Междуморието

Европа е изправена пред напълно реалната заплаха от демографска замяна, от колонизация, от изключителна културна „балканизация“

Притисната между Великите сили Източна Европа периодично попада в нечия сфера на влияние и често фатално

Всички сме чували известната мисъл на Джордж Сантаяна за това, че историята се повтаря. Като историк не само бих се съгласил с това твърдение, но и добавил, че понякога тя е почти обречена да се повтори. В Източна Европа изглежда това важи с пълна сила. Притиснати между Велики сили и могъщи съюзи, страните от Източна Европа периодично попадат в нечия сфера на влияние, икономическа и геополитическа зависимост, или направо чужди граници. Следва мащабна криза – военна, политическа или икономическа, довела до разпада на въпросната сфера на влияние или Велика сила. Впоследствие страните от Източна Европа изкачат отново от нея под формата на отделни държави. И така до следващия път, следващата сфера на влияние, следващата икономическа или гео-олитическа зависимост, следващата Велика сила… Немалко предложения и идеи са се появявали за това как би могъл да бъде прекъснат този порочен кръговрат. Тук ще разгледаме една от тези идеи – “Intermarium”, или “Междуморието“ на полския държавник от началото на 20-и век Йузеф Пилсудски.

Полша, след няколко века на просперитет и съществуване като една от най-големите държави и сили на континента в състава на т.нар. „Жечпосполита на двата народа“, губи своята независимост и територии в края на 18 век. Разпокъсана между три велики империи – Руската, Германската (първоначално само Прусия) и Австро-Унгарската, полската нация научава може би първа от страните в Източна Европа да не разглежда загубата си на независимост като просто поредния етнически или национален конфликт, а като фундаментален геостратегически проблем на Източна Европа, притисната между създалите се центрове на сила както в Западната/Централна част на континента, така и в Русия.

Именно поради това, след възстановяването на независима Полша през Първата световна война, нейният лидер маршал Йузеф Пилсудски – създателят на полските легиони през войната и човекът най-отговорен за възстановяването на държавата, решава да намери отговор на геостратегическият проблем на Полша като държава от Източна Европа. Решение на този проблем той намира в идеята за съюз или федерация на всички страни, които се намират в същото положение.

Първоначално това включва страните от бившата „Жечпосполита на двата народа“ – Балтийските, Беларус, Украйна и Полша, но в последствие той разширява идеята си както към централна Европа (Чехословакия, Унгария), така и към Северна (Финландия, Швеция) и Южна (Румъния, Югославия и България). Идеята на плана е проста – поотделно нито една от въпросните държави не може да се справи срещу силата – икономическа, военна и политическа както на Германия, така и на Русия. Заедно, обаче, това е възможно.

Уви, планът на Пилсудски се проваля.

Първа пада Чехословакия – разпокъсана и окупирана от нацистка Германия, в което като ирония на съдбата участва и самата Полша с цел да си върне малкия етнически полски регион Заолжие.

Втора е самата Полша – разделена според договора Молотов-Рибентроп между съюзниците нацистка Германия и СССР.

Следва съветската инвазия на Финландия, окупацията на Литва, Латвия и Естония, както и анексията на румънските Бесарабия и Северна Буковина.

Пилсудски предупреждава, че е нужна обща отбрана пред силите на Изтока и Запада.

От една страна за редица Източно Европейски народи продължава да съществува традиционната заплаха от Московският империализъм, създаващ свои анклави на „замразени конфликти“, с които да държи като геополитически заложник дадената страна.

В други страни използва оставените като троянски коне от времето на СССР и Варшавския договор, свои политически и икономически марионетки, с чиято помощ държи като заложник цели отрасли от икономиката, политиката и функционирането на въпросната страна.

В стремежът си да редефинират основния враг от класов към нещо друго, те създават идеята за раздробяване на обществото на максимално много и различни социални, религиозни, расови, сексуални, етнически и прочее групи, които са уж подредени в „йерархия на привилегията“ и следва заедно да се борят за унищожаването на тази йерархия посредством унищожаването на всички основни стълбове и постижения на Западната цивилизация. Сред тях, разбира се, са изначалните идеи за нация, народ, история, идентичност, култура, национален суверенитет и прочее.

Логично, колкото повече разновидност има в обществото по всички възможни демографски критерии, толкова по-лесно ще стане това раздробяване, тази „Балканизация“ на населението, и следователно събарянето на системата. Събаряне, което винаги е било основна цел на Марксизма. Именно това е и корена на лозунгите и позициите, които се установиха вече на Запад, като идеите, че народите ни следва да станат „пост-расови“, без дефиниран произход или етнос, без установено религиозно или културно мнозинство, без идентичност базирана на какъвто и да било „Нативизъм“. „Diversity is strength“, а всякакви граници пред масовата миграция на хора от „Ислямска държава“, от Африка или от Азия – просто следва да се премахнат.

Именно тук се съчетават заплахата от Запад, която е чисто идеологична и желае да установи гореизброените цели във всички Европейски общества, със заплахата от Юг. Според демографският доклад на ООН от 2015 г. населението на Африка ще се учетвори до 2100 г., достигайки 4 милиарда души. Увеличение ще има и в Близкия изток и в по-голямата част от Азия. За сметка на това населението на Европа ще остане приблизително същото, докато това в Източна Европа ще се свива. В контекста на това Европа е изправена пред напълно реалната заплаха от демографска замяна, от колонизация, от изключителна културна, религиозна и етническа „Балканизация“ на народите и културите на континента.

Специално за България към „заплахата от Юг“ можем да добавим и конкретно неосманисткия и ислямистки режим на Ердоган в Турция, който все повече надига глава по отношение на „бившите османски територии“, на турците зад границите на Турция и на мюсюлманите като общност, която Анкара следва да представлява.

Вземайки предвид близостта в методите на действие на режима в Анкара с този в Москва, колко време има преди турските малцинства зад граница също да почнат да бъдат изведнъж в крайна нужда от „защита“? Колко време преди неоосманисткият режим да реши да вкарва свои еквивалент на „зелените човечета“ в „спонтанно обявени“ турски републики? И коя държава е с най-голямо такова малцинство?

Разбира се, за момента от подобен сценарии ни пази членството ни в НАТО, но имайки предвид, че тук говорим за цикличността на историята, разглеждайки я през вековете, рационално ли е да приемаме НАТО за вечен оттук нататък в историята фактор? Далеч по-логично е да разглеждаме геостратегическата си позиция като по-дълготрайно състояние от членството ни в или съществуването, на който и да било съюз. Поради което заплахите изброени тук – от руски империализъм, западен културен марксизъм, африканска и азиатска масова миграция, в следствие от демографския им подем, а също и от турски неоосманизъм, са напълно достатъчно да помислим отново за обща отбрана в духа на „Междуморието“ от периода преди Втората световна война.

Нека се възползваме максимално дълго от ползите от НАТО и ЕС, но винаги имаме едно на ум за фундаменталните заплахи за региона ни.

Стигне ли се рано или късно до нуждата страните от Източна Европа да отстояваме отново правото си на съществуване като исторически общности и суверенни народи, следва да сме преди всичко готови да го направим сами, а не да разчитаме за пореден път на тази или онази Велика сила и съюз, било то на Изток или на Запад. Знаем колко пъти в миналото пробвахме този метод и колко „успешен“ се оказваше в крайна смета той. Единственият начин да не повтаряме грешките на миналото е да осъзнаем общия си интерес пред общите за региона ни заплахи, които могат да бъдат посрещнати и надвити единствено от общите ни усилия.

 

* Авторът е роден в София, израснал в полско-българско семейство. Завършва „История“ в Ковънтри, Англия, както и магистратура „Европеистика и политика“ в Льовен, Белгия, работил е в Съвета на Еворпа. Част от авторите на Платформа за дясна политика „Мисъль“

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи