“Ние” и “Те” - с една дума

Засилената урбанизация и имиграцията ще подлагат на непрестанни изпитания вътрешните структури на държавите, както и границите им

Проектирайки собствения си опит върху останалия свят, американците обикновено омаловажават ролята на етническия национализъм в политиката. В края на краищата в Съединените щати хора от всякакъв етнически произход живеят рамо до рамо в сравнителен мир. В рамките на две или три поколения на имиграция етническите им идентичности се размиват под влиянието на културната асимилация и смесените бракове.

Освен това американците намират етнонационализма смущаващ както интелектуално, така и морално. Социалните учени полагат големи усилия да демонстрират, че той е продукт не на природата, а на културата, често умишлено конструиран. А хората, занимаващи се с етика, отхвърлят презрително ценностните системи, основаващи се на тесни групови идентичности, а не на космополитизъм.

Но нищо такова не може да накара етнонационализма да изчезне. Имигрантите в Съединените щати обикновено пристигат с предварителна готовност да се впишат в новата си страна и да преоформят идентичностите си по съответен начин. Но за онези, които остават в страни, където предците им са живели в продължение на много поколения, ако не и векове, политическите идентичности често приемат етническа форма - с което създават конкурентни общностни претенции към политическата власт. Постигането на мирен регионален ред между национални държави обикновено е било резултат от бурни процеси на етническо разделение. По местата, където такова разделение все още не се е получило, политиката обикновено си остава доста грозна.

В един добре познат и влиятелен наратив от европейската история на двадесети век се твърди, че национализмът на два пъти е водил до големи войни - през 1914 и 1939. След това, продължава разказът, европейците са стигнали до заключението, че национализмът е заплаха, и постепенно са се отказали от него. В следвоенните десетилетия западноевропейците са се вплели взаимно в мрежа от международни институции, чиято кулминация е Европейският съюз. След падането на съветската империя тази международна мрежа се е разпространила на изток, за да обхване по-голямата част от континента. Европейците са навлезли в постнационална ера, което е не само нещо добро, но и модел за други региони по света. Национализмът според това гледище е бил трагично отклонение по пътя към един мирен либерален и демократичен ред.

Тази история е широко възприета сред образованите европейци и може би дори още повече сред образованите американци. Не съвсем отдавна, например, в хода на споровете около това дали Израел трябва да се откаже от настояването си да бъде еврейска държава и да се раздели на някакъв вид двунационално единство с палестинците, известният историк Тони Джуд информира читателите на The New York Review of Books, че “проблемът с Израел… е, че той е въвел един отчетливо принадлежащ към късния деветнадесети век, сепаратистки проект, в свят, който се е придвижил напред - свят на индивидуални права, отворени граници и международни закони. Самата идея за “еврейска държава”… е вече анахронизъм.”

Но опитът на стотици африканци и азиатци, които загиват всяка година, мъчейки се да влязат в Европа през бреговете на Испания и Италия, показва, че европейските граници не са чак толкова отворени. А едно по-внимателно изследване на въпроса би показало, че докато през 1900 г. в Европа е имало много страни, в които не е имало едно-единствено доминиращо национално мнозинство, към 2007 г. такива са само две - и едната от тях, Белгия, изглежда започва да се разпада. С други думи, освен Швейцария - където вътрешният етнически баланс на властта е защитен от стриктни закони за гражданство - “сепаратисткият проект” в Европа не само не е изчезнал, ами е триумфирал.

Далеч от това да е бил премахнат през 1945 г., в много отношения етнонационализмът е достигнал апогея си именно в годините непосредствено след Втората световна война. Европейската стабилност от времената на студената война всъщност се дължи отчасти на широкото осъществяване на етнонационалистическия проект. А след края на студената война етнонационализмът е продължил да преоформя европейските граници.

Накратко, етнонационализмът е играл в модерната история далеч по-важна и по-дълготрайна роля, отколкото се приема по принцип, а процесите, които са довели до доминация на етнонационалната държава и разделянето на етническите групи в Европа, най-вероятно ще се осъществяват и по други места. Засилената урбанизация, грамотността и политическата мобилизация; разликите в нивата на раждаемост и икономическите постижения на различните етнически групи и накрая имиграцията - всичко това ще подлага на непрестанни предизвикателства вътрешните структури на държавите, както и границите им. Независимо дали е политически коректен или не, етнонационализмът ще продължава да оформя света и през двадесет и първия век.

 

*Авторът е професор по история в Католическия американски университет във Вашингтон, специалист по история на капитализма.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи