Новата система слага ли край на парламентарната демокрация в Турция?

16 април се вписа в турската политическа история като преломна дата, след която нищо никога няма да бъде както преди. Народът в Турция гласува с рекордна избирателна активност от 85,10% и одобри само с 2% преднина (51,41% „да“ и 48,59% „не“, 1 379 934 гласа) драстичната конституционна промяна, която навръх Великден сложи кръст на близо вековната парламентарна демокрация. По този начин настъпващата нова президентска система от турски тип, която ще влезе в сила през 2019 г., слага край и на един от основните демократични принципи, приети от модерна Турция - разделението на властта.

Какво означава това?

След разпада на Османската империя в основаната от Ататюрк през 1923 г. млада република разделението на държавното управление на изпълнителна, законодателна и съдебна власт е определено конституционно, за да бъде спирачка срещу възможността за установяване на абсолютна власт и да се гарантира спазването на демократичното устройство и контролните механизма над властта. В сравнение с управленската традиция по време на султаната падишахът, в чиито ръце бе поверена изпълнителната власт, бе едновременно политически лидер и религиозен водач (халиф на ислямския свят - б.а.) на своите поданици. В началото на ХХ век възкръсна от руините на „болния човек на Европа“ младата светска република; като победител в народоосвободителната война и борбата за независимост Ататюрк можеше и имаше възможност да стане „избираем султан“, но не го направи. В началото на ХХІ век обаче наричащият се „втори Ататюрк“ успя да узакони съществуващата де факто президентска република. Конституционно ерата на ердоганизма започна с обещание за неоосманистки ренесанс за „Нова Турция“.

След вота в неделя одобрените от народната воля 18 конституционни промени връчват изпълнителната власт в ръцете на президента, който се сдоби със статута държавен глава (devlet başkanı - б.а.) Освен това още до края на април се въвежда поправката на чл. 101 от основния закон, която дава право на „надпартийния“ президент да бъде и де юре партиен. За целта Ердоган първо формално ще получи партийния си билет от управляваната от него Партия на справедливостта и развитието (ПСР, на турски AKP) и после отново ще бъде избран за неин лидер. На фона на задълбочаващите се дебати през последните 5 години за проблемите в съдебната система Ердоган разшири правомощията си до степен, в която ще може да контролира и законодателната власт. Дебатите бяха за нова, по-„цивилна“ конституция (защото старата е писана под диктовката на военните след преврата през 1980 г., но одобрена с референдум две години по-късно).

Управляващи и опозиция не могат да постигнат пълен консенсус и досега. Разбраха се само за промяната на 60 точки, но преговорите блокираха именно заради настояването на управляващите Турция да стане президентска република. Според старата, или „остарялата“, конституция президентът трябва да бъде надпартийна фигура и да скъса отношенията си със своята партия. Новата поправка ще осигури пълен политически комфорт на Ердоган, който ще управлява държавата, кабинета и партията до пълното трансформиране на държавата в партийна и на партията в държавна. А аргументът е, че Турция трябва да се избави от двуглавата власт (премиер и президент) и от всякакви зреещи политически и икономически кризи, в случай че на власт дойде коалиционно правителство, от което страната е теглила през 90-те години на миналия век. И така опасността от военен преврат, която винаги е висяла като дамоклев меч над всяко турско правителство през последните 50 години, ще бъде неутрализирана. А героиката на епоса на народната съпротива срещу последния опит за преврат на 15 юли 2016 г. допълнително облича с доспехи лидера на Турция, който защити турската демокрация. По тази логика концентрацията на политическа сила само в ръцете на един лидер би трябвало да осигури на страната военен, политически и икономически просперитет. А кой ще контролира Ердоган? Ето това е голямата неизвестна след вота на плебисцита в Турция.

Следващите избори, които ще бъдат едновременно парламентарни и президентски, ще се проведат на 3 ноември. Както винаги, символика не липсва, защото точно тази знаменателна дата през 2002 г. е първият преломен момент за историята на републиката. Точно след две години приключва и настоящият президентски мандат на Ердоган, който спечели първите и също исторически преки избори за президент на 14 август 2014 г. с 52%. Тогава ПСР спечели самостоятелно за пръв път изборите в Турция. Но не се изключва вариантът за предсрочни избори, след които промените могат да се приложат веднага. Това отделно поражда нови въпросителни за спецификата на турската президентска система, тъй като няма аналог в другите западни страни, управлявани с президентска или полупрезидентска система, че даже и в твърде критикуваната за недостиг на демокрация Путинова Русия, затова рискът Ердоган да доубие така или иначе недоразвитата турска демокрация е много реален.

В САЩ например главните прокурори на 16 щата успяха да спрат дискриминационните решения на новия американски президент Доналд Тръмп. В сложната американска избирателна система избирателите могат да бойкотират президента, ако не са доволни от неговото управление - негласувайки, могат да го сменят на следващите избори, като подкрепят кандидата от другата партия (на демократите или на републиканците) и така да гарантират промяната. Също така процедурата на импийчмънт е друг спасителен колан на демокрацията. В Щатите президентът може да бъде отстранен и на федерално, и на щатско ниво, а процедурата засяга само президента, вицепрезидента и държавните служители, за които има сериозни доказателства, че са замесени в национално предателство, корупция и други тежки престъпления. Лъжата също попада в тази категория. Американският президент Бил Клинтън за малко да се прости с Белия дом не заради сексаферата със стажантката Моника Люински, а защото излъга комисията, че няма нищо общо с нея.

По този начин с властта позорно са се простили президенти на Бразилия, Венецуела, Парагвай, Южна Корея, Литва и Вануату. А възможно ли е това в Турция? Доста съмнително, като се вземат предвид фантастичните засилени правомощия, с които сега се въоръжи турският президент и които ще го пазят като непробиваем щит от всички опити за свалянето му от власт. На практика няма да има работещ импийчмънт в Турция, защото дори меджлисът да приеме решение с мнозинство от 2/2 за отстраняването на Ердоган, той ще може да обжалва в Конституционния съд, където по-голямата част от върховните магистрати ще бъдат лоялни към него. Следователно липсва действащ механизъм за „контрол и баланс“ (checks and balances на английски - б.а.) на неговата изключителна власт, а накъде ще отведе това страната в една бъдеща проекция... ето това е втората голяма неизвестна.

Ердоган отхвърли категорично възможността за федерализация, но преди референдума негов политически съветник подхвърли идеята за сондиране на общественото мнение. По-голямата част от кюрдите, които всъщност са най-заинтересовани от материализирането на този проект, гласуваха с „не“ на допитването. А лидерът на прокюрдската лява Демократическа партия на народите Селяхатин Демирташ след изборите на 7 юни 2015 г. от трибуната на меджлиса се беше заклел, че кюрдите няма да гласуват „за“ президентска република, а неговият електорат показа, че устояха на неговата дума, независимо че той и цялото ръководство на партията са пратени задълго в затвора. Резултатът от вота показва също така, че острите разделителни линии в турското общество ще се задълбочават и това не изключва ескалиране на социално напрежение и граждански конфликти.

Докога ще продължи еднопартийният режим на ПСР

Ердоган планира в оптимален вариант това да продължи поне до 2029 г. Бившият премиер Ахмет Давутоглу, който е бащата на новата турска доктрина за „стратегическа дълбочина“ и препозиционирането на Турция в ХХІ век, преди да бъде свален от власт от президента Ердоган заради прекаленото сближаване на Анкара с Брюксел, беше казал, че един ден всички в Турция ще пожелаят да членуват в ПСР. Дали това пожелание ще се сбъдне по-рано от неговите прогнози? Про-Ердоган наблюдателите смятат, че разделението в Турция не датира от началото на „ерата Ердоган“. Заради големите религиозни, социокултурни, етнически и цивилизационни различия коалиционните правителства след края на студената война бяха твърде крехки и нетрайни и това оказа дестабилизиращ ефект върху Турция, която известният американски политолог Хънтитгтън, известен с теорията за „сблъсъка на цивилизациите“ бе определил като „страна на разлома“, разкъсвана между кемализма и политическия ислям, а като изход от тази политическа дилема за характера на управлението той предписа необходимостта да се появи втори силен и обединяващ нацията лидер, който да върне страната към нейните корени.

С изгряването на ПСР и нейния харизматичен лидер Реджеп Тайип Ердоган на турския политически небосклон се бе появила и надеждата, че най-сетне има потенциал вътрешно отчуждените и даже враждуващи помежду разделени сегменти да се помирят и това да стабилизира турското общество и държавен модел. Но вместо да превърне страната в балансьор и посредник за диалога между двата свята като „най-западната на изток и най-източната на запад“, успоредно с нарастващото овластяване на Ердоган партията ПСР започна да залита към авторитаризъм, неоосманистки тенденции и обърна геополитическата ориентация на страната повече към източните, мюсюлманските страни и даже неформално пое ролята на лидер на ислямския свят, а това неминуемо задълбочи опасенията на нейните западни партньори, че Турция постепенно се отдалечава и може да се откъсне от западния блок. На следващия ден след референдума, след като се върна от Истанбул в Анкара, пред множеството свои привърженици, дошли да го приветстват, Ердоган предупреди да не се опияняват от победата, а да запретнат още отсега ръкави, че много работа им предстои, за да се осъществи тази тотална промяна, за която се е наложило да се противопоставят с все сили срещу враговете на запад, атакували Турция с манталитета на кръстоносците, и да се борят с техните слуги и наемници вътре в страната. Още едно силно потвърждение за преориентацията на страната и надигащия се турски оксидентализъм (представянето на „другия“ като враг, в случая антизападност - б.а.) В началния период на ПСР Ердоган и неговият екип от съмишленици бяха възприети от ЕС като реформатори и действително бяха подписани най-големите и важни споразумения с Брюксел за евроинтеграция, започна и преговорният процес на 3 октомври 2005 г., а година преди това смъртното наказание, което не се изпълняваше от 20 години, въпреки че на хартия съществуваше, бе премахнато изцяло, за да се разчисти пътят на лелеяната от половин век евроинтеграция. Въпреки гигантските стъпки в тази посока, като инициирания референдум за обединение в Кипър по „плана Анан“, на който парадоксално турците казаха „да“, а гърците „не“, с течение на времето ПСР се отдалечи от либералния си профил и показва белези на авторитаризъм, за да се стигне до „деня след 16 април“.

До парламентарните избори на 7 юни ПСР не само печелеше на всички избори, но безпрецедентно за друга политическа сила всеки път увеличаваше гласовете си. За пръв път тогава тя не успя да събере вот, за да управлява самостоятелно, и това даде шанс за съставяне на коалиционно правителство, проигран заради неконструктивното поведение на лидера на Партията на националистическото действие Девлет Бахчели, който отказа всички възможни варианти. А терористичната вълна, която заля след това страната със страшна сила, доведе до разпускането на парламента и до първите в историята на Турция извънредни избори на 1 ноември 2015 г., на които гражданите отново гласуваха доверие на ПСР в името на запазването на стабилността. Прекратяването на мирния процес с кюрдите, военните операции в югоизточните райони, закриването на медии и масовите арести на журналисти, научни работници, съдии, прокурори, сблъсъкът с опозиционните партии - всичко това стана повод за сериозни критики и сигнали за опасно ерозиране на турската демокрация, отправяни от критиците на Ердоган както в страната, така и навън. Тази поляризираща реторика, която прерасна в говор на омразата особено по време на протестите за парка „Гези“ в края на май 2013 г. и ескалира най-много след неуспешния опит за преврат на 15 юли, имашже за мишена не само последователите на обявения за „мозък на преврата“ ислямски духовник Фетуллах Гюлен, но и голямата опозиционна сила на социалдемократите (CHP) и прокюрдската ДПН (HDP). Опозиционните медии, както и чуждестранните медии и техните кореспонденти в Турция, бяха директно обвинени в лъжа и анти-ПСР пропаганда. А западните страни, с които Турция е съюзник в НАТО, както и Израел, бяха нарочени за главни виновници на разделението и недоброжелатели на силна, стабилна и независима Турция. В своите речи Ердоган все по-често отправяше предупреждение към великите сили, че „светът е по-голям от 5“, визирайки страните членки на Съвета за сигурност на ООН. А като единствената сила, която може да се противопостави на всички вътрешни и външни врагове, да запази единството на страната и да работи денонощно в полза на добруването на народа, да гради пътища, мостове, тунели, канали, летища и да раздава жилища за бедните… като източник на всичко това Ердоган посочи единствен адрес - себе си и своята партия. И народът му повярва… или поне половината от този народ! Какво следва оттук нататък?

Провеждането на честни и прозрачни избори оттук нататък изглежда почти като утопия. Спирането на тока, гласуването с неподпечатани бюлетини и злоупотребите при преброяването на гласовете са на път да се превърнат в изборна класика. По време на кампанията емисарите на ПСР сплашиха привържениците си, че Аллаху не е угодно да се гласува с „не“, че който се възпротиви на промяната, не е мюсюлманин и ще гори в ада. Другият често изтъкван „аргумент“ бе, че ако пусне „не“, няма да се отличава от кюрдските терористи. Щом страни като Германия и Холандия подкрепят вота „против“, значи който гласува с „не“, е враг на народа. Непрекъснато се правеха сравнения между „политическата импотентност“ на опозицията и голямата политическа мощ на властимащите. Усилено се работеше по внушението, че ако резултатът от урните излезе „не“, Ердоган и ПСР ще се простят с властта, а видите ли, само те са способни да съхранят Турция цяла и единна и на всяка цена. Пропагандните методи на управляващите и цялата впрегната държавна машина и проправителствени медии (и държавни и частни), и „любезното съдействие“ на турската ЦИК успяха да мобилизират електората на ПСР за пореден път - все едно народът отива на парламентарни избори, а не гласува за бъдещето на политическата система, за която по-голямата част от привържениците на Ердоган или нямаха понятие що е то „държавен режим“ и какво съдържа пакетът от поправки в конституцията, или гласуваха само от любов към Ердоган и религиозна фанатичност към лидера, който се готви да стане и вожд на нацията. Ататюрк също бе обявен за „баща на турците“, но той спечели това прозвище, с което турците го дариха в знак на признателност по време на освободителната война.

В 17 от 30-те големи градове в страната казаха „не“ на Ердоган. Най-изненадваща бе загубата в бившата османска столица Истанбул, считан досега за негова крепост, защото оттук тръгва и политическата му кариера като успешен кмет на мегаполиса. Загуби и столицата на Турция Анкара, освен нея „гявур Измир“ - бастиона на кемалистите, както и Диарбекир и повечето кюрдски градове в Югоизточна Турция, също така Айдън, Анталия, Одринска Тракия. Модерните, прозападни и светски настроени турци в крайбрежните ивици и етническият и идеологически вот на кюрдите образува блока срещу Ердоган. А категорична подкрепа „за“ него дадоха областите във вътрешността на Анадола и Черноморският регион, където са концентрирани повече консервативни, религиозни и националистически настроени турци. Вотът „да“ прескочи прага с близо 2% благодарение на подкрепата на неформално обединените турски патриоти - голямата парламентарна фракция на Девлет Бахчели и по-малките извънпарламентарни фракции на Партията на големия съюз (Büyük Birlik Partisi), към които след критичният изборен ден Ердоган специално отправи своите благодарности. Не можем да подминем обаче и факта, че половината от поддръжниците на Бахчели са гласували срещу Ердоган, също и това, че в редовете на неговата партия и симпатизанти има една немалка маса от избиратели, близо 15%, които казаха „не“. Противниковият лагер от 49% процента може да принуди Ердоган или да засили своя популизъм и да заложи още повече на старата максима „разделяй и владей“, или неочаквано за него да потърси пътища за помирение и обществен консенсус, за да запази своята власт. Но ако се съди по първите му действия след излизането от референдума - удължаването на извънредното положение с още 3 месеца и отправения призив за предстоящ референдум за връщане на смъртното наказание като „exit билет“ за диалога Турция - ЕС, няма нужда да гадаем каква политика се готви да води властелинът на турската държава оттук нататък.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи