Неизбежната Трета световна война в Сирия

U.S. Secretary of State John Kerry holds up a pair of Idaho potatoes as a gift for Russia's Foreign Minister Sergei Lavrov, standing right, at the start of their meeting at the U.S. Ambassador's residence in Paris on Monday.

От Иран през 70-те, та до Ирак и Либия в наши дни, виждаме, че никаква „демокрация“ не може да бъде привнесена отвън

На територията на Сирия светът вече е във война. Въпреки липсата на преки сблъсъци между великите сили на място, играчите, разположени на шахматната дъска на сраженията, показват, че геополитическият сблъсък вече е световен. Залогът далече не е само контролът върху Близкия изток и източниците на петрол, а кой ще победи в новата студена война. С ядрения потенциал на замесените обаче тя едва ли може да остане „студена“.

Действията и реториката между САЩ и Русия притеснително застудяват. Държавният секретар на САЩ Джон Кери обвини Русия във „военни престъпления“ в Алепо около месец след проваленото мирно споразумение в Сирия. Припомняме, че дни след началото на споразумението от 10 септември американски изтребители бомбардираха позиции на сирийската армия, убивайки близо 70 и ранявайки 100 души, а ИДИЛ успя, макар и за кратко, да заеме падналите позиции. Последва атака срещу конвой на ООН с десетки жертви, приписана на правителството, което отрича вината.

САЩ прекъснаха сътрудничеството си в Русия за мирното разрешаване на конфликта в Сирия, а Путин преустанови споразумение от 2000 г. за двустранно унищожаване на обогатен плутоний, достатъчен за стотици ядрени оръжия - символичен акт за влошаването на руско-американските отношения и огромна крачка назад по пътя на ядреното разоръжаване. Последва ултиматум от Русия НАТО да се „прибере“ до границите си от 2000 г., т.е. извън балтийските държави, Полша, Румъния и България, и то в контекста на засилването на присъствието на НАТО там точно в този момент. Руското командване пък предупреди САЩ да не атакува позиции на съюзника им - сирийската армия, снабдена с руски ракетни системи Бук S-200, S-300 и скоро новото поколение - S-400. Очевадна заплаха към американските бомбардировачи, кръстосващи сирийското въздушно пространство. Американските дипломати пък заявиха, че руско-сирийските бомбардировки в Алепо може да предизвикат „недипломатически мерки“ - ясно е какво може да значи това.

Кой срещу кого е в битката за Сирия?

Оставяме настрана считаната за всеобщ враг ИДИЛ. Каквито и военни провали да са срещали САЩ и Русия в Близкия изток, няма и капчица съмнение, че ако тези два военни гиганта искаха, бастионите на ИДИЛ - Ракка и Мосул, например - отдавна да са в ръцете на противниците й. Засега обаче за великите сили изглежда по-важно не дали ИДИЛ ще съществува, а кой ще заеме мястото й.

Кой срещу кого тогава е в битката за Сирия? Оказва се, че дори анализатори на топ ниво от Пентагона не могат да отговорят на въпроса. Цената е тотална бъркотия и огромна бежанска вълна към Европа. От десетилетия САЩ подкрепят сунитските държави - Саудитска Арабия, емирствата, Турция. Но гражданската война в Сирия постави всички алианси на изпитание. Саудитска Арабия заедно със САЩ финансира и снабдява с оръжие опозицията срещу президента на Сирия Башар ал Асад, наричана „умерена“ само за благозвучие. Тя гравитира около подразделения на „Ал Кайда“ като „Ал Нусра“, наскоро преуменувана на „Джабхат фатх ал Шам“ („Фронт за завладяване на Сирия“), а нейни представители колят деца и качват видеа с извращенията си в интернет. Дори гонят американски военни, наричайки ги „неверници“ и „прасета“. Това отново повдига въпроса кой би заел мястото на Асад. Примерите от подобни режимни промени отвън са плашещи: от Иран през 70-те години, та до Ирак и Либия в наши дни, виждаме, че никаква „демокрация“ не може да бъде привнесена отвън и че свалянето на светски режими позволява на политическия радикален ислям да завземе територии.

В Сирия в полза на САЩ срещу ИДИЛ се бият сирийските кюрди, търсещи автономия и подкрепяни от САЩ, а това е кошмарен факт за друг верен американски съюзник и смъртен враг на кюрдското обединение - Турция. След сдобряването на Турция с Русия при опита за преврат срещу Ердоган САЩ трябваше да си върнат благоволението на южната ни съседка. Това можеше да стане само с помощ за Турция срещу сирийските кюрди (същите тези американски съюзници), които видяха турската армия да навлиза в Северна Сирия, водена и от американски експерти. Целта съвсем не беше ИДИЛ, която предаде атакувания тогава град Джараблус без бой. Истинската цел на Турция бе спирането на подема на кюрдите в Сирия, които бяха успешно изтласкани от завзетите територии, с цената на тежки жертви, включително цивилни. Усещането, че са предадени от САЩ и са между армиите на Турция и Сирия (считаща ги вече за враг в рамките на нейните суверенни територии), води до разбираем гняв у кюрдските бойци. Русия, от своя страна, възприе влизането на турските военни части в Северна Сирия като провокация и само предстоящото подписване на „Турски поток“ потуши реакциите. Турция направи и още един реверанс към Русия - намали подкрепата за бунтовниците срещу Асад, ограничавайки влизането им през нейни територии - ключов ход за развитието на войната.

Освен от Русия правителството на Асад се подкрепя от Иран, ирански и иракски шиитски военни формирования, ливанската шиитска милиция „Хизбула“, а към тях вече си присъединява и Китай.

Асад и руснаците търсят бързо превземане на бившата икономическа столица Алепо - днес порутено гробище, с което на практика ще спечелят гражданската война. Т.нар. примирие руснаците считаха за възможност за ислямските групировки в източните части да се реорганизират и да получат допълнително финансиране. Логично, сирийско-руските бомбардировки над Източен Алепо идват в този контекст. Тази част на града в момента е населена предимно от сунитски бойци на опозицията и техните семейства, които постепенно се изтеглят на север. Често те използват като жив щит мирното население, а несъгласните са публично екзекутирани. Това е причината стотици хиляди да се прехвърлят в западната част и да търсят протекция от правителството. И то без непременно да поддържат Асад, дори напротив - въпрос на оцеляване е. Към момента в опозиционната част на града са останали около 200-250 хиляди души, значителна част от които са бойци срещу правителството. Адската матрица „бомби - цивилни жертви“ се възпроизвежда отново - не по-различно от САЩ в Афганистан и Ирак, от Саудитска Арабия днес в Йемен.

Позицията на САЩ е категорично желание за подмяна на настоящия режим в Дамаск. Загуба на опозицията в гражданската война ще се възприеме като драматична загуба за Америка - не само от неоконсерваторите, а от всички, изповядващи идеята за външнополитическа доминация като залог за вътрешната сигурност на САЩ. Военното лоби на Хилъри Клинтън в Конгреса отявлено прокламира по-сериозни и решителни действия по отношение на Асад, включително сухопътно влизане, подобно на това в Ирак.

САЩ действително действат по модела „разделяй и владей“ в целия регион, като целта е раздробяване и контрол, така че да се удовлетворят интересите на Турция и кюрдите (несъвместими), на Саудитска Арабия и Израел, които имат проблем с влиянието на шиитски Иран в Сирия и региона. Опасенията, че няма кой да смени Асад, досега забавяха сухопътното влизане в Сирия, но неизбежното се отлага само до евентуалното идване на Хилъри на власт. В този контекст идеята за „зона, забранена за полети“ в Сирия, защитавана от поддръжниците на Хилъри, означава затваряне на въздушното пространство над Сирия. Нещо, което Русия и поддръжниците й няма да допуснат, а това на практика означава световна война.

Руската гледна точка

В опита за сваляне на режима на Асад Русия вижда опасност да бъде заобиколена с газопровод от Катар през Сирия и Турция - чиста икономическа изолация, особено в контекста на санкциите след Крим и Източна Украйна. И в двата случая руските действия могат да се интерпретират като реакция на страховете им от евроатлантическа враждебна стратегия срещу политико-финансовата цялост на Русия. Роенето на държави и засилването на радикалните ислямски групировки в Близкия изток притесняват Русия и заради близостта им до южната й граница, където също има концентрация на рискови за сигурността й елементи.

За жалост Близкият изток днес ужасно напомня Балканите преди Първата световна война. Едно барутно буре, пълно с етнически конфликти, географски претенции, религиозни секти и вражди. Средоточие на интереси на великите сили, което всеки ден и час дава повод за „грешка“ и директен сблъсък помежду им. Решенията, които сега са под въпрос, ще се вземат след президентските избори в САЩ. България трябва да е наясно с процесите в региона и да се готви да отговори на залозите подобаващо.

 

*Авторът е водещ на коментарното предаване „Денят ON AIR“ по телевизия Bulgaria ON AIR. Текстът е написан специално за „Труд“.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи