Македонистите посегнаха и на първите наши печатни книги

Часословецът на Яков Крайков е с 31 гравюри.

Най-ранната е Часословец, излиза във Венеция през 1566 г.

Марин Дринов обяснява „македонската връзка“ още в края на XIX век, когато на политическата карта няма „македонска нация“

 

Скопските историци си събраха лъжите в торбите и отидоха да умуват какво още да ни откраднат. Така наречената Българо-македонска комисия отложи заседанията до май догодина. На изпроводяк, комшиите посегнаха и на първите наши печатни книги.

„Ово су наши!“, обявиха техните тарикатски сайтове в разградения двор на интернет. Има наивници, които още им вярват.

Става дума за зората на кирилското книгопечатане. „Хронологията на явлението води началото си от последното десетилетие на XV в., негови центрове стават Краков, Цетине, Венеция, влашките княжества и локалноманастирските печатни ателиета на Балканите“, обяснява проф. Марияна Цибранска-Костова.

Следващото столетие Венецианската република е главното средище. През 1519-1520 г. сръбският войвода Божидар Вукович и синът му Винченцо отварят там типография. Книгите са разпространявани в сръбските и българските земи. В „Молитвослов“ от 1536 г. е поместено Житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий. Това е първото наше тиражирано по гутенберговски съчинение!

Божидар умира през 1540 г., предприятието управлява Винченцо, после минава в ръцете на българина Яков Крайков. От 15 май до 30 август 1566 г. той печата „Часословец“, сборник с канонични и апокрифни текстове. Книгата е 268 листа с 31 гравюри. Два дефектни екземпляра се съхраняват в пловдивската Народна библиотека „Иван Вазов“.

„Още това първо Яково издание показва големите съставителски и издателски качества на своя създател“, отбелязват палеографите Лидия Драголова и Божидар Райков.

През 1569 г. Яков Крайков пуска Псалтир в съдружество със сръбския издател Йеролим Загурович. После иде Молитвеник от 1570 г. пак със Загурович. Най-сетне са Различни потреби от 1572 г., самостоятелно издание на Крайков. Това са заглавията, които поставят темелите на българското книгопечатане.

Вътре присъстват Кирил Философ, Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски, Яким Сарандопорски. В псалтира е поместена и първата обява за наша книгопродавница: „И който, за каквато и да е потреба, пожелае от светите книги, то всички те са пренесени в град Скопие у Кара Трифун.“

„Това кратко съобщение е най-ранното свидетелство за съществуването на българска книжарница през XVI в. Повече подробности за Кара Трифун и за книжарницата му не са известни“, отбелязва Божидар Райков.

Кой е „първопечатникът“? Така наричат изследователите Яков Крайков. В Часословеца той се представя за потомък на стар свещенически род. Бил от Камена река близо до Коласийския град. По онова време Коласия е днешният Кюстендил, а Камена река е местност северозападно от него в полите на Осоговската планина.

В Псалтира обаче четем друго: „Аз Яков от пределех македонских, от места завом София, Крайков син.“

Заради топографското разминаване някои изследователи допускат, че има двама Яковци. Единият от Кюстендилско, другият от София. Тази заблуда е разсеяна през 1920 г. от проф. Беньо Цонев в списание „Духовна култура“. Той приема, че Яков Крайков е свързал себе си със София, защото е била далеч по-популярна в Европа от Камена река.

Марин Дринов обяснява „македонската връзка“ още в края на XIX век, когато на политическата карта няма „македонска нация“. „Първо и първо - пише той - ние тук трябва да се позапрем на бележката, в която Яков Крайков казва, че неговото родно място София се намервало в Македония. За разяснение на тая бележка доста ще бъде да напомним, че във Ватиканский препис от българский превод на Манасиевата летопис се намерва образът на българский цар Йоан Александър...“ Той е от XIV столетие, а през XVI или XVII век е добавена приписка на латински: „Йоан Александър Македонец, по просба на когото тая книга биде преведена от гръцки на български.“

„От тук става ясно, че по времето на Якова Крайкова и други писатели с името Македония са наричали изобщо българската земя“, заключава Марин Дринов. „Ово су наши!“, скандират скопските фалшификатори за първопечатните български книги. През май догодина пак официално ще отворят торбите с лъжите. Има наивници, които още им вярват.

 

Ловят риба със старобългарски ръкописи

В „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете“ проф. Куйо Куев изнася потресаващи истории за издевателства над българското книжовно наследство. Монасите на Атон например използвали за стръв наши пергаменти.

Пергаментът е кожа от неродено агне, най-добрият за улов на средиземноморски паламуд. Черноризците късали книгите и закачали парченца на въдиците. Дърпали и изтегляли рибата.

По волята на съдбата Иван Александровото четвероевангелие е спасено от тази гавра. Това е най-богатият на миниатюри среднобългарски книжовен паметник.

Създаден е през 1356 г. в Търново по нареждане на българския владетел.

По време на турското нашествие ръкописът е изнесен на север от Дунав. Там е притежание на влашкия феодал Александър Добрият. В началото на XVII век евангелието попада в атонския манастир „Св. Павел“.

През 1837 г. гост на манастира е лорд Робърт Кързън. На тръгване игуменът иска да му подари нещо за спомен. Благородникът избира книга. „О! С всяка готовност, ние не си служим със старите книги и мене ще ми бъде драго, ако вие приемете една“, умилява се божият служител.

Англичанинът сочи евангелието, което го е потресло с изяществото си. „Мъчно повярвах, че той ще ми я подари, а когато игуменът ми я подаде в ръка, аз се събудих като от сън“, признава лондонският колекционер. За капак приема още два ръкописа.

Кързън обаче се чувства крадец. Наясно е, че е ограбил светата обител. „Както и да е, преди да замина, като едно утешение на съвестта си, аз дадох няколко пари за църквата“, споделя той.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи