Престъпленията се преназовават в „непрестъпления“, слабостта в сила и обратното

В началото на март в Пловдив рентгенологът д-р Иван Димитров при опит да защити собствеността си застреля нападналия го рецидивист Плъха. Лекарят беше арестуван, за освобождаването му протестираха много граждани. След разбираемо с оглед необходимите следствени действия мълчание прокурор обясни, че е освободен с мярка „подписка“ и му е повдигнато обвинение, тъй като „е извършил престъпление по чл. 119 във връзка с чл. 115 „превишаване пределите на неизбежна отбрана“.

Има престъпления, писа класикът, които можем да разберем, можем и да оправдаем. Има такива, които можем да разберем, но не можем да оправдаем. Когато за един шамар или псувня се трошат ребра и крайници. Има и такива, които нито можем да разберем, нито да оправдаем. Като изнасилването на невръстно дете, например или убийството на старица за няколко лева. Темата за жертвата на престъплението, която е направила премного, за да предизвика престъпника да го извърши, е разглеждана многократно в литературата.

Случаят в Пловдив предизвика не само протести в защита на д-р Димитров, но и законодателна активност за промени в Наказателния кодекс, както и сериозни коментари и анализи в средствата за масово информиране. Редно е да оставим правото на правниците, промените в законите на законодателите и присъдите на съдиите. Разбираемо ли е престъплението за гражданите, обаче, може ли чисто по човешки да бъде и оправдано в съзнанието на българите?

Категорично е разбираемо за огромното мнозинство, можем да съдим за това по реакциите на обикновени хора, немалко от тях са потърпевши от системни престъпни попълзновения на много други „гризачи“ на чужда собственост като Плъха. В този дух са и редица публицистични материали, предложени от юристи, журналисти, политици и други референтни за широки слоеве в обществото личности. Разбираемо е и с оглед явните характеристики на двамата главни участници в Пловдивската драма.

В качеството си на Плъха убитият е намерил, каквото е търсил през живота си на възрастен индивид. Банго Васил, а в древността някой друг митичен за циганите авторитет, им бил обетовал като поминък да скитат, просят, лъжат и крадат, притежавайки неписано превъзходство над околните „гаджо“.Около тази архетипова „кристална решетка“ на Хитреца в несъзнателното на много поколения кристализират улеснеността за криминално поведение на голям процент сред тази нееднородна общност и вътрешното им убеждение за пълна безотговорност.

Никога и никъде не са били интегрирани като маса. Изключения са отделни индивиди и малки групи, които са и сигурното доказателство, че не се касае за някакъв непълноценен човешки подвид, а за генетично нормални люде. Поставени в сходни условия с околното население в дадени общества, биха дали сходни проценти по всички показатели за социален успех или за противообществено поведение. Не щат обаче да излизат от гетата, в които сами настояват да живеят. Не щат да се откажат и от „обетования“ си поминък.

Тогава с оглед обществения интерес остават преди всичко законовите репресии в посока на принудителна социализация и превенция на нетърпимото вече тяхно противоправно поведение. По-лесно е да се каже, изключитгелно трудно е мерките да се реализират предвид безотговорните към българите електорални шашми на нашенската политическа „класа“ и преди всичко поради натрапвания от Запад либерален противодържавен натиск. Мултикултурното „обгрижване“, целящо всъщност разбиването на обществото на враждуващи сегменти и атомизиране на гражданите, вреди силно и на циганите.

По подобен начин мислят все повече българи, потърпевшите от криминалните набези на „етноса“ са извънредно много. Търпението е на изчерпване, неизбежно ще зачестят случаите на въоръжена самоотбрана, вероятно и на организирани групи. Защото далеч не само потърпевшите са убедени, че властта на практика е на страната на престъпни и паразитиращи елементи и общности, следователно накърнява правата и свободите на законопослушното население.

Социално-психологическият профил на „Плъха“ е ясен –подчинен на импулсивно възникващи примитивни щения и влечения; с асоциално отношение към законите, общоприетите ценности и нагласи; с негативно-пренебрежително отношение към другите и техните права и собственост; крадец-рецидивист с улесненост за хулигански прояви и самоуправство,с трайно изграденото самосъзнание на професионален престъпник. Красноречиви са татуировките му, илюстиращи част от горните му особености.

Протестиращите не защитаваха доктора, те защитаваха себе си, всеки един от тях виждаше себе си на мястото на пострадал от престъпления, извършени от лица с дълга криминална история, заяви социалният психолог д-р Пламен Димитров. Презрелите закона имат правото да правят каквото си поискат, а тези, които го спазват, имат правото да мълчат и да гледат, добавя той.

Срещу презрелия закона Плъха внезапно застава д-р Иван Димитров.Личност от горния слой на обществото, наред със свещениците, магистратите и военните, представлява професия, в която не просто се работи, а се служи на хората. Дори на тези от престъпния свят. Като човешки души с Плъха са равноценни, като граждани на държавата са равноправни, но като членове на обществото въобще не са равностойни. Но именно порядъчните хора у нас са подложени на системен и почти безнаказан произвол с елементи на терор от „плъхове“ и прочие хищници.

Самият д-р Димитров и собствеността му нееднократно са били обект на престъпни посегателства. Оценката на понесените материални загуби има значими психологически последствия с отрицателне характер за потърпевшия. Много по-болезнени са те при осъзнаването на своята и семейството безпомощност пред напастта от „вредни гризачи“. И особено психологически травмиращо е изправянето пред съчетанието от неспособност и нежелание от страна на т. нар. компетентни органи в оптимална степен да осигуряват справедлив обществен ред, да опазват живота и собствеността на населението.

В "Американска трагедия" Теодор Драйзер прави извода, че не извършилият убийство човек носи отговорност за деянието си, а обществото поради несправедливото си устройство. Тази логика е в главите на огромен процент американци, европейци и българи, естествено. Ако човек е велик, то, според Стендал, може да се докаже само с някакво голямо дело, а la Napolеon е имал право да извърши всякаква подлост и дори престъпление. Това хората виждат редовно да правят великите в света, могъщите в Европа, силните на деня у нас. Немалко от нас го отнасяме към себе си, в моменти на гняв или изкушение сами си даваме право да сме велики или поне прави да „престъпим“.

Разколников, героят на Достоевски от „Престъпление и наказание“, убил възрастна лихварка и малоумната й сестра, споделя: „Какво престъпление? Това, че съм убил някаква гадна старица, въшка някаква, която е изсмуквала сокове от бедните, това ли е убийство? Аз стотици добрини искам да сторя на хората, хиляди добри дела, вместо тази глупост, просто неловкост някаква... Аз не човек убих, а принципа... Аз исках само да се осмеля да убия, да разбера, въшка ли съм, като всички, или имам право да престъпя... който посмее, него признават за прав...“

Непреназованото престъпление е непоносимо, преназованото обаче може дори да вдъхновява. Мнозина мислят по подобен начин, особено във времена на катаклизмени промени, на увеличаваща се социална диференциация и нравствен упадък, на неясно, дори близко бъдеще и ширещи се наоколо тревожност и заплахи. В затворите осъдените се изживяват като невинни жертви на обществото. Престъпленията се преназовават в „непрестъпления“, преназовава се слабостта в сила и обратното.

От наличната информация личи, че д-р Иван Димитров най-вероятно е бил в състояние на физиологичен афект, протекъл в този случай със силно „стеснение" на съзнанието, съпроводено с промени във възприятно-представния и мисловния процеси, бурна вегетативно и двигателната активност, почти или напълно липсващ самоконтрол. В това състояние цивилизованият човек се превръща в първобитен, „Бий се или бягай!“ е командата в мозъка му. Най-често е предизвикано от остри неприятни преживявания, настъпва внезапно с изключителна сила, с яростна агресивна реакция, драстично несъответваща на силата на дразнителя. Няма принципи, идеали, борба на мотиви и задръжки, липсва морален „имунитет“.

Как е било точно, колко време е траело състоянието на афект е задача на психиатричната експертиза. Можем напълно да влезем в положението на доктора, но едва ли може да се оправдаят употребата на незаконно притежавано оръжие, нескопосният опит да се унищожават следи, отказът да се съобщи в МВР за случилото се. Разбира се, само съдът взима решение.