Капиталният му труд е в 7 тома - “Панепистимия”

Потресен е краят му - удушават го румънски наемни убийци

Трудно ми е да пиша за д-р Петър Берон (1799-1871 г.). Трудността идва от нашето (и моето) познание за научния му принос. Но затруднително се оказва най-вече нежеланието да се превърна в поредния назидател и мърморко. Който ругае за слабо познаване и авторитет на част от историята ни. И съветва: “дайте да дадем”, та да върнем блясъка й. Няма да дам - само тогава човек може да съди другите, но ще напомня и за величието, и за принизяването. Защото става дума за фундаментално непознаване и изкривяване, да не кажа оскверняване, на достижения за гордост.

По света има специализация и посвещаване на историците на една личност от литературата, изкуството и науката. У нас всеки е специалист по всеки. И в определени моменти всички започват да пишат за някого. Примерно - за Вапцаров, щото видите ли бил спорен в дейността си и даже като поет. Спорен е за болните от синдрома на вродена или конюнктурно придобита интелектуална недостатъчност. Или пък за Левски. Всеки имал какво ново да ни каже за него. По български - аферим.

Д-р Петър Берон не е забравен. Напротив, помним го по начин не много по-пристоен от забравата. С първия му ранен труд - “Рибният буквар”, преди още сам да се образовал достатъчно. Чудесно - заради несъмнения приносен характер и важната му роля в зората на българското образование. Излязъл в 1824 г., букварът има 5 издания до 1862 г. А това значи много във време, когато малцина българи са грамотни. Но от “Буквара” нататък П. Берон го няма в нашите представи. Преди да попитам защо, нека видим какво прави той след 1824 г.

П. Берон е от Котел, дал през Възраждането и Софроний Врачански, Г. С. Раковски и още видни личности. Преди “Буквара” завършва колежа “Св Сава” в Букурещ - водещ образователен център в Румъния. В 1825 г. заминава в Германия, където учи философия в Хайделберг, но се дипломира като лекар в Мюнхен в 1831 г. С дисертацията си впечатлява преподавателите. Вероятно тогава изготвя стратегията на бъдещия си живот. И тя е сдобиване с материална независимост, за да се осъществи в науката.

Как го прави? От януари 1832 г. получава право на свободна лекарска практика в румънския град Крайова, тогава с около 20000 жители. Става градски лекар, а немного след това - и окръжен лекар. Бързият възход на чужденеца говори за качествата му на лекуващ лекар и медицински организатор. А и създава свои лекарства. По-късно ще обяснява болестния процес като психическа и душевна дисхармония. Което сигурно е подпомагало практиката му. Всичко спечелено от лекарските си умения влага в стопанска дейност. Купува, дава и наема земеделска земя и произвежда селскостопанска продукция. Най-голямото му имение Скорила му носи приходи от хиляда австрийски жълтици годишно. Търгува с дървен материал и със сол.

Всичко това му позволява да се отдаде на науката. От средата на 40-те години живее предимно в Париж. Това служи за един от упреците към него - изоставил бил проблемите на родината си. Че къде да прави тогава наука - в Банкя ли? Но по-важен от евтиниите е отговорът на въпроса: какво е направил. Неговият всеобхватен, търсещ и обобщаващ ум първоначално навлиза в частните науки. Издава първите си трудове - “Система на атмосферологията”, “Система на геологията” и др. Забележете - навсякъде опитва да се добере до същността и да обобщи.

Тези текстове са само прелюдия към капиталния му труд, излязъл в 7 тома - “Панепистимия”. Което значи Всенаука. В него П. Берон се опитва да открие как е създаден светът и по какви закони той съществува. Не мога да кажа нещо повече от това, че ученият счита, че всичко произлиза от първичен флуид, наречен от него електър. За съжаление и досега трудът му не е преведен на български език. И малцината занимаващи се с приноса на П. Берон не са представили както същността му, така и научната му коректност спрямо днешните познания за материята, Космоса и всичко друго, към което има отношение “Панепистимия”. Че цялостната му теза, родена във времето на множеството догадки, едва ли е вярна, е допустимото предположение. Но има ли в “Панепистимия” и във всички останали трудове на П. Берон рационални зърна, времето потвърдило ли е нещо от неговите Системи? Отговорите на тези въпроси ще ни кажат дали той е бил дързък ентусиаст или е съумял да проникне в някои от тайните преди другите. Та нали П. Берон е бил и преподавател, участник в научни форуми - сигурни белези на признание от съвременниците му.

Но питането ми е докога ще чакаме отговорите да паднат от небето. А и не ще дочакаме да ги даде чуждестранен историк на науката. Срамно е такава личност да представяме само с “Рибният буквар”, педагогически възгледи и спонсорски жестове.

Отиваме и до неразбиране на националната си същност и до неумение да я пропагандиране. До незачитане на великото време в новата ни история - Възраждането. Този период е наречен правилно така, макар днес по-често да тълкуваме думата стеснено. Тя не е само събуждане или усилие да встъпим в модерния живот. Главният неразбран докрай патос и смисъл на това време е възвръщане към живот на някогашното славно минало и присъствие на България преди хилядолетие-две-три. Изразителите на неговите същностни характеристики, които е трябвало да пренесем от себе си в бъдещето са станали четиримата гении Левски, Ботев, Берон и Раковски. Левски персонализира обществения морал, Ботев - силата на Словото и изкуството, Берон - способността за образование и наука /ако щете - научна дързост/, Раковски - държавността. А всички те заедно - свободолюбието и народностния дух, наричан недотам точно патриотизъм. Доколко и как ги следваме е друга тема. Въпросът е защо сме разпознали само Левски и Ботев. И то не толкова като пратеници на миналото с надежда за възход, а просто като гении и символи на добродетели. Защо Раковски остава като “образ невъзможен”, а П. Берон като автор на “Рибният буквар”? Нали интелигенцията на всяка нация трябва да “преведе” на останалите по-сложното за възприемане - Науката и Държавността!?

Потресен е краят на П. Берон - в 1871 г., в продуктивна за него възраст, го удушават двама румънски наемни убийци. Изпратени от вдъхновителя Чокулеску, също румънец, когото не осъждат само защото в съда не са представени неопровержими доказателства за вината му. Да, ама дълго витае версията, че българи - заради завещанието му, са инициатори. Подобни спекулации са съзнателни престъпления срещу нацията, целещи се в разнебитването й. Но въпреки “академизма” и клеветничеството П. Берон ще намери своето място. Като пратеник, възвестяващ потенциала и бъдещето на нацията.