НАТО на 70 години - склероза или зрялост?

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

След края на Студената война съществуването на организацията рязко се обезсмисли

Формулата „2 процента от БВП за отбрана“ е необосновано произволна

През април НАТО навърши 70 години. Създаден да възпира съветското влияние след Втората световна война и да проектира американската военна доминация в различни точки на света, днес пактът изживява тежка екзистенциална криза - макар де факто да е по-голям и по-силен отвсякога. Отмина ли времето на Алианса обаче или нуждата от него става все по-осезаема?

През 1949 г. със Северноатлантическия договор бе учредена НАТО, а съветският му аналог - Варшавският договор от 1955 г. - реално се превърна в raison d’etre за Алианса. След края на Студената война обаче съществуването на организацията рязко се обезсмисли. И започнаха опитите да й се вдъхне живот. От „омиротворяване“ на балканските етнически конфликти през 90-те (Босна и Херцеговина, Косово), през войната с тероризма след атентата срещу „кулите близнаци“ от 2001 година в Ню Йорк, та до сваляне на автократични режими и настаняването на демокрация из целия свят.

Огромна администрация, генерали, бази и щаб квартири - всичко това, разбира се, струва стотици милиарди долари във времето. И макар официалният бюджет на НАТО да е скромен (1,4 млрд. долара за година), реалните общи военни разходи на страните-членки почти удрят трилион долара годишно. Едни 70 процента от общите разходи на държавите за отбрана идват от джоба на американските данъкоплатци, което в крайна сметка е и логично - САЩ има най-големия бюджет за отбрана в света или колкото следващите 7 най-силни военно държави. Вашингтон е и най-активен и на международна военна сцена, респективно плаща и най-много.

Доналд Тръмп критикуваше ползата от НАТО и „малкия принос“ на европейците в бюджета му по време на кандидат-президентската си кампания. Реално обаче той често и не особено коректно смесваше темите за официалния бюджет на НАТО (от който САЩ плаща едва 20 на сто) с това какво всяка страна харчи като процент от икономиката си за отбрана - две различни по същество неща. По-късно, под въздействие на неоконсерваторите в съветническия екип - Тръмп смекчи доста тона към организацията, предлагайки дори присъединяването на Бразилия. Но че пред военния съюз днес има значими предизвикателства - вече е повече от видно.

Алиансът и проблемите му

Алиансът си има вътрешни проблеми. И то сериозни: Германия не иска да харчи толкова, колкото й се казва отвъд океана и продължава да държи на „Северен поток 2“ - нова газова тръба от Русия, която заобикаля балтийските държави и вреди на американските газова стратегия в Северна Европа.

Критиката, че „европейците не харчат достатъчно за отбрана“ е колкото спорна, толкова и неглижираща националния суверенитет - за какво и как да отиват парите на данъкоплатците би следвало да решават само техните избрани представители във властта. Всъщност самата формула „2 процента от БВП за отбрана“ е необосновано произволна и яростно критикувана в някои държави-членки. А в номинално изражение означава огромни суми от бюджета, разходвани за въоръжение - особено в случая на най-мощната европейска икономика каквато е германската, например. Нещо повече: днес Германия и Франция съвсем открито говорят за общоевропейска армия, което с оглед на това, че Европа заедно дава 4 пъти повече за отбрана от Русия, да кажем, си е съвсем реална алтернатива на Северноатлантическия съюз.

Не са без основание и критиките, че НАТО се е превърнал в канализатор на средства от държавите-членки към някои големи играчи от военно-промишления комплекс в САЩ - за сметка на европейския оръжеен пазар. Което освен морални дилеми, поставя и въпроси пред развитието на европейската индустрия за сигурност. Това е и причината отвъд океана да не се гледа с добро око на наченките на обща европейска армия, която неизбежно би значила и тежка финансова цена за американските играчи на този пазар.

Напрежение има с друг ключов играч за НАТО - Турция. След като САЩ заложи на смъртните врагове на Ердоган - кюрдите - в битка срещу ИДИЛ, днес Анкара отчетливо напуска евроатлантическата геостратегическа орбита. Нещо повече: Турция вече купува руски системи за противоракетна отбрана S-400, вместо американските Patriot. В отговор пък Вашингтон спря продажбата на изтребители F-35 за турските си партньори, като бяха разменени заплахи и обиди, надхвърлящи допустимото в рамките на добрите съюзни отношения.

Руската заплаха - силно преувеличена

Важното е руската заплаха да не се превърне в опасна и преувеличена параноя - особено при положение че Черно море е един от потенциалните театри на военните действия при евентуален сблъсък с НАТО-Русия. Русия е в тежка икономическа ситуация, а размерът на икономиката й съизмерим с този на Испания. Това не е СССР от епохата на Сталин - и тази реалност най-сетне трябва да се проумее.

След края на Студената война тогавашният лидер на разпадащия се СССР Михаил Горбачов получава уверения от американските си аналози: НАТО няма да се разширява в посока на и без това смазаната икономически Русия, камо ли в считаната от Москва за нейна сфера на сигурност - бившите съветски републики. Навремето такъв ангажимент е лесен, но впоследствие Русия се стабилизира и замогва и залогът се променя. През това време Алиансът се разширява стремглаво: след 1999-та година влизат Унгария, Полша, Чехия, прибалтийските републики, България, Румъния, Словения, Словакия, а най-скоро Албания, Хърватия и Черна гора. Скоро по всичко личи и Северна Македония след решението на спора за името с гърците. Именно в светлината на това разширение на НАТО на изток може най-ясно да се разчете и руският ход за анексирането на Крим - форма на стратегическа самозащита през призмата на Москва.

„Обхожданетото“ на Руската Федерация с държави-членки на Алианса и активността на Запада при свалянето на проруския президент в Украйна през 2014 г. бяха разтълкувани в Кремъл като провокация и заплаха за националната й сигурност. Така се гледа и днес там и на възможно членство във военния съюз на Грузия, като аргументът е аналогичната ситуация - как биха реагирали в САЩ, ако Русия изгради военна база в Мексико сити, да речем? Друг страх на Владимир Путин и компания е, че противоракетните системи, заобикалящи страната, от защитни лесно биха станали атакуващи. Слагането на трупчета на „Договора за ликвидиране на ракети със среден обсег на действие“ от американска страна обостри допълнително напрежението по темата сигурност и вече действително вкарва Европа сериозно в дебата по бъдещата й стратегия при евентуална ескалация на противоборството.

Взаимните подозрения и мнителност исторически винаги имат тежка цена. Руските действия в Крим засилиха присъствието на НАТО в прибалтийските републики и Полша, а днес военните учения от двете страни на границата дори по имена звучат стряскащо. Засилва се осезаемо и милитаризирането на Черно море. Състезанието във въоръжаването, за жалост, вече също е факт, а Китай само чака да капитализира напрежението, предоставяйки сътрудничество на Русия в случай на нужда.

 

Пактът ще трябва да се реформира

Ако иска да оцелее, НАТО със сигурност ще трябва да се реформира. Отношение на Тръмп към партньорите му в Алианса от типа „владетел-васал“ става все по-трудно за преглъщане както в Германия, така и в Турция. Руската заплаха за Европа действително се ползва като повод за вдъхване на нов живот на Алианса, но е силно преувеличена. В същото време възможността Европа да се пази сама е видимо подценена и то с щети за националния суверенитет на ключови за Стария континент държави. Самата формула на колективната сигурност днес е под въпрос - струва ли си стълкновение на една държава с друга да означават априорно световна война? За някого - може би. Въпросът все пак е дали...

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари