Александър Полибза колекционира народни носии и тъче платове

Александър (Александр) Полибза тъче платове и черги на собствен стан, който е сглобявал дълги години, преде вълна на вретено. Неговата страст са стари български вещи и носии.

Попитахме го защо в него се е зародил този интерес към българските занаяти, а той споделя: “ не знам, душата ми говори, че така трябва да правя. Аз не искам да забравям, днешните хора нищо не знаят, а старите няма на кой да разказват”.

23-годишният Александър живее и работи в Болград, градът на българските заселници в Украйна от 1821 г. Висшето си образование получава в Държавния аграрен университет в Одеса, специалност ветеринар. Днес работи във ветеринарна лаборатория. Разказва пред “Труд”, че неговият род живее в Бесарабия от дълги години. Майка му е рускиня, а баща му украинец с български корени, заради неговата майка (баба на Александър), която е българка. От цялото семейство само Сашко и баба му Мария знаят родния език. “Преди 30 години тук са говорили български всички, а днес много малко хора, предимно възрастните. Езикът ни умира в Болград. По селата все още има повече хора, които го говорят”, разказва той. Дори неговият 12-годишен брат не го разбира.

Александър е израснал с лелята на неговата баба, родена през 1924 г., която го е учила на езика до 6-ти клас. “Тя ми говореше на български, а аз й отвръщах на руски. Научих го по слух”. Споделя, че винаги е проявявал интерес към българския език и как да го говори правилно.

Когато започва да учи в университета, се запознава с момче от Нови Трояни, село между Украйна и Молдова, което му разказва, че по неговия край хората ходят облечени все още със стари български дрехи и не си купуват от магазина, а си ги шият сами. Александър посещава селото, където попада на възрастна жена, която го учи на тъкачество и на чепкане на вълна, докато пее български песни. Младото момче решава да започне да обикаля селата, за да събира стари вещи и уреди, автентични дрехи.

Често го викат по фестивали и български празници, за да облече момичетата в народните носии, които има. Александър разказва, че много по-трудно намира дрехи за момчета, за това започва да ги майстори сам. Прави обиколки по български центрове и музеи в Украйна. Казва, че му е много интересно, но няма от къде да научи повече за миналото и традициите и затова винаги се допитва до възрастните хора. “Когато бях в Киев, там не знаят, че в Болград има бесарабски българи”, казва с разочарование той. Споделя, че се запознава с хора, които работят в етнографски музей и го съветват да разказва за събраните неща и научените истории на хората, за да знаят те повече за Бесарабия. Така Александър създава през миналото лято фейсбук страницата “Бесарабия Буджак”, която има над 500 члена.

Днес е събрал три сандъка с дрехи, кърпи, тъкани, килими, пояси, елечета, кошници, цървули, чумбери, ентерия (на който сам пришива гайтани) и продължава да създава нови. Мечтае да открие някой ден музей с историческите вещи, които е събрал. Разказва пред “Труд”, че никога не е бил в България, но страшно много иска да я посети, когато у нас се отбелязват големи празници.

Празници по български зад граница

Александър разказва, че по време на Съветска власт старите български празници са били забранени в Бесарабия, но от няколко години отново се възраждат. Преди седмица са отпразнували Нова година (по старому) с баница с късмети. Казва, че я празнуват за втори път, след като я отбелязват и на 31 декември.

В Болград не пропускат и Трифон Зарезан, но Сашко вино не обича да пие “Една комшийка ми вика - ти си хъш с българска душа”, смее се той. Вече е започнал да прави мартеници за 1 март, които мъжете кичат на дясната ръка, а жените предимно на гърдите или лявата ръка. Любимият му празник е Великден, когато с баба му ходят на църка, а тиквеникът и гозбата с пиле са му най-вкусни.