Младата актриса и певица чака звездния си час, а дотогава работи като треньор по канго джъмпс

- Марина, кога ще те видим на екран в някоя по-голяма роля?

- Имах главна роля в един сериал, от който снимахме пилотни епизоди, но за жалост той няма да се реализира. Предлагахме го на няколко телевизии, но имахме чисто административни затруднения. Сценарият за първи сезон е написан и аз все още имам надежда, че може да се получи нещо. Там ролята ми е много интересна - популярно, разкрепостено момиче, дете на богати родители. Чуждо ми е, че взема наркотици, по-точно кокаин, а аз не зная как се прави това. Трябваше да ме учат със стрит на прах аспирин. Имах право само на два дубъла, но се получи. За мен това е трупане на опит, макар и лош. Иначе имах епизодична роля в "Откраднат живот" - момиче със синдром на НАЕ (наследствен ангиоедем - б.а.). Това е болест, при която в един момент се подуваш и ставаш на бабуни. Тъкмо бях спечелила "Мис Родопи" и бях с някакво самочувствие, и изведнъж - два часа ми правят грим, с който приличам на Квазимодо... Иначе съм участвала в късометражни филми и други неща, които се гледат основно от наши роднини (смее се).

- Завършила си музикално училище, имаш шанс и като певица.

- Пробвала съм се в музикални формати два пъти. Първия път получих две "да", но бях много малка. Мисля, че не е това моят път. Там трябва не само да умееш да пееш, но и да се завъртят нещата около някаква драма в живота ти, защото форматът всъщност е риалити. Имам няколко авторски музикални клипа, единият - с Мишо Шамара. Завъртяха ги по телевизиите навремето. Тогава българската аренби музика прохождаше. В един момент осъзнах, че в това нещо само се влага, влага и не можеш да се издържаш от него. Трябва да имаш екип - мениджър, пиар, продуцент, а ние правехме всичко сами и ставаше много трудно.

- Как реши да учиш актьорско майсторство?

- Отначало беше уж като добавка към музиката, а след това се оказа, че трябва много да се отдадеш, за да се развиваш там. Ходиш на лекции, имаш и домашни - да учиш текстове, да упражняваш дикция, да изграждаш образи. И музиката ми остана на заден план. Не съм писала песни отдавна, имам две балади, които съм ги пускала само на клипче във фейсбук. Когато се явих на Мис София, попълних в графата за хоби/таланти: музика, актьорско майсторство, канго джъмп и организаторите веднага ме накараха да изпея нещо. Хареса им и ме накараха да пея и на самия конкурс. Това ми припомни каква тръпка ми е, защото отдавна не бях пяла на сцена.

- Какво очакваш да ти донесе титлата "Мис София"?

- Повече ангажименти в сферата на актьорското майсторство и музиката. Надявам се да се случат нещата, да се запозная с правилните хора, които да видят, че съм подходяща и да пожелаят да работят с мен. Никога не ми е било цел да бъда мис или модел. Като малка мама ме беше записала на манекенски курсове и много ми харесваше, но баща ми, който пътуваше с корабите, когато се прибра, каза: "Не, като пораснеш, ще ти обясня защо".

- И разбра ли защо?

- Да, когато пораснах, разбрах защо ме е отписал, но разбрах също, че ако подбираш хората, с които работиш, няма опасност да затънеш в разни задкулисни игри, да получаваш неморални предложения и т.н. На Мис София се явих, защото миналата година участвах на Мис Вселена България - Мис Свят България. Не взех корона, нито лента, но тогава видях самите организатори и колкото и да не сме имали време да общуваме с тях, защото беше много натоварено, се убедих, че това са хора, които знаят какво искат да направят и подхождат много сериозно към работата си, професионалисти са. Имам предвид Венета Кръстева, която е единствената, представяла България на Мис Свят и на Мис Вселена. Когато видях в интернет, че ще има кастинг за Мис София, се замислих дали ми е работа да участвам там, но понеже съм много интуитивна, действам на импулси, оставих решението за последния момент. И добре че опитах (смее се). Колкото и да казвам, че нещата са станали случайно, не мога да отрека, че си мечтаех да взема корона. Мис София не е случаен конкурс, нито е от онези, пошлите, които за мое съжаление медиите толерират.

Николай Милчев:

Сърцето на училището е в много тежка аритмия

Образованието днес не е ценност, то не води към успех и просперитет, огорчен е писателят учител

- Николай, в твоя сайт на 13 февруари се появи текст със заглавието "Престанете да демонизирате българските учители", защо?

- Този текст е израз на моята невъзможност да мълча повече, плюс гняв, плюс тревога, плюс безпомощност. Очевидно е, че срещу учителите се поде кампания, опитваща се да ги представи като неуравновесени насилници, които тормозят учениците и са заплаха за тях. Ясно е, че конюнктурата около така наречената Истанбулска конвенция и реакцията на българското общество трябва да бъдат подсилени именно с такива "инциденти". По-простичко - на обществото се казва: Има ли насилие над деца в България? Има. Има ли насилие над жени в България? Има. Давайте да приемаме Конвенцията.

- Откъде идва все пак твоят гняв?

- Гневът ми е, че на главите на учителите се слага шапката на позора.Тревога, че тази тенденция може да се разрасне и безпомощност - невъзможно да се противостои. Крайно време е да се кажат истини за училището, които се премълчават, замазват и фризират. Да се кажат не от космическите висини на министерства и неправителствени организации, а от класните стаи, от черните дъски и от дневниците. Тоест - от сърцето на училището. А сърцето на училището е в много тежка аритмия.

- Може би затова тъкмо теб поканиха на 18 февруари на разговор в БНР със заместник министър на образованието Деница Сачева. В този разговор обаче вие се разминахте тотално...

- С госпожа Деница Сачева говорим на различен език, а и живеем в различни светове. Тя мисли, че управлява успешно машината на образованието. А аз, едно винтче от машината, виждам колко се задъхва механизмът, как има нужда не само от основен ремонт, а от нов двигател. Госпожа Сачева говореше какви мерки трябва да се набележат срещу агресията, срещу застаряването на кадрите в училище, за камери... Но всичко това прилича на прогноза за лошо време, след като градушката е ударила и щетите са налице. Говорихме на различни езици и защото изповядваме различни философии - аз съм за реда, дисциплината и умерения консерватизъм, а тя - доколкото усетих - за либерализма и неолиберализма. Ще го кажа просто - аз мисля, че училището е труд, усилие, мъка, ако щете, дисциплина, морал. А от другата страна е разбирането за образованието като за игра, шега, забавление, представление, шоу. Езикът на реда срещу езика на карнавала. Това е.

- Ти казваш, че няма да позволиш да ти сложат камери в класната стая и че не самият факт на наблюдение и контрол те притеснява, а нещо друго, какво?

- Фетишът към технологиите е заболяване, което лекува своите мании с обезчовечаване и антихуманизъм. Напълно изчезва доверието, грижата за човешкото и се заменя с представата за училището като за един денонощен Биг брадър. Тези, които мислят, че видеонаблюдението и технологиите са панацея, са жестоко заблудени, това са бизнес и пари. На камерите в коридорите на училището отдавна никой не обръща внимание, на учениците не им пука за тях. Да не би да намаляха проявите на агресия от това, че има камери? Не. Да не би учениците да са започнали да свалят шапка на учителите си по коридорите? Не. Учениците идват със своите технологии в училище. Те живеят в различна интонационна, звукова, извънучилищна среда. Какво си мислите, че правят с телефоните компютри, които носят в джоба си? Че гледат "Хамлет" или "Лебедово езеро"? Не, правят нещо доста по-различно - нека го кажа евфемистично - изучават човешката анатомия. Или преписват по време на контролни и класни. Родителите са наясно с това, а се преструват, че не са.

- Какво означава девизът "Не на аналоговите учители в дигиталния свят", от който ти си в ужас?

- Това означава дискриминация и открит опит да бъде изхвърлено едно междинно поколение от учители на прехода, унизено и оскърбено. Това се е случвало вече някога - с учителите, завършили преди 9 септември 1944 година - уж не ставали вече. Не, не са различни неща, просто в единия случай аргументът е политически, в другия - технологичен. И в двата случая става дума за манипулация. Ако така наречените "аналогови учители" са излишни, то са излишни и простите "аналогови книги", написани на хартия, излишни са "аналоговите картини", нарисувани с бои върху платна. Излишна е цялата досегашна история, в която човек не може да "делне" или добави реалност - каквато възможност вече има. Може би съвсем скоро "дигиталните ученици" ще имат възможност със специални очила да си избират кой учител да е в стаята и кого да изтрият. Животът ще стане един непрекъснат научнофантастичен филм...

* Николай Волев описва живота си в книга

* Сашо Роман запява с двамата си сина

* Ваня Червенкова защитава пловдивския лекар

* Рени показва пищно тяло от Тайланд

* Галин пазил две години връзка в тайна

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - В "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 14 МАРТ