Не е ли рано да делим заслуги?

Президент Плевнелиев вече си приписа основната заслуга за договора, който Борисов подписа със Заев в Скопие

Трябва да си призная, че в предишния текст в „Труд“ не бях съвсем справедлив към Росен Плевнелиев. Обвиних го, че за пет години мандат като държавен глава той не стъпи на територията на Македония, което никой от неговите предшественици не е правил. Всъщност, не бях съвсем прав.

В началото на април миналата година бях в Скопие с екип на БНТ за да снимам за документалния си филм, посветен на Битолския надпис. Естествено, че се обадих в посолството, както си му е редът, пък и имам доста приятели сред дипломатите там. Срещнах посланик Иван Петков пред входа. Той тъкмо слизаше от служебния автомобил и като ме видя, извика радостен: „Коста, ела да ти кажа. Сега се връщам от президентството, имаме окончателно съгласие от Георги Иванов да се срещнат заедно с Росен Плевнелиев на 6 май на българските гробища в Ново село“.

„Иване - отговорих - това си е пробив. Браво! А най-вече се радвам, че все пак нашият държавен глава ще „стъпи“ на територията на Македония. Та това си е някаква форма на съвместно честване, пък и мястото е добре избрано. Поздравления!“

Разделихме се, а аз побързах да звънна в София на шефа на информацията на БНТ Даниел Чипев. „Така и така, Чипе, ето ти прясна новина: На 6 май двамата президенти така и така... Да се готвят, както се казва.“ И тръгнахме към Битоля, защото нямахме повече работа в Скопие. Вече бях взел две интервюта - едното с проф. Любомир Фръчковски, с когото имаме отдавнашно познанство, и с лидера на опозицията Зоран Заев. До изборите на 11 декември беше още далече, до 20 юни тази година. Още повече бе далеч времето, когато Заев ще се скъса да дава интервюта на български медии - всяка една от тях с претенциите, че е първата, разговаряла с него.

Е, нашият разговор бе излъчен през април миналата година, в Сутрешния блок на БНТ при Иво Никодимов, при това, обърнете внимание, без превод.

По пътя към Битола си мислех за мотивите, накарали Георге Иванов да приеме да се срещне с Плевнелиев на българските гробища в Ново село на 6 май. Та не беше ли тъкмо Иванов човекът, който с голяма доза ирония, и дори сарказъм, бе отговорил на предложенията за съвместно отбелязване на събития и личности от общата ни история, като бе направил контрапредложението да отбелязваме заедно Деня на Европа - или Деня на победата на 9 май, или дори 8 март - Международният ден на жената. Нали и той е общ празник. Дали не му е дошъл акълът най-после да се опита да излезе от личната си изолация като президент на Македония, в която сам се натика с непоследователните си действия и с откритото взимане на страна в острия вътрешно-политически сблъсък между управляващата ВМРО-ДПМНЕ и опозиционният Социалдемократически съюз? От друга страна, казвам си, това ще е бонус и за Плевнелиев, който най-сетне е разбрал, че да страни от Македония, по някакви си негови причини, не е продуктивно. И ето - двамата ще се видят в Ново село, само на десетина километра от границата с България, но все пак в Македония. И то на едно символно място - българските гробища край малкото македонско градче.

Но не стана така. Това беше във вторник, а в сряда след обяд, в специално свое изявление по телевизиите, президентът Иванов обяви, че амнистира 56 висши партийни и държавни функционери, които Специалната прокуратура обвинява за нарушения и престъпления и за корупция и злоупотреби, при извършването на служебните им задължения. Сред амнистираните бе и премиерът Никола Груевски, чието бъдеще още тогава опозицията виждаше в някой от македонските затвори.

Указът на Иванов предизвика бурни протести по улиците и площадите на Скопие, мене заедно с екипа спешно ме върнаха от Битоля в Скопие, за да отразяваме тези събития. Започна „Шарената революция“. Знаем как се развиха събитията, но важното е, че се създаде ситуация, в която каквато и да е среща между Иванов и Плевнелиев стана немислима.

Под натиска на улицата и от страна на международния фактор, Иванов взе да дава назад, отмени някои от „аболицираните“, но политическият му и личен рейтинг падна до степента на нула. И досега е там някъде.

И тук настъпва интересното. Вместо да обърне гръб на македонския си колега, който си го заслужава отвсякъде, през ноември миналата година Плевнелиев го прие в София. Нещо повече – заведе го в Българската академия на науките, където Иванов стана Доктор хонорис кауза на БАН. Ако човек прочете препоръките, с които тогавашният председател на БАН акад. Стефан Воденичаров предлага Иванов да стане почетен доктор, току виж реши, че един истински Айнщайн на македонската и световна хуманитаристика оказва честа на БАН. Толкова време оттогава, толкова хора съм разпитвал кои са истинските мотиви да удостоят Иванов с това звание. Ако са политически, жалко за БАН, позволила по толкова евтин начин в нея като академична институция да бъде вкарана политиката. Ако мотивите са научни, какви са критериите за това - та, не знаят ли българските академици, че Иванов е един от теоретиците на македонизма, нещо повече, той минава за гуруто на Никола Груевски в търсенето на античните корени на днешните македонци. И то къде - в будоара на Александър Македонски. Само да бяха прочели словото на Иванов пред студенти и преподаватели в Московския университет преди две или три години, за да им стане ясно поне да известна степен, твърдението, че славянската писменост е отишла в Русия от македонските земи.

Иванов бе стигнал до там да аргументира историческите връзки между Македония и Русия с твърдението, че коренът на един от сатрапите около Сталин и после около Хрушчов - Георгий Маленков, бил от Охрид. Вярно, в Охрид има фамилия Маленко, но аз познавам някои от тях и нямам впечатлението, че имат съзнанието за „свои хора“ в Москва. Съжалявам, но ако в БАН все още смятат, че с този почетен доктор- проф. Георги Иванов, издигат научната стойност на институцията, жестоко се лъжат.

И сега, когато май дойде времето да се делят заслугите за подписването на Договора със Скопие, Плевнелиев, гледам, иска своя дял от тях. Защото се е борил с македонизма, като го е пренебрегвал и отричал, но от София, от кабинета си на „Дондуков”. Мисля си, че ако не дай Боже, никак не искам това да се случи, но нещата се обърнат и вместо заслуги почнат да се делят вини, няма ли той да бъде първият, който ще се измъкне?

Вместо финал: в предишната публикация критикувах Плевнелиев, че от кръчмарски срещи в Охрид се опитва да трупа патриотизъм и личен рейтинг сред българите в Македония, които той така и не почете в петгодишния си мандат. В момента, в който вдигаше тостове в Охрид, в София започваха митарствата по болниците на Панде Евтимов - човек лежал 7 години в югославските затвори, дал целия си живот за българщината в Македония. Панде претърпя операция, а възстановяването му протича във ВМА, където лекари и целият персонал се грижат перфектно за него, като за човек, дал много за каузата. Ходим да го виждаме приятели, кой когато може, все по-загрижени за съдбата на 86-годишния човек. Питам, защо президентът не намери време да отскочи до ВМА, може да му разрешат и извън часовете за свиждане, да се види с Панде и да го прегърне. А може и да се разплаче, въпреки че Панде, с коравия си дух не обича такива работи. Дали пък някаква суета не друса Плевнелиев - нали още в първия болничен ден на Панде Евтимов в София при него отиде Илияна Йотова и така го изпревари.

Тук аз приключвам да се занимавам с Плевнелиев и неговото отношение към Македония. Няма да чуете или да прочетете повече нито дума по тази тема от мен. Ако има съвест, нека и той направи същото.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи