Чрез спирането на политическия избор правителствата и международните органи създадоха тоталитарен капитализъм

Коварната идеология тласна към ръба на брега на един Брекзит

На пръв поглед това изглежда неразбираемо. Защо да рискуваме всичко за Брекзит без сделка? Разбиването на тяхната собствена партия, загубата на парламентарното им мнозинство, демонтирането на Обединеното кралство, разрушаването на икономиката, предизвикване на недостиг на храна и лекарства: какво може да донесе това на една консервативна и една юнионистка партия? Каква е тяхната полза?

Да, някои хора ще извлекат полза. Ако съдим по последните дарения за торите, някои много богати хора одобряват политиката на Борис Джонсън. Брекзит без сделка може да облагодетелства хеджфондовете, които процъфтяват в несигурността, финансистите, които се стремят да обезценят паунда, лешоядите капиталисти, които се надяват да изтрият евтините имоти, ако пазарите се сринат. Но победителите вероятно ще бъдат много повече от губещите, сред които има много мощни търговски интереси.

Правим грешка, когато приемаме, че парите са основната мотивация. Нашата нереформирана и корумпирана политическа система е осигурена от един важен фактор и той е преди всичко в идеологията, тъй като само чрез нея успешно можеш да дойдеш на власт. Не можете да упражнявате истинска власт над други хора, освен ако не можете да оформите начина, по който те мислят, и да оформите тяхното поведение въз основа на тази мисъл. Дългосрочните интереси на идеологията се различават от краткосрочните интереси на политиката.

Вярвам, че това е ключът към разбирането на случващото се днес. Брекзит ултрасите в правителството не са само Брекзит ултраси. Те са неолиберални ултраси и Брекзит е тяхното изключително ефективно средство за популяризиране на тази пропаднала идеология. Това е крайната шокова доктрина, използваща публично спешната ситуация, за да оправдае налагането на онези политики, които не биха били приети в обичайните времена. Независимо дали наистина искат сделка или не, заплахата от нея създава политическото пространство, в което те могат да прилагат своите идеи.

Неолиберализмът е идеология, разработена от хора като Фридрих Хайек и Милтън Фридман. Това не е просто набор от идеи за свободния пазар, а фокусирана дисциплина, нарочно прилагана по целия свят. Тя третира конкуренцията като определяща характеристика на човечеството, разглежда гражданите като потребители, а „пазарът“ като организационен принцип на обществото. Пазарът, е този, който ни подрежда в естествената йерархия на победители и губещи. Всеки опит за намеса от страна на политиците нарушава този природен ред.

Тази доктрина бе прегърната от Маргарет Тачър, Роналд Рейгън и повечето последвали ги правителства. Те се опитаха да я приложат чрез намаляване на данъците, приватизация и аутсорсинг на публичнитe услуги, намаляване на обществената защита, унищожаване на синдикатите и създаване на пазари, където те не са съществували преди това. Доктрината бе наложена от централните банки, МВФ, Договора от Маастрихт и Световната търговска организация. Чрез спирането на политическия избор правителствата и международните органи създадоха един вид тоталитарен капитализъм.

Неолиберализмът се провали сам по собствените си правила и по много други начини. И е далеч от създаването на общ просперитет, растежът му стана по-бавен в неолибералната ера, отколкото през предходните десетилетия, и повечето от плодовете му бяха събрани от богатите. Той далеч не стимулира икономиката на предприятията, но създаде златна ера за търсещите рентата. Далеч не елиминира бюрокрацията, а създаде кафкианска система от безумни диктати и задушаващ контрол. То подстрекава към екологични, социални, политически, икономически и финансови кризи, чиято кулминация бе срива през 2008 г. И може би, защото неговите опоненти не успяха да създадат нова, убедителна история от своя страна, той все още доминира в живота ни.

Не е изненадващо, че хората реагираха на закриването на политическия избор и множеството бедствия, които той причини. Но тъй като неолиберализмът в широк план беше възприет не само от десницата, но и от демократите, от новите лейбъристи и други подобни партии, не остана място за обрат. Много хора отговориха на това с национализъм. Новата политика, която правителството на Борис Джонсън представлява, включва както неолиберализма, така и реакцията към него. Блестящите очи от основните поддръжници от предните редици като Доминик Рааб, Лиз Трус и Саджид Джавид, все още се стремят да приложат тази идеология в най-крайната u форма. Опортюнистите като Джонсън, Майкъл Гоув и Прити Пател апелират към онези, които търсят изкупителни жертви за бедствията, които тя е създала.

Джонсън използва неолибералния формат, за да оправдае атаките си срещу обществената безопасност. Той иска да свали екологичните стандарти, да създаде безмитни пристанища, в които предприятията да избягват данъци и регулации, и да сключи бърза търговска сделка със САЩ, която може да наруши правилата за хуманно отношение към животните и да застраши оцеляването на британската здравна система.

Той беснее срещу бюрокрацията, но истинската бюрокрация се създава от международните търговски договори, които той подкрепя, и които правят демократичните промени почти невъзможни, чрез правила, които защитават капитала от недоволството на народа и измества взимането на решения от парламентите в неподлежащи на контрол офшорни съдилища („Уреждане на спорове между инвеститор и държава“). Това обяснява и ентусиазма на някои от левицата за Брекзит: убеждението, че бягството от ЕС означава бягство от принудителните търговски инструменти. В действителност това ни излага на нещо още по-лошо, тъй като Обединеното кралство започва преговори със САЩ, държейки в ръцете си купата на просещия.

Сега, както твърди професорът по политическа икономия Аби Инс, неолиберализмът е достигнал своята фаза на Брежнев: „вкостеняване, саморазправа и безсмислен политическа хъс“. Подобно на ленинизма, неолиберализмът твърди, че е безпогрешна наука. Сблъсъкът му със сложността на реалния свят предизвика политическа склероза от вида, който бе характерен за упадъка на съветския комунизъм. В резултат на това „единственият начин за завършването на тази революция днес, е под прикритие на други проекти: Брекзит е идеален за тази цел“.

Създаването на извънредна ситуация е неизбежната дестинация на абсолютистката, провалена система. Но тя пък от своя страна осигурява и последното средство, чрез което повредената система може да бъде защитена и разширена.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)