Надежда Захариева: Мечтата на Дамян бе да няма бедни и богати

У нас не си казваме кривиците, за да ги оправим, а за да се намразим

От финансисти чувам, че цъфтим… Остава и да вържем!

- Кое в родната действителност ви е развълнувало най-силно в последно време?

- Неразбирателството. Не само между политиците. Ние не си “казваме кривиците”, за да ги оправим, а за да се намразим. Забравяме, че заради “сламката в окото на ближния” не забелязваме “гредата” в своите очи. Прекалено много говорим. Това ме кара често да си спомням древната източна мъдрост: “Където има думи, няма сговор.” Знаем, че парламентът е място за говорене, т.е. - говорилня, но знаем също, че е извънредно важно и какво се говори там. Ако целта ни е да доказваме, че “орел, рак и щука” не могат да теглят “колата” на България напред, го правим много успешно.

- Какво разбрахте за себе си като зам.-министър на културата?

- Осъзнах, че не отговарям на понятието, което по-голямата част от нашия народ разбира под думата “политик”. Нямам никакво основание да се притеснявам от “политическата” си кариера. Ако смея да вярвам на това, което много хора ми казват до днес, в спомените и на екипа, с който работехме в министерството и на работещите в читалищата и в библиотеките в страната, пък и на издателите, оставам като успешен зам.-министър на културата. За учудване на мнозина, може би.

- А какво стана с идеята ви за нова автобиографична книга, в която да споделите подробности и за този момент от живота ви?

- Книга няма да има. Ще трябва да спомена имената на много хора, на които, няма да им бъде приятно... Те няма да бъдат очерняни, но, все пак, се въздържам...

- Вие сте, сред малцината експолитици, които се возят в градския транспорт. Какво ви споделят най-често хората там?

- Вероятно поговорката “Кучето скача според тоягата” ще прозвучи грубо… Но е вярна. Не мога да си позволя да карам личен автомобил. Аз съм от хората, които “подяждат” държавата - картата ми за градския танспорт струва 8 лева, по влаковете пътувам с 50% намаление, таксата ми за личен лекар е само 1 лев… Екстра до екстра! Горкичкият ни национален бюджет - толкова много сме “пиявиците”, които го “източват” по този начин, че направо ме хваща срам! Шегувам се. Пътувам из София и из страната с обществения транспорт. Често се случва да ме заговарят непознати хора. Бедни хора. Имам страница в много четен вестник за зрелите хора, спечелила съм доверието ми и споделят грижите си с мене. Разказват си неволите и болките.

- Какви са те?

- Най-често чувам какъв дълъг трудов стаж имат, а какви ниски пенсии вземат. Как едвам свързват двата края. Ако все още и двамата съпрузи са живи, едната малка пенсия едва стига за режийните им разноски, а другата - за храна и за лекарства… Е, понякога чувам и нелицеприятни реплики по адрес на управляващите, но, да си призная, не реагирам. Управляващите не са паднали от небето, ние сме ги родили, ние сме ги възпитали, ние сме ги избрали… Обичам народните поговорки, затова ще цитирам тази: “Каквото сме си надробили, това ще сърбаме.” А пък “попарата” на онези българи, които, ако е вярно това, което чух от устата на известен икономист, са си били “надробили” 25 милиарда и 830 милиона долара в офшорни сметки, ще бъде различна от нашата…

- Мислите ли, че Истанбулската конвенция не отвлича вниманието от по-сериозни проблеми като зачестилите случаи с насилие и агресия?

- Впрочем, не само Истанбулската конвенция, но и темите за насилието и агресията, като че ли отклоняват вниманието ни от социалните проблеми… Отбелязваме ръст на икономиката и доста висока средна заплата, но огромна част от българите имат доход под жизнения минимум. Затова чувам пътуващите с обществения транспорт да коментират, че статистиката продължавала да бъде стъкмистика. А пък аз си спомням, че след известната мисъл: “Бедността не е порок.”, следва продължението: “…но е люлка на всички пороци.” Слушам за какво си говорят хората. Нито веднъж не съм чула някой да обсъжда Истанбулската конвенция. Възрастните говорят за ниските си пенсии, за болестите си, за децата, които са в чужбина, за внуците, с които се виждат само по скайпа. По-младите са забили очи в смартфоните си. Тийнейджърите, които обикновено се качват на групички, говорят на висок глас и разговорите им нямат нищо общо с житейските проблеми, които занимават възрастните.

- Финансовата, или духовната криза е по-голяма?

- Не разбирам нищо от финанси, за да кажа, че има финансова криза. От финансистите чувам, че цъфтим. Остава да… вържем. Не бих се ангажирала с констатацията за всеобща духовна криза. Обикновено се смята, че двата вида криза зависят една от друга. И да, и не. Духовната криза е и въпрос на личен избор! Израснала съм в бедно семейство, бедността не ми е попречила да уча, да чета много повече от това, което се изискваше от образователната програма и да стигна до заключението, че човек става образован въпреки образованието, което получава. Знам какво казвам - всяка образователна програма е конюнктурно съобразена. Ролята на учителя е да предизвика учениците му да надникнат извън рамките, в които съответната програма има за цел да го натика. Когато успехът на човек се определя от това, което има, а не от това, което е, и най-богатото общество ще бъде бездуховно.

- На 18 януари имаше годишнина от рождението на големия ни поет и ваш съпруг - Дамян Дамянов. Как отбелязвате тази дата във вашето семейство и кои негови стихове обичате да препрочитате?

- Годишнината не беше юбилейна. Отбелязахме я само със семействата на децата. За съжаление, Дамян не доживя да види внуци. Не знае, че освен внучка Десислава, има и внук Дамян. Що се отнася до стихотворенията му, не бих казала, че имам предпочитания към някоя от темите, на които е писал. За всеобща изненада, може би, ще призная, че повече харесвам философските му стихотворения. Обичам и стиховете му, посветени на България, която той безкрайно обичаше. Когато съм на среща с читатели, винаги звучат и негови стихове. Много от тях знам наизуст.

- А Дамян - с неговата чувствителност на поет, от какво го болеше най-много и какво го раняваше?

- Дамян дава отговор на този въпрос в стихотворенията си. Той не е майстор само на любовна поезия. Беше идеалист. Мечтаеше да няма бедни и богати, да няма страдащи. “Аз няма да съм никога честит, докато този свят край мене страда…” и “Аз се чувствам виновен за всички човешки нещастия, дето стават край мене по тази земя…” “Защо сме зли, защо сме толкоз лоши? Защо понякога във толкоз злост удавени, делим имоти, служби и разкоши? Еднакво смъртни всички сме. Забравяме…” Доста време с Дамян нямахме финансови проблеми. После дойде време, в което имахме огромни финансови проблеми. И той написа: “Все мечтах да остана бедняк, поне тая мечта ми се сбъдна…”

- Кои са най-хубавите ви общи спомени?

- Когато човекът го няма, всеки спомен, дори неприятният, зазвучава по някакъв начин приятно… Просто защото човекът възкръсва!

- Дамян е казвал, че творчеството е стриптийз на душата. Така ли е наистина?

- Има и стихотворение с такова заглавие. Ако поезията не е стриптийз на душата, едва ли авторът й би имал успех сред читателите. Фалшът се усеща. Веруюто на Дамян беше: “Поетът - нито дявол, нито Господ, е длъжен както мисли, тъй да пише.”

- Някога ревнувала ли сте от стиховете му, посветени на други жени?

- Как да показвам ревност, когато в нашата литература отдавна имаме пример каква трагедия може да предизвика женската ревност. И да не ми е било много приятно, стиховете, посветени на други дами, съм се старала да приемам само като стихове, а не като автодоноси на Дамян. В края на краищата, ние си отиваме, стиховете остават.

- В една от песните на Лили Иванова по текст на Дамян се пее: “Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища премазани - нов път си направи и пак тръгни! Има ли конкретна случка, която бе вдъхновила този текст?

- Не бих нарекла тези стихове текст. Това стихотворение е от книгата “Още съм жив!”, написана в най-черното време от Дамяновия живот, когато го хулеха безмилостно и пророкуваха, че никой няма да го чете повече. Лили се обади, дойде у дома и поиска Дамян да є даде стихотворения, за да си избере някое за песен. Дамян є отговори, че тези, които е написал, не стават. Тя настоя да ги прочете. Избра четири стихотворения. Между тях беше и “Към себе си” - “Когато си на дъното на пъкъла…” Дамян я попита дали не се страхува да пее песни по стихове на “комунист”. Лили отговори: “Какво ме интересува кой е комунист, и кой не е! Интересува ме дали е поет!” Ако всички “комунисти” бяха идеалисти като Дамян, нямаше сега да си приказваме тези неща…

- А каква е историята на една от най-известните песни по ваш текст - “Може би”, изпълнявана от Доника Венкова и “Сигнал”?

- Историята е разказана в текста - случайна среща със старо гадже. Той ме излъга за нещо. Аз моментално пуснах “гилотината” на наранената си гордост. След доста време случайно го срещнах. Той ме попита защо съм побързала да се омъжа. Отговорих, че не съм бързала - беше изминала повече от година от “гилотинирането” на нашата връзка. Разминахме се. И моментално зазвучаха думите на “Може би”. Тончо Русев ми беше дал музиката. До този момент знаех само, че “Може би” ще звучи на местата, на които звучи.

- Вие сте написала красиви текстове, които останаха в годините и за попфолк изпълнители, за което сте получавали и много нападки. На кого му пречеше това и нараняваха ли ви тези критики?

- Когато мечтата на Дамян да остане бедняк се сбъдна, писах и за попфолка, продавах и книги на базара срещу хотел “Плиска”. Много ме “плюеха”, но съпругата на “комуниста” трябваше да изкарва хляба на семейството. С много малки изключения, не се срамувам от текстовете, които съм написала. Предполагам, че “плюнките” бяха продукт на илюзията, че получавам много пари. Не бяха много. Бяха срамно малко. Но перспективата “А я хич…”, не ми позволяваше да се правя на велика поетеса. Не съм. Обикновен човек съм, по онова време грижещ се за един необикновен, откъдето и да го погледнеш, човек и за все още нестъпилите здраво на краката ни деца.

- Отчайвала ли сте се някога?

- Огорчение е имало и сигурно ще има, но отчаяние - не. За какво да се отчайвам? Ясно е, след като сме се родили, ще дойде мигът, в който ще си отидем. Човек не трябва да се вкопчва в нищо, в живота също не трябва да се вкопчва. Зарежда ме мисълта, че нямам право да хленча. Вярвам, че душата има неизчерпаема енергия. Че колкото повече се раздаваме духом, толкова повече получаваме.

- Някои от певците, с които сте работили, подавали ли са ви ръка в трудни моменти?

- Ако става дума дали са изпълнявали песни по мои стихове, да. И Лили Иванова, и Силвия Кацарова, и Стефка Берова… С Илия Луков имаме албум “Обичам те” с авторски песни на базата на македонския фолклор. Композитор е Ристо Краповски от Скопие. Александър Александров - Алекс изпя досега две авторски песни на фолклорна основа. В момента подготвяме трета, този път шлагерна.

- Вие сте се срещали няколко пъти с Ванга. Кои нейни думи никога няма да забравите?

- “Тежко ти и горко на тебе!”, изречени на 8 септември 1989 г. на поляната пред Роженския манастир. Питала съм се какво ли ще е това “тежко и горко” - много преживях през тези почти 30 години, когато чух тези думи, а за нито едно “тежко” не бих казала, че е “горко”. Не че не е било такова, но не ме е уплашило. Приемам всичко за нормално - щом се е случило, значи е трябвало да се случи. Ако в трудни моменти запазим самообладание, ако не кажем: “Край, всичко свърши”, виждаме, че нищо не е непоправимо.

- Успяваше ли пророчицата да повдигне духът на Дамян?

- Колкото и да е странно, Дамян нямаше самочувствие на голям поет. Вероятно заради комплексите си, че е “увреден” физически. Преди излизането на всяка нова книга ме караше да отидем до Рупите да попита леля Ванга дали ще има успех… Тя казваше “Да, ке има.” Повдигането на духа беше временно, обаче… Проблемът му беше нелечим.

- Усещате ли присъствието на Дамян или на големия ви син - Петър, който вече не е между нас?

- Говоря си всеки ден с тях.

- В какво вярвате най-силно и за какво се молите?

- Опитвам се да вярвам в себе си. Моля се да продължа да обичам хората, каквито са, да съм търпелива и толерантна. В последно време се моля, ако може, да поживея толкова, че и малкият Дамян да ме запомни. Сутрин благодаря, че осъмвам, вечер - че замръквам. Благодаря, че съм имала тези родители, че съм родила тези деца, че съм живяла този живот.

- Любима мисъл?

-”Който се страхува да умре, той се страхува да живее.” - Артър Милър.

Нашият гост

Известната поетеса Надежда Захариева има издадени 17 стихосбирки, сред които “Ако не бързаш толкова”, “Ти и аз”, “Казвам се Надежда”, “Загубих си усмивката”, “Пепел от страст”, “Любов?!?” и “Гълъб ме споходи на Игнажден”. Бившата зам. министърка на културата признава, че цели 15 години не й достигала смелост да издаде първата от тях – “Непредвидени стихотворения”, живеейки под един покрив с големия ни поет Дамян Дамянов. Ако се бе родила на Запад, автобиографичната й книга в две части – “Смет за сливи”, описваща съвместния им живот, сигурно отдавна щеше да се е превърнала в сценарий за филм. Двамата остават заедно тридесет и пет години, изпълнени с цялата палитра от емоции, възможна между две творчески личности. Освен поезия и проза, Надежда Захариева е писала текстове за много от най-популярните родни изпълнители, като Лили Иванова, Йорданка Христова, Силвия Кацарова, Роси Кирилова, група “Сигнал”, Стефка Берова, Райко Кирилов, Софи Маринова и Илия Луков. Преди две години тя става носител на голямата награда “Христо Г. Данов” на Министерството на културата за цялостен принос към националната ни книжовност и литература.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта