Ричард Филипс Файнман е един от най-забележителните американски физици на ХХ век, наричан „най-великия ум след Айнщайн“. Създава диаграми за взаимодействията на елементарни частици, които носят неговото име и имат огромно практическо приложение. Разширява чувствително теорията на квантовата електродинамика, за което през 1965 година получава нобелова награда за физика. Спомага за разработването на атомната бомба с участието си в секретния проект „Манхатън“ в лабораторията в Лос Аламос, Ню Мексико. Участва в дешифрирането на йероглифите на маите и в изясняването на причините за катастрофата на космическата совалка „Чалънджър“ през 1986. Освен физик в различни моменти от живота си той е бил радиотехник, касоразбивач, художник, танцьор, свирач на бонго. Притежаващ блестящ ум, любознателност, игрив темперамент и невероятно остроумие, той е любимец на студентите си и има безброй приятели.

През април 1963 г. Файнман е поканен да изнесе три вечерни лекции в Университета Вашингтон в Сиатъл. В тях той излага по оригинален начин свои размисли за обществото, конфликта между науката и религията, войната, мира, повсеместната мания по летящите чинии, лечението чрез самовнушение, телепатията, недоверието към политиците – изобщо за всички тревоги на съвременния гражданин-учен. Тези три лекции са събрани в новата книга „Смисълът на всичко това“ на издателство „Изток – Запад“ (преди време те издадоха и друга книга на този автор - „Сигурно се шегувате, г-н Файнман“).

Ричард Файнман, ИК „Изток – Запад“, превод от английски Христо Кьосев, 112 стр., 12 лв.

За невероятните съвпадения

(Откъс от новоиздадената книга на Ричард Файнман)

Мнозина вярват на анекдотични истории, в които се говори за невероятни съвпадения. Какви ли не подобни небивалици се разправят. Те се случват и хората запомнят точно тях и се питат как могат да бъдат обяснени. Аз също имам такива спомени. Ще ви дам пример за две мои невероятни преживявания.

Първото беше в общежитието на Масачузетския технологичен институт. Бях на втория етаж и на пишещата машина траках есе на философска тема. Бях изцяло погълнат, не мислех за нищо друго освен за темата, когато внезапно и по много мистериозен начин като светкавица ме връхлетя една мисъл: баба е починала. Е, леко преувеличавам, но така се разказват подобни истории. Всъщност мисълта постепенно се настани в главата ми за около минута. И не беше като светкавица, но нали лекичко раздувам. Сега внимавайте. Точно тогава телефонът долу иззвъня. Помня го отчетливо и сега ще разберете защо. Вдигнах слушалката и човекът отсреща вика „Здрасти, Пит!” Не се казвам Пит. Беше сгрешил номера. Баба ми си беше в цветущо здраве и нямаше основания за притеснение. Трябва да отчитаме огромното количество подобни случки, за да опровергаем нищожния брой пъти, когато наистина би могло да се случи. Не е изключено и да се случи. Съществува такава възможност, но тя не ми дава основание да вярвам в чудото, че съм способен да предусетя с мисълта си кога баба ми умира. Характерна черта на всички тези истории е, че не се дават пълните подробности. Затова ще ви разкажа за друго подобно, но по-тъжно преживяване.

Когато бях на тринадесет или четиринадесет срещнах момиче, в което силно се влюбих и трябваше да изминат още тринайсе години, докато се оженим. Не е сегашната ми съпруга, както ще разберете. Та тя се зарази с туберкулоза и боледува няколко години. Когато се разболя й подарих часовник с големи хубави цифри, които се обръщаха, а не със стрелки и тя много го хареса. Дадох й го в деня, в който разбра, че е болна и тя го държа до леглото си четири, пет, шест години, през които положението й се влошаваше. Накрая почина. Умря в 9:22 вечерта. Часовникът спря в 9:22 същата вечер и никога повече не тръгна. За късмет обаче аз мярнах щриха от анекдота, който сега ще ви разкажа. На петата година часовникът нещо се беше вече разнебитил. От време на време го поправях, но чарковете му не бяха читави. Още нещо – в стаята беше полутъмно и сестрата, която пишеше смъртния акт с часа на смъртта, вдигна часовника и го наклони, за да види по-добре цифрите, след което го постави отново на мястото му. Ако не бях обърнал внимание, щях да съм силно притеснен. Човек трябва много да внимава с подобни анекдотични случки и да следи изкъсо всички подробности, защото ключът към мистерията може би се крие в детайлите, които сме пропуснали.

С две думи – един или два случая не доказват нищо. Всичко трябва да се провери внимателно. Иначе влизате в отбора на хората, които вярват във всякакви откачени неща и не разбират света, в който живеят. Всъщност никой не разбира света, в който живеем, но някои са по-добри в това от останалите.