Новите предизвикателства пред българската миграционна политика

Големият въпрос е какво ще правим с бъдещия бежански натиск

Няма никакво съмнение, че миграционният натиск е най-голямото предизвикателство пред сигурността и бъдещето на България и ЕС. Той обаче се превръща и в главоболие, което може да обърне обществените нагласи. Изпита го Меркел с поредицата от загуби на местния вот и падането на нейния рейтинг. Започнаха да го изпитват и българските управляващи, като скандалите около противоречивата идея за заселване на бежанци в български общини или митингите против нелегалните мигранти са само върхът на айсберга, чиято дълбочина е съизмерима с двегодишната българска пасивност в европейските миграционни дебати.

Това наше изоставане явно не можа да бъде преодоляно от настъпилото раздвижване на премиера Борисов, който през август на срещата в Берлин за първи път успя да разкрие истинската сила на все по-нарастващия миграционен натиск върху страната ни. Последицата от това бе поставянето на България на едно ниво с Гърция и Италия по отношение на степента на миграционна заплаха и обещанията за предоставяне на значителни европейски средства с цел овладяването на миграционния риск. Този успех успокои управляващите, но те не отчетоха важния факт, че Европа няма единна миграционна политика, което поставя под въпрос успехът на мерките за противодействие на нелегалната миграция.

Единственият напредък във вижданията на Брюксел по миграционния въпрос е осъзнаваната все по-голяма роля на България при справянето с европейската мигрантска криза. Освен това на неотдавнашната среща в Братислава европейските лидери се обединиха около позицията, че трябва да се спасява целия Европейски съюз, а не само част от държавите в него. Това съгласие е една крачка напред към реализирането на идеята за обща европейска сигурност и надхвърля рамките на наблюдаваният вече две години привидно идеен сблъсък между либералния миграционен модел на Меркел и консервативния подход на унгарския премиер Виктор Орбан.

Погледнато геополитически, София е не просто продължение на източно-европейския вертикал, олицетворен във Вишеградската четворка. България е заплашена да бъде вероятна бъдеща входна врата на значителни по обем миграционни потоци, ако нарастващият миграционен натиск не бъде овладян. При бъдещо ново заливане с мигранти, Унгария и Австрия ще продължат да правят огради, с което ще продължи фрагментирането на Шенгенското пространство, а Балканите и най-вече входната врата като част от евентуален нов миграционен път, ще бъдат дестабилизирани, което не е нито в наш, нито в общоевропейски интерес.

С оглед на потенциалната опасност, не е случаен фактът, че стартът на дейността на новата агенция на ЕС „Европейска гранична и брегова охрана” бе именно в България. Лансираното от Виктор Орбан и повторено на срещата в Братислава мнение, че бъдещето на Европа ще се решава в България, наистина става все по-вероятно.

,За съжаление идеята за защита на ЕС по неговия източен вертикал има редица недостатъци. На първо место това са ограниченият брой държави в този регион, което не води до съществена промяна на европейския баланс. Най-голямата слабост обаче е, че Европа все още не си дава сметка, че вече е изградена устойчива Евро-Средиземноморска миграционна система, основаваща се на принципите на глобалната миграция юг – север и в която Средиземно море играе ролята на скачен съд за изравняване на разликите в популациония натиск по срещуположните му брегове. Тази система разполага с огромен демографски потенциал и е имала и други входни врати, които са разположени по целия южен европейски хоризонтал. Поради тази причина големият въпрос не е как да интегрираме сегашните мигранти, а какво ще правим с бъдещия миграционен натиск?

Политически активният в момента източен европейски вертикал по своята същност е транзитен коридор, а южният европейски хоризонтал играе ролята на входна врата и държавите по него също имат своите общи миграционни цели. Сближаването на позициите на държавите, разположени по двете линии, ще позволи да се създаде един нов европейски баланс, при който периферията, с оглед на нейната по-голяма миграционна роля, ще може да аргументира и отстоява по-добре своите интереси пред европейския център. Трябва ясно да се излезе с аргумента, че миграционният натиск, на който са подложени южните и източните части на ЕС, по своята същност е транзитен, защото крайната дестинация на миграционните потоци е богатият европейски център.

Изразената позиция от някои наши държавници, че ще продължим да заселваме в българските общини бежанци, защото такава е европейската политика или че чрез подобен подход ще решим демографската криза, показват не само дълбоко неразбиране на проблема, но и говорят или за крещяща липса на координация в държавното управление, или че ни се спестява част от информацията. Например след завръщането си от Берлин премиерът заяви, че България не може да приема повече мигранти. Подобни декларации бяха направени и в редица страни членки на ЕС, дори и в Германия. Идеята за заселване на нови бежанци в Европа, в т.ч. и в България, противоречи на българското предложение да се изградят зони за сигурност извън Европа, например в Либия, където бежанците ще имат право на убежище.

От практическа гледна точка пък трябва ясно да се каже, че нито една страна чрез еднократното заселване на мигранти не е решила демографските си проблеми. Тъкмо обратното, установяването на по-големи групи население в средните възрасти само временно отлага, но и допълнително затормозява в бъдеще демографските процеси и особено социалната стабилност. Защото когато това увеличено по брой население навлезе в пенсионна възраст, демографската структура не се подобрява, а се влошава. В такива случаи държавите навлизат в постоянна миграционна спирала, целяща да запълни изтъняващата основа на възрастовата пирамида с все повече мигранти.

Вместо да тича след събитията, България по-скоро трябва да осъзнае своя интерес и да проведе една про-активна европейска миграционна политика. Не направи ли това, за пореден път ще рискуваме да бъдем неприятно изненадани в няколко насоки. Така например германският канцлер Меркел вече няколко пъти заявява, че се стреми към промени в европейското споразумение от Дъблин, свързано с приема и разпределението на бежанците. На нас не може да ни бъде безразлично в каква насока ще се променя този документ, особено като отчитаме подчертаното от Меркел, че и сега тя стои изцяло зад решенията си, взети през 2015 г. Изключително тревожна е и лансираната идея за спирането на мигрантите по Шенгенските граници на ЕС, а не по външните. Подобно нещо би довело автоматично до попадането на България в една буферна миграционна зона, в която ще е характерна политическата нестабилност и вътрешните конфликти. Конфликти поражда и идеята за квотно разпределение на мигрантите, защото тяхната крайна миграционна цел са богатите, а не бедните европейски държави.

Очевидно е, че назрява момента страната ни спешно да разработи и предложи своя версия на общоевропейската миграционна политика и да намери все повече привърженици за реализирането й, като това е продиктувано от националния ни интерес. Подобна практика ще превърне икономически силната, но политически слаба Европа в голям играч на световната сцена и това ще й позволи по-успешно да защитава общоевропейския интерес, а България ще е дала своя сериозен принос за неговото постигане.

*Д-р Спас Ташев работи в департамента по демография на Института за изследване на населението и човека при БАН върху темата „Миграционен натиск и потенциални демографски и социални ефекти за България“, по която пише монография. Подготвил е учебна програма по миграциология, автор е на проект за известяване в реално време при наличие на миграционна заплаха и оперативен контрол на нелегалната имиграция.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи