Столичната библиотека отново се превърна в средище за тържество на поетическото изкуство. Поетът Георги Константинов отпразнува своя юбилей с премиера на антологичната си книга „Миг като вечност” – 100 стихотворения за любовта (ИК „Хермес”, 2018). Рядко могат да бъдат видени на едно събитие и в приятелски разговор писатели от конкурентни творчески организации. Но поезията и любовната тема създават невидими мостове. А политиката на Юлия Цинзова – директор на Столичната библиотека, е да се работи за единството и хармоничното многообразие на родната литература. За да чуят най-известните любовни стихове на Георги Константинов вечерта на 28 януари (въпреки грипа и студа!) бяха дошли: Боян Ангелов, проф. Михаил Неделчев, Атанас Капралов, Калин Донков, Петър Анастасов, Димитър Христов, проф. Златимир Коларов, Владимир Зарев, Мирела Иванова, Найден Вълчев, Димитър Бочев, Румен Денев, Максим Максимов, Валентина Михайлова, проф. Банко П. Банов, Стефчо Стойков, Светозар Аврамов, Виктория Катранова, Петър Чухов, Анелия Янковска-Сенгалевич, полк. Георги Георгиев и много почитатели на неостаряващия поет, включително от Европа и САЩ.

Тържеството започна с песен по стихотворението „Аз, един от многото”, написана и изпълнена на композитора Евгени Бенов:

Израснал съм

в абсурдно време –

с купонен хляб. И мир военен…

Вървях под образа на Ленин,

а слушах

песните на Ленън…

Бях буен, горд и центробежен.

Но вярвах в идеали чисти.

Затуй ме гледаха

под вежди

платените идеалисти…

Днес хлябът е поне сто вида.

Берлинската стена я няма.

Но виждам –

времето пак зида

стени от лед и от измама.

Разделя тия от ония,

нещастници от супермени…

И пак съм в общата килия

на някакво

абсурдно време.

Живея тих и безучастен.

И мътно дните ми текат

край ново

недостъпно щастие

и толкова

достъпна смърт.

Поетът Иван Есенски говори за поколението, към което принадлежи Георги Константинов: „Това поколение дойде в средата на 60-те като едно цяло ято, със собствените си заряди за безсмъртие – една цяла плеяда от ярки, непокорни и нестандартни поети: Георги Константинов, Иван Цанев, Петко Братинов, Калин Донков, Драгомир Шопов, Атанас Звездинов, Ваня Петкова… Те създадоха една нова стилистика, един нов хоризонт, без който не би могла да се развива нито една национална литература. Неговото творческо дълголетие е уникално: той е далече от имитацията, заявява за себе си открито, неговият поетически език е самобитен. И и тогава, и днес литературната критика някак заобика това поколение. Още от първата му стихосбирка „Една усмивка ми е столица” (1967) аз запомних любовните му стихове”.

Любовното чувство е естественият извор за поезия от най-древни времена. Всички, посегнали към материята на мерената реч, попадат първо в капаните на любовното обяснение. За нормалните хора този процес продължава само няколко години през младостта, възраждайки се отново към поредния обект на чувствата. Написаното остава в скрити тетрадки или достига единствено до любимия човек. За професионалния писател обаче този процес има друг генезис. Майсторството да изрисуваш любовната страст и да я внушиш като естетика не е дадено на всеки автор.

Краят на 20 век обогати българската поезия с изключителни поети, създали шедьоври в любовната лирика: Блага Димитрова, Радой Ралин, Павел Матев, Евтим Евтимов, Христо Фотев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Михаил Белчев, Валентина Радинска, Маргарита Петкова. Сред тях особено място заема Георги Константинов, създател на интровертно-разговорната песенна линия в нашата поезия. Тази линия не би могла да бъде наречена просто „изповедна” – тя съдържа в себе си диалог, автоиронични щрихи, катарзисно раздвоение, благородство на посланията. Още с първата си стихосбирка „Една усмивка ми е столица” (1967) той заявява като значеща за неговото амплоа интимната линия: проглеждането в себе чрез съмнението, любовта като „лампа”, която осветява „нежната крепост” – и така стих след стих, книга след книга този лъч-копнеж осветява ту съпругата, ту непознатата жена, ту бленуваната сянка на въображението. През последните 40 години над 200 песни по стихове на Георги Константинов са намерили път към слушателите чрез творчеството на композиторите Александър Йосифов, Кирил Калев, Христо Деянов, Хайгашод Агасян, Кирил Маричков, Кристиян Бояджиев, Евгени Бенов, Тодор Върбанов и др. Той е автор на повече от 40 книги с поезия – обожаван е от хиляди фенове още през 70-те и 80-те години, както и днес в социалните мрежи. Публиката възприема стиховете на песните веднага – те са толкова близки, човечни, актуално-драматични, дори визуално въздействащи: „Обичам те дотук”, „Миг като вечност”, „Лоша черта”, „Ален Делон”, „Песен за истината”, „Двойник”, „Неграмотно сърце”.

Да е популярен – това не е цел на Георги Константинов. Поезията за него е жизнена храна за хармонично битие. Ето какво споделя поетът: „С омраза нищо не би могло да се сътвори на този свят. В красивия съюз между музиката и поезията се получава вълнуваща амалгама, от което печелят всички хора. Поезията става популярна, хората знаят моите стихове, но не ме познават мен самия. Понякога завиждам на композиторите и певците, че когато те напишат или изпълнят песен, стихотворението вече престава да бъде мое. То става много популярно, но хората казват, „песен на ФСБ или Васил Найденов”. За мене остава удоволствието, че съм вложил душата си в думите”.

Антологичната книга „Миг като вечност” възприемам като поклон към най-великото човешко чувство. Георги Константинов е класически скулптор в процеса на извайването в детайли на любовта: от обожанието, през страстта и секса, до разпада на атоми любов. Вгледайте се в този калейдоскоп от състояния, лица, възрасти и полети: тук ще откриете афоризми, които би трябвало да влязат в световната културна съкровищница:

„Няма край животът... Животът, тоест любовта.”

„По един начин телата обичат. А по друг обича душата...”

„Влюбваш се в непознат. Намразваш любим.”

„Господи, дай ми хляб за един ден и любов за една нощ!”

„Злоба има за всички. Любовта не достига.”

„Век ме обичай още – още век ще живея.”

„Омразата създава независимост, а любовта – заробва.”

„Душата е вечна, но само влюбената душа.”

Така между молитвата „любов за една нощ” и вечността на влюбената душа българската поезия в лицето на Георги Константинов говори на света с универсалния език на божественото прозрение: свобода и любов. Чрез великолепна оксиморонна форма, чрез артистична игра на словото той съумява да изрази същата мисъл, казана от Хорхе Луис Борхес в средата на 20 век: „С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло, не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори”.

Георги Константинов владее поетическото, а любовта владее него. В тази корелация е невъзможно духът му да изчезне, независимо от трансформациите на тялото. Всеки негов дъх запечатва словесна енергия, вливаща се в космическото. А оттам няма кой да го изтрие.

Писателката Неда Антонова отправи следното послание към юбиляра: „Георги, сигурна съм, че не остаряваш! Който е бил млад в Плевен, остава млад завинаги...”