Този век не ме интересува

Днес Европа има равна енцефалограма. Има нещо, което бавно ни убива, нещо непроницаемо и задушаващо, но не знаем какво. Светът може би все още има какво да ни каже, но не и Европа. Направиха Европа на парите, нищо друго и това е краят на ангажиментите, на утопиите. Честно казано, предпочитам фашист и комунист, които се сблъскват и те карат да избереш към кой лагер, към коя партия искаш да принадлежиш, за какво да се биеш, срещу кой враг. Този век не ме интересува…

Светът съществува само в погледа, който отправяме към него. Няма обективност. Красивото, грозното е трудно да се определят. Често красотата е случайна, това, което не можем да задържим: прелитащ влак в нощта. Виждам твърде много пресилени, изкуствени неща. Твърде много цени, твърде много пари, котира се, не се котира… Всичко това дълбоко ме отвращава.

В днешния толкова политически коректен свят думите от новия текст „Отложена красота“ на Маргьорит Дюрас имат неочаквана сила и дързост: човек би могъл да си помисли, че тя ще почете свещени крави, като Фройд, Барт или Лакан, но не. Тя няма филтър, казва това, което мисли, за женската ситуация, например, никога не изпада в клишета, твърде проницателна е за това.

Скандализирана съм от начина, по който Европейският съюз се отнесе към гърците, докато Европа произлиза именно оттам, от Гърция, от нейната мисъл, митология, трагедии. По природа съм романтична, така че харесвам страните първо в зависимост от тяхната литература, изобразително изкуство, това, което изкуството изразява от техния дух. Така се нахвърлих на Русия... Гърция е нещо огромно и за нея може да се говори с часове. Затова ще се придържам към четирите стълба, които Симон Вейл очерта в Омировия епос, в есето си „Илиада или поема за силата“ (L’Iliade ou le poeme de la force): никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си и не презирай нещастниците.

(Със съкращения, превод „Гласове”)