През целия период, както и през вековете преди и след това, Македония е била и си остава земя, населена с българи

Реалният Марко не е борец срещу нашествениците, а османски васал

Една от спекулациите с българската история е неточното, а често и тенденциозното представяне на съдбата на историко-географската област Македония през XII-XIV век. Създало се е погрешното впечатление, че тази част от българските земи е владяна от нашите царе само за определени периоди, едва ли не епизодично. Да не говорим за учебниците, издавани в Скопие, където България отсъства почти напълно от историята на “македонскиот народ” в онази епоха... Истината е, че през целия период, както и през вековете преди и след това, Македония е била и си остава земя, населена с българи.

Още с възобновяването на българското царство от Петър и Асен през 1186 г. земите на днешна Македония са във фокуса на тяхната политика. В югозападните земи е изпратен Добромир Хриз, който превръща в център на българската власт крепостта Просек (при дн. Демир капия) на река Вардар. Хриз е принуден да лавира между Константинопол и Търново, изграждайки една “малка България”... През 1202 г. цар Калоян присъединява владенията на Хриз, но през 1208 г. загубилият борбата за търновския трон севастократор Стрез, брат на цар Борил, със сръбска подкрепа завзема Просек. “Малката България” в земите по Вардар се появява отново. През 1214 г. севастократорът става жертва на заговор на сръбски агенти, в който незавидна роля играе Сава, бъдещият национален светец на Сърбия... Отново при Борил неговият братовчед Алексий Слав откъсва от Търново Западните Родопи и югоизточната част на Македония. След победата на цар Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. владенията на Слав отново са под контрола на централната власт. В средата на XIII век обаче, в резултат на татарските нашествия и настъпилата политическа криза, България губи южните си земи в Македония за сметка на Византия. И все пак, запазва голяма част от областта – да припомним, че цар Константин Тих Асен (1257-1277) идва на престола в Търново от Скопие.

Земите на Македония са загубени почти напълно след въстанието на Ивайло (1277-1280), при т.нар. татарска хегемония в края на XIII век Сърбия се възползва от проблемите на източната си съседка и завладява Скопската област. България прави опит за реванш при Михаил ІІІ Шишман Асен (1223-1330), но губи войната. На 28 юли 1330 г. сърбите печелят битката при Велбъжд/Кюстендил – не със силата на оръжието, а с измама, нарушавайки сключено примирие! Така България губи стратегическата инициатива, а в хода на византийските граждански войни цяла Македония е завладяна от Стефан Душан (1331-1355). Българин по майка, Душан избира за столица на Сръбското царство ... българския град Скопие! След смъртта на най-великия сръбски владетел обширната му държава започва да се разпада. В завладените български земи се формират локални държавици, най-значителни от които са тези на крал Вълкашин със столица Прилеп и на Константин Драгаш с център Велбъжд/Кюстендил. За тогавашните сръбски, византийски, албански, турски и западни автори тези “княжества” са населени с българи, управлявани от “български князе” и “крале”. Най-известният от тях без съмнение е крал Марко (1371-1395). Както беше показано от проф. Христо Матанов, етнокултурната характеристика на всички тези държавици е българска и никаква друга.

Както е известно, легендарният Крали Марко от нашия фолклор, освободителят на “трите синджира роби”, има за прототип именно реалния Марко, най-големият син и наследник на крал Вълкашин. Уви, той не е борец срещу нашествениците, напротив – прекарва по-голямата част от управлението си като османски васал. Може би единственото му сходство с юнака от народния епос е ... неговият външен вид! От ктиторския портрет в църквата на т.нар. Марков манастир край Скопие ни гледа представителен, физически силен мъж.

Марко е роден около 1350 г. Тогава баща му, роденият в Херцеговина Вълкашин Мърнявчевич, е на служба при Стефан Душан и властната му съпруга, българката Елена, сестра на цар Иван Александър. Нейната съименница Елена, жена на Вълкашин и майка на Марко, най-вероятно произлиза от местното българско болярство. След смъртта на Душан (1355 г.) Вълкашин е “силният човек” в полуразпадналото се Сръбско царство. При слабостта на тогавашния му владетел цар Стефан Урош V (1355-1371), който няма деца, Марко е коронясан за “млад крал”. Това го прави наследник не само на крал Вълкашин и брат му деспот Йоан Углеша, но и на сръбската корона! В злощастната битка с турците при Черномен (26 септември 1371 г.) Вълкашин и Углеша загиват. Тази военна катастрофа поставя Марко в сложна ситуация, но поне през първите години от неговото управление той е признаван за сюзерен от повечето съседни властели. Един от примерите за влиянието на крал Марко е подкрепата му за византийския престолонаследник Андроник ІV през 1376-1379 г. – позиция, която съвпада с онази на цар Иван Шишман.

С течение на времето Марко губи голяма част от своите земи, запазвайки областите на Прилеп и Битоля. Уви, той се оказва “големият губещ” при разпадането на Душановото царство – Костур и Воден са заграбени от Радослав Хлапен, Охрид от Андрей Гропа, Източна Македония попада в ръцете на братята Драгаши. Не е ясно по какъв начин крал Марко е противодействал на тези процеси – общото впечатление е за пасивен, дори посредствен държавник. В личния живот на прилепския крал също има драматични обрати – той изоставя жена си Елена и заживява с Теодора, съпругата на болярина Гъргур (Григор). Под натиска на своя тъст Радослав Хлапен обаче Марко е принуден малодушно да се откаже от любимата си и да заживее отново със законната си съпруга...

Подобно на цар Иван Шишман, крал Марко поема васална зависимост към султан Мурад І към 1377 г. Докато той остава лоялен турски васал, собствените му братя явно са имали други разбирания – Андриаш и Димитър емигрират в Унгария, а Иваниш загива в бой с османците. Неслучайно името на Иваниш е записано в Бориловия Синодик на Търновската патриаршия като един от юначните българи, паднали в бой с османските завоеватели.

През 1395 г. Марко заедно със своя съсед Константин Драгаш участва в похода на султан Баязид срещу непокорния влашки воевода Мирчо Стари. На 17 май 1395 г. двамата български владетели от Македония загиват в битката при Ровине на река Арджеш, в района на град Питещ. Според Константин Костенечки крал Марко споделя с Константин: “Моля Бога да бъде помощник на християните, а нека аз пръв падна между мъртвите в тази война...” Къде е гробът на крал Марко не се знае. При Червен бряг се издига ниския планински рид Маркова могила, където е имало средновековна крепост и манастир. Нека припомним, че на старобългарски първичното значение на “могила” е “гроб”... Маркови “кули”, “камъни”, “стъпки” и т.н. има на много места по цялата ни земя, но друга “могила” не е известна. Не е ли възможно тялото на загиналия български владетел от Прилеп да е било пренесено в земите на Иван Шишман, който след 1393 г. е в дунавския Никопол? Дали гробът на Марко трябва да се търси при Червен бряг засега можем само да гадаем, но си струва най-малкото да се провери такава възможност.

Превръщането на Марко в епически герой, при цялата си парадоксалност, е свързано с традиции, наследени от най-древни времена. В образа на Крали Марко се извършва сложна симбиоза на представите за героя конник, чиито корени се крият в древната тракийска и (пра)българска митология. И това не е случайно – нека припомним, че Прилеп и “Керамисийското поле” са центърът на земите, в които през 680 г. се заселват Куберовите българи. Епосът за Крали Марко е “погълнал” и абсорбирал много по-стари сюжети, замъглил е образите на средновековни български царе, пълководци и “юнаци”. Народният поетичен гений въплъщава в образа на Крали Марко както стремежа към свобода и героизъм (”юначество”), така и към живот, пълен с приключения и фантастични подвизи... И, не на последно място, споменът за средновековния български воин, защитник на справедливостта и на своя народ.