска кариера с училищна пантомима. По това време театъра и киното не са от най-притегателните места за момче от работническата класа от Южен Лондон. Кейн говори с презрение за тогавашните британски филми, които били пълни с представители на висшите класи: „Тогава смятах, че всички актьори и актриси са херцози и херцогини – така говореха, че наистина сякаш излизаха директно от аристократичните кръгове.“

Кейн споделя, че по това време не е имало филми за хора като него: „Когато аз бях млад актьор, в Англия се усещаше остра липса на кино и театър за обикновени хора. Затова разбрах и защо Питър О’Тул стана звезда в The Long And The Short And The Tall – първата пиеса за редови британски войници. Спомням си как с моите приятели постоянно гледахме американски военни филми защото те показваха живота на редниците и ние можехме да се идентифицираме с това. Британските филми бяха само за офицери и ние никога не отивахме на тях“.

Първите години на Кейн като актьор са трудни – той бачка здраво в малки ролички заедно със своя приятел Оливър Рийд във филми на Норман Уисдъм, който меко казано не се е отнасял добре с поддържащите изпълнители.

Роден като Морис Джузеф Майкълуайт младши, той решава да смени името си на Майкъл Кейн, вдъхновен от филма The Caine Mutiny от 1954-а с участието на любимия му актьор Хъмфри Богарт.

Пробивът за Кейн идва с филма „Зулу“ от 1964-а, където играе офицер от висшата класа. Първоначално е трябвало да играе ефрейтор от работническата класа, но американският режисьор Сай Ендфийлд решил, че младият Майкъл - висок, слаб и рус – прилича повече на офицер и го попитал дали може да играе с престижен акцент на човек от висшите класи. Кейн отвърнал, че може да се справи с всеки проклет акцент в английския език.

„Продължавам да твърдя, че аз никога нямаше да получа тази роля, която в крайна сметка стартира кариерата ми, ако режисьорът беше англичанин. Снобското самосъзнание беше дълбоко вкоренено, но скоро настъпи промяната и хората осъзнаха, че работническата класа не е толкова тъповата, колкото е изглеждала и, че и там има талант“, разказва Кейн.

През 60-те всички отиват към Лондон, където изкуството, киното, и поп музиката процъфтяват: „Спомням си един приятел на име Дейвид Барън – актьор без работа – който бе решил да пише пиеси. Един път ми каза, че е решил да пише пиеси с истинското си име. Попитах го как му е истинското име и той отвърна: „Харолд Пинтър“. И така, Пинтър написа пиеса и аз играх в нея. Ето така се случваха нещата. Просто нямаше как да се провалиш – 60-те промениха страната завинаги. Но дрогата сложи край на епохата. Лично аз не се увлякох в наркоманската субкултура. Ричард Харис един път ми даде да пуша марихуана, хвана ме и започнах да се хиля толкова силно, че помислих, че ще получа херния. Смеех се неконтролируемо, дори не успях да си хвана такси, а беше полунощ. Повече не съм пушил трева, а и като актьор, не мисля, че е полезно за паметта.“

Въпреки пътешествието до 60-те, Майкъл Кейн не обича да дълбае много в миналото:„Не изпитвам носталгия. Не гледам назад. Чувствам се невероятен късметлия, защото уцелих точното време. Шейсетте години ме направиха.“ Разбира се, самият Майкъл Кейн също помага много 60-те да бъдат това, което са.