Усещането ми в Хималаите беше като на Седемте рилски езера в България

Писателката Ягода Михайловска-Георгиева е носителка на трите най-големи литературни награди в Македония, а романите й постоянно се преиздават. Тя бе на литературно турне в България, организирано от издателите й от “Персей”, които публикуваха у нас двете й най-популярни книги. “Камъкът на твоя ден” и “Индиговият Бомбай” са белязани от личните преживявания на авторката, свързани с пътувания в Индия и Хималаите. Разговаряме с нея за познатата и непозната Индия и незаконната трансплантация на човешки органи там; за кармичния дълг и прераждането в съвременния свят; за изкачването на Хималаите като поклонение пред изконните светини.

- Вие сте един от най-четените македонски автори днес. Как станахте писател?

- Аз съм журналист по професия и филмов критик, а по любов съм писател. Винаги съм чела и обичала литературата. Така стана, че от пътуванията ми по света се родиха книги, които бяха харесани от читателите. За десетина години романите ми “Индиговият Бомбай” и “Камъкът на твоя ден” имат по 7-8 издания.

- В “Камъкът на твоя ден” се разказва за едно духовно пилигримство до Хималаите. Това съвсем не е пътеписен роман, макар и да е роден от реално пътуване до там, нали?

- Когато бях на Хималаите в четиричленна експедиция от Македония, аз изпитах невероятни неща, сякаш на границата на реалността и съня. За това разказва “Камъкът на твоя ден”. Преди заминаването ми за Хималаите бях критично болна, но бях обхваната от тази идея – да отида там, независимо че нямах никакъв планинарски опит, само се възхищавах на природата, без да я покорявам. И така: бяхме с мъжа ми в къщата ни в Маврово, високо в планината. Една сутрин събрах сили и взех решение. Едва изчаках мъжа ми да стане и да седнем да пием кафе. Казах му изненадващо: “Владо, аз отивам на Хималаите”. Той първоначално си помисли, че се майтапя, и попита: “Къде ще ходиш?”. “Да, на Хималаите” – повторих му аз, за да го проумее. После той ме попита: “Имаш ли нужда от това?” Отговорих му: “Имам.” За няколко месеца се стегнах и се възстанових здравословно. И заминах. Това е много точен пример колко важна е силата на духа. Ние само си мислим, че имаме крехко тяло. Сами си поставяме границите, а те могат да бъдат по-широки, стига духът ни да ги разшири. В един момент си мислим, че можем да скочим до тук, но в следващия можем да скочим и по-високо. “Камъкът на твоя ден” е книга метафора за извисяването, за стремежа да се изкачиш по-високо, да покориш върховете в себе си. Всички се стремим към истината, питаме се: “Кой съм аз, какво мога да направя? Дали съм само това тяло, или съм нещо повече?”…

– До колко метра се изкачихте в Хималаите?

– До 5000. Вървяхме по 25 км на ден. Попаднах в свят, който няма никаква връзка с реалността, както сме свикнали да наричаме градския си живот. Почувствах нещо невероятно. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече се откъсвах от реалния свят, ако изобщо това е истинският. Започнах да забравям всичко и всички от този свят. Спомнях си само за сина и дъщеря ми. Трудно е за обяснение – знаех, че съм македонка, от Скопие, че имам мъж и сестра, представях си дома си, но не и аз вътре. Споменът го имаше, ала аз не бях част от него. С изкачването нагоре и нагоре усещах, че сякаш влизам все по-навътре в себе си. А реалните неща – каква съм, каква е професията ми, къде живея, нямаха вече изобщо никакво значение. Подобно усещане имах на Седемте рилски езера в България.

- Кога бяхте там?

Отидохме на палатка през август, съвсем случайно. Бях чувала за учителя Петър Дънов, но не знаех нищо конкретно, както и че точно тогава там се събира Бялото братство. Първоначално дори се опитаха да ни изгонят. Попитаха ни: “Какви сте? Кой ви каза да си опънете тук палатката?” Аз отговорих: “Учителят Петър Дънов”. И те ни разрешиха да бъдем сред тях. Сходно с Хималаите беше не само усещането ми, чувството, което ме изпълваше. Същата беше и гледката. Седемте рилски езера там бяха същите като седем от стоте езера на Хималаите в “Свещената земя на бог Шива”. Ако бъдат поставени една до друга снимка на рилските езера до снимка на хималайските, няма да има разлика. Сякаш едната е “копи пейст” на другата. Мисля, че съвсем не е случайно това, че и на двете места по едно и също време презд август се събират поклонници.

- Романът ви “Индиговият Бомбай”, спечелил наградата “Роман на годината” в Македония, разказва за извисяващи, но и за стъписващи неща като продажба на човешки органи. Каква е истината и каква е художествената измислица в него?

- В Индия отидохме аз и съпругът ми, който е първият македонски уролог, правещ трансплантации на бъбреци. Заминахме, за да придружим наш приятел, който искаше да си купи бъбрек там – по полузаконен начин, в болница. Там това струва малко, 500 долара например. За нас е малко, но за индийците това са страшно много пари, с които могат да осигурят себе си и роднините си за цял живот. Мъжът ми беше просто за кураж. Той по принцип не желае да прави операции на наши близки.

Въпросът за купуването на бъбрек е и морален, и екзистенциален. Без него нуждаещият се от трансплантация ще умре. Без парите, които ще получи, бездомният и гладен индиец също би умрял не след толкова дълго. От пребиваването ми в Индия по този повод направих филм, който предизвика голяма полемика в Македония. 20 г. по-късно, през 2006 г., сестра ми Ана получи аневризма в мозъка и изпадна в необратима кома. Когато съпругът ми каза, че тя няма да се върне, аз реших да дарим бъбреците й.

– На кого?

– На хора, които имат нужда от тях. Вече 12 г. те ги носят. Единият бе присаден на млада албанка, другият е по-възрастен човек – македонец. Няма разлика между хората и затова не бива да се делят по възраст, пол, религия или националност. Пък ние се делим сами – този е българин, този е македонец, този е албанец, този е ром, този е мюсюлманин, онзи е християнин… и затова не е наш човек. А не бива така. Всички сме едни и същи. Един милиметър под кожата, какъвто и цвят да има тя, сме същите.

Поддържам връзка с хората, които носят бъбреците на сестра ми. Любопитното е, че не чувствам нищо, че не усещам тя да е до мен, когато съм с някой от тях. Нея я няма. Душата й я няма…

“Индиговият Бомбай” е плод на много реални факти – и на случилото се със сестра ми, и на преживяното и видяното в Индия. Разбира се, това не е дневник, а роман. Затова има много художествени моменти, фикция, която споява реалните истории. Но все пак винаги преживяното, онова, което си го изпитал върху себе си, е това, което можеш да разкажеш така, че после човек като го чете, да го съпреживява.

- Какви са духовните послания на романите ви?

- Идеята и на двете книги е една и съща: че най-големите пътувания са вътре в човека, надълбоко в себе си. Лесно е да си стегнеш куфарите и да пътуваш, но истинското пътуване е да проникнеш навътре в себе си, да се видиш какъв си, да се срещнеш със собствените си страхове и ограничения. Това е най-тежката битка, която може да водиш.

- Лесно ли пишете?

- Пиша, когато напускам Скопие и се усамотявам в къщата ни в Маврово. Тя е много отдалечена, в планината. Наоколо няма други хора и къщи. Откъсвам се от телефона, от интернет, не разговарям с никого и съм вглъбена в писането. През зимата под прозорците вият глутници вълци и става страшничко. Опасно е да си сама и аз се страхувах. Дори в началото взимах и една пушка и спях с нея. Но не беше заредена, нямаше патрони. Беше ми само за мое успокоение. Ако дойде някой, нищо не мога да направя. Пък и не искам, защото има ли патрони, заредена ли е пушката, тя сама гърми. Страхът е лошо нещо и те кара да натискаш спусъка и когато не трябва. Затова пушката ми бе празна и беше просто да ми дава смелост. Има и един интересен случай, който ми изкара ума. Пак беше зима и пак бях сама. И една сутрин се събуждам и виждам под прозореца си две пантофи, не мои, а чужди, никога не ги бях виждала. Сложени така, сякаш някой иска да ми каже: Внимавай, аз съм тук и те наблюдавам. Изплаших се много. Не спах цялата следваща нощ. Обаче след ден дойде да ме види как се справям сама един човек, който живее в този край. И ми разказа как кучетата им отмъкнали на жена му пантофите. Тогава на мен ми светна, че никой не иска да ме плаши…

- Бихте ли написали нещо за това как животът и обществото се промениха през последните десетилетия?

- Това трябва да ми дойде отвътре. Важен е личният момент, вдъхновението за подобно нещо. Има писатели, които се вълнуват от тази тема и написаха такива книги. Понякога нещата трябва да отлежат. Аз например написах “Индиговият Бомбай” 12 години след като се върнах от Индия. Нямах идея, че ще я напиша. Нито пък книгата за Хималаите. Наистина не знам утре какво ще ви дойде отвътре и ще излезе. Има писатели, които са се насочили точно към темата за обществените промени и това ги интересува най-много, но за мен не знам. Пък може и да се роди нещо като такава равносметка.

- Виждате ли поне една от вашите книги под формата на филм?

- Много често ме питат дали бих написала сценарий по някоя от книгите ми. Не знам. Обаче когато пиша книгите, сцените ги виждам като епизоди от филм, визуално. Но писането на сценарий не е моя работа. Трябва някой професионалист да се заеме с това. Да, има автори, които правят сценарии по свои книги или пък обратно – превръщат сценарии в книги. Аз обаче смятам, че това е различна работа. Работила съм като филмов критик, била съм във ФИПРЕСИ – Международната организация на филмовата преса, и съм навътре в нещата. Смятам, че всеки трябва да прави това, в което е най-добър, а не да се захваща с всичко. И може един ден някой да превърне например “Индиговият Бомбай” във филм.

- Какви са впечатленията ви от България след турнето ви тук?

Идвала съм преди много години в София и в Банско – на ски. Запалена скиорка съм и преди два месеца бяхме на ски в Норвегия с мъжа ми. Но сега открих България в цялата й прелест. Издателят ми беше положил грижи да се чувствам като у дома при вас. Беше направил перфектна организация. Срещнах се с чудесни хора и видях градове, които ще останат в сърцето ми. Ловеч е прекрасен, разцъфтял в люляци. Неслучайно Васил Левски го е избрал за своя столица. Изкачихме се до паметника му, видяхме крепостта там, където през Средновековието е признато Второто българско царство. В Ловеч ядох и най-вкусните гофрети на света. Пътувала съм в десетки държави, но като тези вафли в кафето на Вили до Покрития мост няма. Стара Загора е голям и многолюден град, пълен със забързани хора. На срещата с мен в къщата музей на големия български поет Гео Милев бяха дошли и много младежи, от което ми стана изключително приятно. А Хасково е толкова слънчево – и в буквален, и в преносен смисъл. Слънчеви са и хората му. Там бях гост на литературния фестивал и конкурс за дебютна литература “Южна пролет”.

- А София?

Тя е толкова променена, станала е красив европейски град. Разходих се по улиците й, сядах да пия кафе и да се радвам на минаващите, устремени нанякъде. Като се прибера в Скопие, ще разкажа на всички колко прекрасна е България, колко мили, сърдечни и гостоприемни са хората тук.

Нашият гост

Ягода Михайловска-Георгиева е родена на 3 март 1953 г. Над три десетилетия е журналист, есеист и филмов критик в пресата, а през последните 10 години работи като редактор в телевизия “Телма”. Автор е на поредица телевизионни пътеписи за Бомбай и за Гоа в Индия, за Катманду и Хималаите в Непал. Носител е на Рациновата награда за най-добра прозаична книга (за “Камъкът на твоя ден”), “Роман на годината” (за “Индиговият Бомбай”) и “Стале Попов” (2018) на Дружеството на македонските писатели (за най-новия й роман “Манастирът Фуентарабия”). Съпруга е на един от най-големите македонски хирурзи, който извършва трансплантации на бъбреци.