История за походите и боевете на 13-а рота от 18-и пехотен Етърски полк през Световната война

Точно преди 100 години – на 19 ноември 1917 година, на фронта край Гевгели български юнаци от 13-а рота на 18-и пехотен Етърски полк чрез блестяща атака успяват да пленят петима френски войници. Води ги кап. Венко Начев, който е дядо на писателя Венцеслав Начев (1939 - 2010). Историята е описана от инж. П. К. Трифонов, поручик от запаса, в специално издание от 1936 година. Предлагаме на читателите откъс от него.

Това се случи точно след една година от атаката за овладяване на височината 321. Воюващите страни бяха измислили всевъзможни начини за узнаване тайните на противника: шпионаж, подкупи, крадене на планове и ловене на пленници. От последните можеше да се научи най-добре за разположението или разместването на противниковите части, за прииждането на нови войски, за сменяване от позициите на войски. Също от тях можеше да се узнае за броя и разположението на неприятелските оръдия, картечници, минохвъргачки и др. И най-сетне – от разните заловени пленници можеше да се узнае за духа на неприятелските войски. Ето защо позиционната война беше се обърнала и в лов на пленници.

От Щаба на 5-а пех. Дунавска дивизия се искаше да се заловят пленници. Правиха се няколко несполучливи опита. Един ден нашият командир на 13-а рота от 18-и пех. на Н. В. полк капитан Венко Начев изяви желание да направи едно щурмово нападение. Дадено му бе право да си избере охотници. От много явилите се той си избира 30 бойци и 4 души санитари. Той сам почна да ги обучава денем и нощем зад фронта на полка. Щеше да се атакува една издадена позиция на французите, която сам кап. Венко Начев бе избрал пред Кота 258 – ние наричахме “Острата чука”. Ротният командир подбира за обучение на командата си такова място, което наподобаваше на острата чука. След дълги обучения на своите юнаци, което бе около 12 денонощия, най-сетне се определя деня за атаката.

Денят 19 ноември 1917 г. беше избран за извършване на атаката. По целия фронт на дивизията нашите трябваше да произвеждат демонстрации. Те трябваше да открият пушечна стрелба, да се хвърлят ракети по цялата линия. Нашата артилерия също по цялата линия трябваше да открие огън, но най-силния ще бъде съсредоточен на “Острата чука”. С това се целеше да се заблуди противникът и да не узнае точното място на нападението. Също и неприятелската артилерия трябваше да се заблуди. На “Острата чука” нашата артилерия трябваше да бие 5 минути, след което да пренесе преградния си огън зад чуката. В този момент ще се произведе атаката. Демонстрацията и бомбардировката ще почне в 7 часа вечерта.

Преди уговореното време капитан Венко Начев със своите смелчаци взема изходно положение при реката Люмница. Оттук неприятелската позиция е на 300 крачки и движението ще става по един стръмен терен, обрасъл със слаби шубраци. Начев си разпределя хората на три вериги, които ще се движат една след друга. Човек от човек ще има интервал две-три крачки. Всички си връзват на ръцете бяла кърпа. Паролата е “Етърец”. Обути са с меки обуща и с каски на главите. Оръжието е заредена карабина с натъкнат нож и 8 бомби в торбички през рамо.

Ето настана решителният момент. Точно в 7 часа по целия фронт на дивизията закипя огън. Пушки, картечници, оръдия – всичко се сля в едно зловещо тракане и бучене. Противникът е в недоумение. По цялата негова линия почнаха да се извиват като змии стотици ракети, които като стигнат на определена височина се разпръсват на десетки светлинни кандилца. Спускайки се към земята, те осветяват като ден всичко наоколо. Ракети се хвърляха и от “Острата чука”. Нашите юнаци притулени чакаха със затаен дъх и туптящи сърца времето, когато ще се понесат напред. Кап. Венко Начев, гледайки на часовника си, четеше минутите докато ще трае демонстрацията – стрелбата по “Острата чука”. Минават се една, две, три минути. На “Острата чука” 75 наши разнокалибрени оръдия сипят огън и жупел. Чуката е обърната на цял вулкан.

Минават се 5 тихи минути. Огънят е пренесен зад чуката. Нашите герои дебнешката се спущат напред. На 100 крачки от позицията те са забелязани от неприятеля, който почва да хвърля бомби и един от нашите бива леко ранен в коляното. Веригите залягат. Кап. Начев виждайки, че може да пропадне атаката и да посрами честа на полка, изважда револвера и командва: Напред! Веригите се вдигат и като хали налитат на неприятелските окопи. Телените мрежи са разкъсани от нашата артилерия и телорезачите от щурмовата команда. Нашите хвърлят 180 бомби в окопите и почват да ги чистят. Водят един пленник французин, ето втори, трети – всичко пет. Небивал успех. Други наши смелчаци носят оръжие, патрони, каски. Един носи офицерска мушама. Всички минават пред очите на капитана. Всички са прибрани. Дава се ракет, че атаката сполучливо е завършена и почва изтеглянето. Нашите оръдия реват наново върху позицията на “Острата чука”. Неприятелят се сцепи и зашемети: не знае какво е станало и къде трябва да стреля. Нашите без жертви се изтеглят със своите пленници и трофеи. Неприятелската артилерия стреля няколко минути безцелно и най-сетне млъкна. Там, на чуката, имаше мъртва тишина. Злите духове там още витаят и живите същества не смееха да се доближат

Луната ясно светеше и пръскаше своята приятна светлина по целия Божи шир. На чуката като че нищо не е било. В същото това време 5 души пленници, от които двама парижани, стояха с наведени глави пред палатките на командира на полка и недоумяваха дали това е действителност или сън. Не изминали 3 километра, а се намират в съвсем друг свят и обстановка. Преди половин час са били в тяхната среда, готови да се бият до последно издихание. Говорили са на родния си език. А сега? Немощни същества. Треперещи от страх. Минали само телените мрежи и стъпват в чужда непозната за тях държава. Изгубили всякаква надежда. Съдба…

И защо са дошли тук на този фронт тия чеда на Велика Франция? Защо тази свободолюбива Франция е изпратила в Близкия изток такава войска. За завоевания ли? Не, а да създава нови роби и потиснати народи, за да няма мир на земята…