Социални услуги не сe правят само с добро сърце или с много пари

Мина повече от месец, откакто майките на деца с увреждания разтуриха палатковия лагер пред парламента, прекратиха бунта си на жълтите павета и се прибраха –да чакат по домовете си резултатите от законите, които отвоюваха от властта. Какви ли ще са тия резултати? – питаме експерта Минчо Коралски. Той е не само директор на държавната агенция, призвана да отстоява правата им, той е и един от тях, защото е прикован на инвалидна количка от години насам.

– Вие сигурно сте радостен, г-н Коралски, от това, че едновременно са желанията и на протестиращите майки - за законодателство в името на децата им, и на премиера - да му се махнат от главата?

– Радостен съм. Но не съм възторжен. Беше крайно време да почнем да променяме законодателството за хората с увреждания. Още през 2012 г. ратифицирахме конвенцията за техните права. Според нея следва да се адаптира околната среда към потребностите на тия хора, а не обратното, както се считаше по-рано. Тази нова политика намери израз в 2 закона – за уврежданията и за личната помощ. С тяхното приемане майките спряха протестите. Бях ръководител на делегацията, която докладва в Женева мерките по конвенцията и бях доволен да чуя там от Комитета по правата на хората с увреждания, че се движим в правилна посока.

– Майките от инициативата „Системата ни убива“ отварят горещ телефон, за да разясняват правата на хората след приемането на двата закона.

– Знам. Обаче не мисля, че със Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и Закона за личната помощ (ЗЛМ) сме направили огромна крачка към решаването на всички проблеми. Не вярвам с приемането им да отпадне стигмата, че тия хора са неработоспобни и непълноценни членове на обществото. Тия закони са песъчинка в основата на социалната индустрия, от която хората с увреждания имат нужда. Но те са важни, разбира се, защото рамкират отговорностите на институциите.

– Какво е новото в тях, на което да се зарадваме?

– В ЗХУ новото е в замяната на интеграционните добавки с месечна финансова помощ, в зависимост от степента на увреждането – от 7% до 27% над границата на бедността, която т.г. е 348 лв. С интеграционните добавки за никаква интеграция не можеше да става въпрос. По 10-12 лв. се даваха на базата на гарантирания минимален доход и по преценка има ли нужда човек от тях, и за какво – за транспорт, храна, обучение и пр. Друга новост е, че със ЗХУ пред хората с увреждания се открива възможност да работят на квотен принцип във фирми с над 50 души. Тази норма срещна съпротивата на доста работодатели. Първо, защото те не обичат да им се налагат отговорности. И второ, поради предубеждението, че човекът с увреждане е неработоспособен, което аз не приемам за сериозно. За мен Териториалната експертна лекарска комисия (ТЕЛК) е написала“ 100% неработоспособност“. Не защото не мога да работя, а защото не мога да си движа краката. Ампутираният крак, високото кръвно, диабетът не ограничават възможностите на хората да работят и те го правят, даже някои си крият ТЕЛК-овете от работодателите, за да не ги изгонят. Ама имало отрасли, в които хора с увреждания не могат да работят! Да, но ето в Оловно-цинковия комбинат трудоустроените се занимават с отглеждане на цветя, пране, готвене и т.н. При добро желание във фирма с 50 души винаги може да се намери работа за един човек с увреждане , а във фирма със 100 души – за двама.

– И финансовият министър гласува против квотите.

– Не мога да си обясня защо. Като министър той има интерес повече хора да са работещи и да плащат данъци и осигуровки. Това вкарва повече приходи в хазната.

– Резилът на държавата е, че хората с увреждания умират от глад, каза една от майките, преди да разтурят палатките. Сега, като има закон за тях, те по-добре ли ще се хранят, ще излязат ли от изолацията, както конвенцията повелява?

– В конвенцията се говори за независим живот на хората с увреждания. Това е цел. И тя не е постигната напълно в никоя държава, постигната е донякъде в зависимост от ресурса, с която държавата разполага. В ЗХУ е записано, че трябва да има специално отношение към хората с увреждания, що се отнася за достъпа им до здравни грижи, образование и работа, че трябва да премахнем архитектурните и комуникационните прегради пред тях. Но едно е да се запише, друго е да стане. От това, че малката финансова помощ за едно дете с увреждане малко се увеличава, то едва ли ще се почувства по-добре. Но ако стане обект на държавна политика – в детската градина, в училище, в университета и т.н. шансът му да решава самостоятелно житейските си проблеми чувствително ще нарасне. Това е политика във всички области. Вижте параспорта. Той не е атракция (как хора с инвалидни колички играят волейбол и т.н.), той създава усещане на равностойност, възможност за преодоляване на трудности, за изграждане на характер. Вижте конкурса „България търси талант“ – веднъж го спечели сляпо момиче, друг път - момче на инвалидна количка. С тях обществото може да се гордее, те не са тежест за него, то би трябвало да е натоварено само с грижата за хора с изключително тежки увреждания, които без нея няма да оцелеят.

– Помните ли протестиращата майка, която изплака „Дано детето ми умре преди мен, че ще остане само като куче, ако умра преди него“

– Да.

– Пак тя беше, ако не греша, която след приемането на Закона за личната помощ заяви възторжено: „Това е закон за бъдещето на децата ни!“

– Не мога да споделя този възторг. Законът за личната помощ (ЗЛП) беше изваден от Закона за социалните услуги (ЗСУ) - а там е естественото му място, защото личната помощ е една от услугите. ЗЛП е закон за асистентската грижа. Добре е да има човек, който да изведе детето на разходка и в това време майката да си свърши друга работа. Майките бързаха чрез ЗЛП да се сдобият с тази услуга, защото не вярваха, че ЗСУ който регламентира всички услуги - грижа в къщи, дневен център, логопед, рехабилитация и др.,– ще влезе в сила тази година. А и двата закона са нужни, за да се постигне резултата, който майката очаква – Не само да се поддържа детето й с асистент, а и да се развива – да добива умения . За хората с увреждания в институциите, които сега затваряме, има една приказка: че са живи зеленчуци , вегетират...няма как да се развиват при липса на разнообразни социални услуги.

– Социалният министър отбеляза, че като се задоволява искането майките, България се нарежда до малкото държави, които имат отделни закони за личната помощ.

– До Норвегия и Швеция.

– Това са богати държави и въпреки това имат криза за лични асистенти поради финансови затруднения. А как ще е в България – най-бедната страна, с най-лошата здравна система, с най-ниските доходи? Вие задавахте по-рано този въпрос. Имате ли вече отговор?

– Това е сериозен въпрос. Той бе неведнъж поставян, когато се гледаше Закона за личната помощ, но все още е висящ. ЗЛП лимитира нуждата от подкрепа, но не и самата подкрепа, с броя на хората, които се нуждаят от нея и времето, за което имат право на асистент. В преходните и заключителните разпоредби се казва, че до 31.12. 2020 г. ползватели на асистенти са хора с право на чужда помощ – тези, които сами не могат да задоволяват ежедневните си потребности. Помощта е съответно 15, 42, 84 или 168 часа за 4 степени на зависимост – умерена, тежка, много тежка и тотална. След 2020 г. тия ограничения отпадат. И всички хора с увреждания, които са около 760 000, стават потенциални ползватели на асистентска помощ.

– Във финансовото министерство изчислиха, че ако за хората с чужда помощ, които са около 90 000, се осигурят асистенти за 8 часа със заплата над минималната, ще трябват 1 милиард лв. А за 760 000 души? Колко милиарди са нужни? Откъде ще ги вземем? Що зор беше, докато се намерят 300 млн. лв. за малко по-прилични пенсии!

– Когато в закона се говори за нужда от подкрепа, без да е лимитирана след 2020 г., изчисленията са трудни. Аз не знам и откъде ще се намерят толкова асистенти! - и предвид обезлюдяването на страната, и предвид скромното заплащане. от около 1 минимална заплата – толкова се предвижда за тях, като не се отчита, че работата с хора е трудна и изисква качества. Това е бомба, заложена пред изпълнението на закона. Да, майките ще се превърнат в асистенти на своите деца–това беше една от целите на протеста им. Но има много хора с увреждания в напреднала възраст, за тях асистентските грижи няма как да са майчински. Общините ще сключват договори за тях, както и за други социални грижи. Досега социалните дейности бяха на държавата. Двата закона ги връщат на естественото им място в общината – тя ги организира, а държавата финансира. Само дето не е уточнено кой ще контролира тоя процес. И натоварването на общинската администрация е проблем. То ще нарасне многократно, особено след закриването на институциите.

– „Институциите“! Наречете ги мизерни приюти!

– Те у нас са такива, в Швейцария са други. У нас думата „институции“ е подходяща, защото те са дехуманизирани, в тях човешкото отношение го няма. Ние сме застаряваща нация. Родителите на младите, които отиват в чужбина, се радват . Но не за всички тях се сбъдва онова пожелание: „ Остарявай на крака и с ума си“. Така проблемът с болните и самотни възрастни хора расте и добива застрашителни размери. Социалната политика е социална индустрия Държавна е предимно. Трудно се приватизира, защото повечето й потребители не са платежоспособни. Малко българи могат да си позволят частни социални услуги. А и те не се правят само с добро сърце или с много пари. Правят се с обучени кадри, добри методики и контрол. Сега заплащането в социалната сфера е 2 пъти по-малко от това в образованието, което също е малко. И кадрите от нея изтичат, вместо да се привличат.

– Тъй или инак, и майките, и всички ние се радваме, че на реформата, призвана да осигури достоен живот на болните у нас, отново се дава старт. Наясно сме, че сме далеч от финала. А по трасето какво ни чака?

– Първо, предизвикателството да изготвим подзаконовата нормативна база, защото дяволът е в детайлите. Освен двата закона, които вече имаме, още два са ни нужни. Закон за социалните услуги, който е в парламента и скоро ще се гласува. И друг един, свързан с чл. 12 от конвенцията според който хората с увреждания не могат да бъдат лишавани от тяхната дееспособност и правоспособност. За него имаме проект още от миналото НС– за промяна в Закона за лицата и семействата и за Подкрепеното вземане на решение. Досега правата и финансовата помощ се определяха основно от ТЕЛК-овото решение за степента на увреждане на човека. Но вече има нов метод за оценка на възможностите му, с функционална оценка. Досега на мен ми казваха:„Вие, г-н Коралски, сте 100% неработоспособен“ и в ТЕЛК-овото ми решение пише, че 100% не мога да си движа краката. Аз обаче не съм футболист, нито пощаджия. Аз съм юрист, работя с главата и ръцете си. Стивън Хокинг работеше само с леко мърдане на устата, но то не му пречеше да бъде най-великият астрофизик на земята. По новия метод на мен ще ми казват: „Г-н Коралски, вие не можете да си движите краката, което ви ограничава в тези и тези дейности. Вие обаче можете да бъдете часовникар, юрисконсулт, журналист и т.н.“ В ТЕЛК-овото ми решение пак ше има проценти. Не те не са така важни, както дадената ми възможност да се реализирам. Аз със 100% неработоспособност ще взимам най-голямата финансова помощ, но тя е в такъв размер, че с нея не мога да оцелея. Има и друго. В България ампутацията на крак дава 70%, а в Германия не се смята за увреждане, защото липсата на крайник се компенсира от модерни протези. Сега у нас отива жена с ампутирана гърда на работа. Слава богу, победила е рака и може да работи пак, но в ТЕЛК-овото й решение пише „70% неработоспособност“ и работодателят гледа да я отпрати. Заработвайки в пакет, четирите закона са възможност да се променят комплексно нещата.

– Само възможност?

– Е, да. Законът е указание за действие, но той не е самото действие. Много зависи от това как ще бъде приложен, какъв ресурс ще се вложи Знаете, че има много закони в България, в които са заложени добри намерения, но дереджето на българина не се променя, защото те не се изпълняват или се изпълняват зле.

– Да кажем нещо оптимистично: че от 2020 г. системата вече няма да убива хората с увреждания и майките им.

– Да кажем, че тя ще се опитва да ги предпазва. В социалните дейности революции не стават. Протестите приключиха, но работата продължава. За всички нас – за хората с увреждания, майките, правителството и неправителствените организации. Обречени сме да работим заедно.

Нашият гост

Минчо Коралски е роден през 1951 г. в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов ревизор, главен специалист и председател на „Държавно обществено осигуряване“, зам.- шеф на Комитета по труда и социалната дейност, зам.-министър на труда и социалните грижи в кабинетите на А.Луканов, Д.Попов и Ф.Димитров (1990-1993), депутат в 37-то НС (1994 –1995) и социален министър в правителството на Виденов (1996-1997). От 2006 г. е изпълнителен директор на Агенцията за хората с увреждания.