Въпреки немалкото положени усилия от страна на различни историци и изследователи до ден днешен не са изяснени обстоятелствата около трагичната гибел на големия български поет и революционер Христо Ботев.

Освен наслагваните с времето съмнения около приетата версия за смъртта му съществуват и такива, оспорващи неговото месторождение. Жителите на врачанското село Осен и краеведи от областта са убедени, че Христо Ботев е роден не в Калофер, а в Осен, тъй като в годината на неговото раждане 1848 година бащата на поета Ботьо Петков е учителствал там. Ботев е роден навръх Рождество Христово, поради което е кръстен с името Христо. При промените, наложени от смяната на календара, датата на неговото рождение се премества на 6 януари следващата година. Но за голямо съжаление тази промяна не е отбелязана вярно. Така Ботев официално (и неточно) се води роден на 6 януари 1848 година във всички исторически документи. Кому е нужна и кого ползва тази доказана неточност?

Майката на поета Иванка след Освобождението се установява и живее заедно с един от братята му - Кирил, във Враца. Случайност ли е това? Може би не, тъй като в града веднага след Освобождението започват да се организират големи общонационални чествания в памет на поета, на които присъстват останалите живи Ботеви четници. Водена единствено от мисълта, че синът й е загинал трагично при неизяснени обстоятелства във Врачанския Балкан, Иванка Ботйова дълги години събира и сравнява спомените на останалите живи четници с надеждата да открие истината. В много легенди е забулена смъртта на поета, като и досега не се знае къде е погребано тялото му. Всичките тези неясноти пораждат преди няколко десетилетия мълвите, че поетът с белег на челото се появил на преклонна възраст в Турция, където рецитирал свои стихове. Името на Ботев е споменавано и в други подобни измислици.

За смъртта на великия поет и революционер съществуват най-различни предположения, а в спомените, оставени от негови четници, са налице сериозни противоречия и разминавания. Посочени са няколко заподозрени за убийството на войводата, като между тях се срещат имената на Перо Македонеца (Херцеговинеца), подпоручик Никола Войновски и Никола Тихов Обретенов (назначен след Освобождението за областен управител на Враца).

В книгата си „Материали за Христо Ботьовата чета“ другарят на войводата Димитър Икономов (според някои автори книгата била съчинена от неговия брат Пенчо Икономов) споменава: ...“Като гръмнат останах след като научих, че войводата Ботьов е паднал убит. Отидох на лобното място и го сварих в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръбата в лагера на турците, Ботьов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шурнала от раната му...“

В спомените си „Какво разказва един жив Ботьов четник“ Цанко Минков отбелязва: ...“Ботьов, Ботьов е ранен! - се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение и наистина милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място - неговото високо чело - и пръснал черепът на части. Горкият! Колко съкрушителен е ударът, че в предсмъртната минута не е могла да отекне ни дума от сладкодумната му уста...“

Двамата Ботеви четници са категорични, че техният войвода е бил прострелян в челото. Същото споменава в книгата си „Христо Ботев. Опит за биография“ Захари Стоянов (зет на Никола Обретенов). От съвсем друг ракурс описва смъртта на войводата самият Обретенов в спомените си:

“Най-сетне когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев изсвири и нашата тръба, също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботьова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботьов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.

Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботьов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботьова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров

(Димитрото) от Габрово, жив и досега.

Ботьов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две стражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?“

Докато ние отговорим, Перо каза: „Ботьов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще загубиш!“ Ботьов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботьов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума- само изхърка...

Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботьова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.

Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да

си найда и аз гроба!“...

От спомените на Никола Обретенов става ясно, че смъртта на войводата е настъпила в резултат от изстрел в областта на сърцето. Но кой е загадъчният стрелец екзекутор?

Членът на щаба на Ботевата чета Никола Тихов Обретенов така и не дава отговор на този изключително важен въпрос. Въпреки обещанието, че истината за случилото ще е отразена в спомените му, които според неговото завещание трябвало да се публикуват след смъртта му. Но и от тях не става ясно кой е стрелял по Ботев. Нещо повече, самият Обретенов е обвинен за екзекутор на войводата. Тази версия поддържат няколко литературни историци, между които и Владимир Свинтила, на когото принадлежат думите: ...„Никола Обретенов е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел освен той.“

Излиза, че по войводата Христо Ботев е стреляно два пъти, като вторият изстрел е бил насочен в главата. Като предполагаеми извършители на първия изстрел (този в сърцето) се сочат двама четници - Перо Македонеца или Никола Войновски. Последният е бил комендант на четата и е имал сериозни пререкания с войводата относно военната тактика. За подобна версия няма абсолютно издържани доказателства, а само предположения и съмнения, дължащи се на влошените взаимоотношения между участниците в тази трагична развръзка. Самият Никола Обретенов до смъртта си отказва да коментира тези трагични събития, станали привечер на 20 май (стар стил) в местността Йолковица, Врачанския Балкан. Доста години след Освобождението, макар и възрастен, той изминава отново пътя до Йолковица, за да участва в организираното откриване на Ботевото лобно място.

Официално приетата постановка за смъртта на войводата Ботев гласи, че е улучен от куршум на промъкнал се до четниците турски войник. Истината за трагичната гибел на големия български поет и революционер продължава да бъде загадка за историческата наука. Загадка, която в продължение на много години дава храна за безброй исторически спекулации.