Ако ги нямаше сепаратистките движения и августовският пуч през 1991-а, икономическа либерализация можеше и да успее

На 19 август 1991 г. консервативно настроени заговорници от висшето ръководство на КПСС, армията и КГБ предприемат неуспешен опит за отстраняването на Горбачов от поста председател на Държавния съвет на СССР и генерален секретар на КППС. Водачите на преврата смятат, че реформистката политика на Горбачов е отишла твърде далеч и че новият Съюз на суверенните държави, който Горбачов започва да договаря, предоставя твърде много самостоятелност на републиките.

Въпреки че превратът се проваля след два дни и Горбачов се завръща на власт, събитието полага началото на разпада на съветската империя.

Неотдавна руският президент Владимир Путин определи разпада на Съветския съюз като “най-голямата геополитически катастрофа на 20 век”.

Но беше ли неизбежен този разпад? Днес се смята за общоприето, че към онзи момент – края на 1991 г., запазването на СССР в тогавашния му вид, е било невъзможно. Според преобладаващото схващане, политическите, икономически и обществено-културни процеси, започнали в страната през 1986 г. са довели в крайна сметка до нейното разпокъсване, а сравнително бързият край на най-голямата държава в света е бил за предпочитане пред останалите варианти за изход.

Независимо от това съветското правителство се опитва да удължи съществуването на своята страна, прилагайки нови подходи в управлението. В Русия и досега продължават да се обсъждат възможните алтернативи на случилото се, а руските политици, интелигенцията и националистите търсят да разберат било ли е възможно да се съхрани териториалната цялост на страната и трябвало ли е.

Член 72 от Конституцията на СССР предвиждаше възможността републиките, които влизаха в състава му, да могат да го напуснат. Но така бе само на хартия. Ако подобна възможност съществуваше действително, то процесът на разпад щеше да започне много преди 1990 г. Съветските власти никога нямаше да позволят на републиките да напуснат доброволно страната в качеството си на независими образувания.

Всичките 15 съветски републики бяха обвързани в сложна икономическа матрица, благодарение на която Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република (РСФСР) се оказа в центъра на всички значими промишлени, икономически и политически процеси в страната.

И досега се сблъскваме с остатъците от този строй в сложните отношения между Русия и Украйна. Дори навръх конфликта между тези страни, руската армия продължава да използва продукцията на украинската военна промишленост, а украинските заводи и промишлени предприятия печелят от продажбата на технологии на руснаците.

Едва наскоро Москва обяви, че от 2018 г. преминава към пълно заместване на вноса от Украйна. Съветският съюз удържаше обширните си региони и републики обединени, благодарение на системата от държавни помощи и фиксирани икономически квоти, благодарение на която по-малко развитите региони получаваха съветски технологии и потребителски стоки срещу обмен на суровини и селскостопански продукти. В отделни случаи Москва предоставя както стоки, така и суровини с цел да подпомогне недостатъчно развитата промишлена база на някои региони.

Когато съветската икономика започва да проявава първите признаци на съществен спад през 1980-те, това предизвиква безпокойство сред населението на СССР и голяма част от законотворците. Предприетият по онова време курс към гласност и перестройка пробужда сили, които подлагат под съмнение легитимността на управляващата комунистическа партия и подронват устоите на самата държава. Така се стига до 8 декември 1991 г., когато разпадът е охициализиран с подписването в Беларус на така нареченото Беловежко споразумение. Държавните глави на трите съветски републики – Русия, Украйна и Беларус, подписват документ, с който формално се слага край на СССР. Те се позовават на вече упоменатия по-горе член 72 от конституцията, който позволява “мирното” излизане от състава на федеративната държава. Трябва да отбележим, че това решение е прието без допитване до общественото мнение, което е държавно в неведение в месеците, предхождащи споразумението.

На 8 декември 1991 г. държавните ръководители на Русия, Украйна и Беларус – Борис Елцин, Леонид Кравчук и Станислав Шушкевич подписват Беловежкото споразумение, с което формално се слага край на СССР.

Докато светът още е в потрес от случилото се в Беловежката гора, на 21 декември се провежда нова среща, този път в столицата на Казахстан - Алма Ата. Там държавните ръководители на 11 съветски републики (без Грузия и Прибалтика) окончателно слагат край на това, което е останало от Съветския съюз.

Днес знаем, че повечето съветски граждани по онова време подкрепят съхраняването на СССР под една или друга форма. Само че за тази цел е била необходима друга управленска парадигма и по-решителен правителствен апарат, готов да отстрани конкуренцията от страна на алтернативните политически или етнонационални модели.

Ако не се бяха появили сепаратистките движения в Прибалтика и Кавказ и не се беше случил августовският пуч, планът за икономическа либерализация на Съветския съюз можеше и да успее.

Щеше ли една такава обновена страна да се конкурира успешно на световната сцена със САЩ, Западна Европа и набиращия скорост Китай? Възможно е, след десетилетия, самата съветска комунистическа партия да бе започнала да се либерализира, подобно на Китай, който настойчиво се опитва да преосмисли комунистическата идеология в такт с развиващото се общество. Щеше ли този нов съюз (да го наречем за краткост “НС”) да съхрани ресурсите и валутата си, ако се бе отказал от многобройните си международни ангажименти? Напълно е възможно, като се има предвид последвалото излизане на Източна Европа от Варшавския договор.

Вероятно щеше да се стигне и до отказ на новия съюз от активно участие в африканската и латиноамериканската политика – макар че ако тази нова съветска страна беше успяла да проведе икономически реформи, подобни на тези от 1928 г., в крайна сметка Западът щеше да се сблъска с една мощна и единна съветска държава, стремяща се да запази своето място на конкуретноспособна свръхдържава.

Днес преобладава схващането, че независимо от готовността на Горбачов да използва насилие за потушаване на протестите в Прибалтика, той нямаше да успее да удържи единството на страната само със сила. Беше се озовал на подходящото място в неподходящо време – ако беше дошъл на власт по-късно, когато НС вече се опитваше да извърши преход към държавен капитализъм, талантът и визията му сигурно щяха да го превърнат в добър управленец.

Трябва да отбележим също така, че независимо от еуфорията в западния свят, предизвикана от събитията през 1991 г., разпадът на СССР не беше планиран предварително. Събитията от декември 1991 г. свариха неподготвени повечето експерти и анализатори. Следователно, ако НС бе оцелял, той неизбежно щеше да се сблъска с враждебната политика на Америка и на НАТО, създаден с цел сдържането на Москва. Въпреки плавния преход на страната към пазарна икономика, НС щеше да си остане комунистическа държава, за която реформите са само разумна стъпка по пътя към глобалното портивопоставяне със Запада.

Вероятно съхраняването на Съветския съюз нямаше да е възможно, предвид обстоятелствата в страната в края на 1980-те. Към онзи момент вътрешните механизми и политическите процеси в страната затрудняваха приемането дори на решения, ползващи се с подкрепата на обществото. Но идеята за обединение на разпадналия се някога Съветски съюз може да намери своето продължение в наши дни чрез сключването на редица икономически, военни и политически съюзи между Русия (която е официален правоприемник на СССР) и съседните й бивши съветски републики. Евразийският икономически съюз , в който влизат Русия, Беларус, Армения и Киргизстан, както и тесните връзки между руските и арменските въоръжени сили, напомнят за съветското наследство. Може би на СССР не му е съдено да запази целостта си, но въпросите и предположенията за възможната му съдба ще продължат да ни занимават и в следващите години.

* Превод „Гласове”, със съкращения